гърдите и корема й и още по-надолу, докато ужасен страх не обхвана Алета. Той се придвижваше към нещо толкова интимно, че тя не можеше да повярва, че има намерение да… да…
— Хайме, недей!
Тя хвана косата му, за да го накара да се изправи, но той хвана китките й с едната си ръка и ги задържа зад нея, продължавайки озадачаващото си пътуване надолу. Когато стигна до златния триъгълник там, където се съединяваха бедрата й, спря за един бездиханен момент, вдигна очи към нея и й се усмихна. Тогава я раздели, езикът му потърси сладката топлина между бледите й бедра. Усещайки натиска му, Алета изкрещя, извивайки се безпомощно срещу грубата ласка на езика му.
Въпреки протестите й Хайме беше безпощаден, продължавайки разкошното изтезание, докато тя не започна да се извива и да пъшка в сладка агония. Почти изгубил самообладание, той я вдигна на ръце и я отнесе на леглото, постлано с кожи. Отпускайки се до нея на меката повърхност, той беше толкова възбуден, че рязко откопча панталона си в пристъп на жажда и с дрезгав вик на наслада се зарови дълбоко в нея с цялата страст на мъж, обзет от демони.
— Господи, Алета — изпъшка той, усещайки я как се стяга около него, — не мога повече. Ти си ме омагьосала, жено. Не исках това да се случва, но не мога да кажа, че съжалявам. Ненавиждай ме, когато свърши, но ме остави да те любя.
Алета не можеше да му попречи, дори да беше искала. В мига, когато той беше навлязъл в нея, еротичното усещане за гореща плът, плъзгаща се по гореща плът, беше я накарало да забрави всички причини, поради които някога беше ненавиждала Хайме Мортимър. Когато мощното му тяло започна да навлиза в нея отново и отново, търсейки екстаза, тя почувства, че собственото й тяло реагира, макар да беше мислила, че е невъзможно да го направи, след като едва не беше разкъсана само преди минути. И когато устата му потърси гърдата й, засмуквайки силно, а после галейки втвърденото зърно с невероятна любов, Алета подлудя под него.
— Хайме, моля те!
— Ах, скъпа, не знаеш колко копнеех да те чуя да кажеш тези думи.
И отново започна да навлиза, надигнал се над нея, потъваше в тялото й отново и отново, разтърсвайки я в неудържим екстаз.
Тя извика името му.
Сякаш някъде отдалече го чу да изкрещява, усети горещото плисване на семето му и разбра, че е постигнал награда, огромна като нейната. Много след това лежаха преплетени един в друг, съвършено изтощени. Накрая тя се надигна и се дръпна от него. С изненада разбра, че подобно разпуснато, бясно съвкупление й е дало такова удоволствие. Как можаха толкова бързо да минат от силния гняв и ярост към пълна забрава? Тялото й още тръпнеше и туптеше — той със сигурност не я беше третирал нежно, — и вината, която усещаше, задето се беше поддала така доброволно и беше изпитала такъв екстаз, я съкрушаваше.
— Съжаляваш ли, милейди? — запита меко Хайме.
Беше видял играта на емоциите по изразителното й лице и знаеше точно какво си мисли тя. Мислеше, че е недостоен за нея, и се чувстваше засрамена, че е получила удоволствие от свирепото им любене. Той нарочно метна крака си върху нея, за да не й позволи да стане.
— Съжалявам за деня, когато се появи в замъка Уиндзор.
Гласът й беше изпълнен с горчивина. Горещи червени петна бележеха бузите й и тя побърза да скрие голотата си от него.
— Не, жено, няма нужда да се криеш от мене. — Той дръпна кожата от пръстите й. — Не обичам бързото съвкупление. Исках да ти се наслаждавам на воля, но не се бях съобразил с гнева си или с жаждата, която ме изяждаше. Мислех, че като те взема, ще уталожа демоните, които ме бяха обхванали, но сгреших. Задоволяването на тези демони вероятно ще отнеме остатъка от живота ми. Най-малкото, остатъка от този ден.
— Няма да се оставя пак да ме унижиш.
Хайме я погледна с присвити очи, видя изпълнените с ярост сини очи, дивото безредие на златистата й коса, предизвикателно вдигнатата брадичка и сърдития цвят, обагрил бузите й. Тя беше великолепна. Устните й бяха червени и подути от целувките му, тялото й пламтеше, разкошната й коса се къдреше объркана и разрошена по раменете й и той отчаяно искаше отново да се люби с нея.
— Унижението няма нищо общо с това, което искам да правя с тебе, жено.
Гласът му като че ли искаше да се протегне и да я докосне, движейки се като топъл дъх по кожата й.
Имаше нещо благородно и великолепно у този мъж, внезапно осъзна тя, с неговите решителни, дръзки черти и горда осанка. Ако не се беше появил така, както го направи, и ако не беше я принудил да се омъжи за него, можеше да има шанс за тях. При всякакви други обстоятелства тя можеше дори да се възхити от него заради силата на убежденията му и твърдостта, с която защитаваше баща си. Но грубият начин, по който я беше взел в сватбената им нощ, и развяването на окървавения чаршаф на следващата сутрин пред очите на всички присъстващи беше нещо непростимо. А сега това. Беше я накарал да усеща неща, които не искаше да чувства, да прави неща, които я бяха засрамили.
— За какво мислиш? — запита Хайме, виждайки замислеността й.
Очите му се спуснаха към тежко дишащите й гърди. Той посегна и докосна дясното й зърно.
Алета трепна като опарена.
— Мисля, че искам да се махна оттук.
Той се премести на другото зърно, видимо омаян от набъбналата розова пъпка, която се надигаше под възглавничката на пръста му.
— Утре. Или вдругиден — обеща той разсеяно.
— Не, няма да бъда използвана отново от един груб селяк! Не искам да имам нищо общо с мъж, който позори съпругата си, като държи любовницата си под един покрив с нея.
Хайме застина.
— Не те позоря.
— Лъжец! Защо не остави лорд Грей да се ожени за мене?
Тя го загледа внимателно, докато той започна да сваля дрехите си. Очите й се спряха на надигащия се член, докато той смъкваше панталоните и се изправяше пред нея гол като великолепен образец на силна мъжественост. Беше така завладяващ, че дъхът й спря. Той й се усмихна.
— Ти си омайваща, милейди. Разтвори крака и приеми съпруга си.
Алета ахна смутено.
— Вулгарността ти ме обижда. Аз съм твоята съпруга, не някаква курва.
Той се отпусна върху нея с мрачно лице, карайки я да усети възбудата му. Но Алета беше решена да не му даде отново душата си. Ако той чувстваше нещо към нея, каквото и да било, можеше да бъде различно. Но тя знаеше, че е само залог за Хайме, макар и желан, а той беше мъжествен, с огромен апетит за секс. Но макар да знаеше, че е негодник, когато я целуваше, тя усещаше тръпката на вълнението да минава през нея.
Ужасен гняв разяждаше Хайме. Гняв, насочен към самия него. Той знаеше, че Алета не чувства нищо освен презрение към него, но не можеше да държи ръцете си далече от нея. Мощното й привличане го беше оплело, така го беше омаяло, че копнееше за сладката й плът с толкова всепоглъщащ глад, който го разкъсваше. Но сега нямаше време да се спира на този глад, не и сега, когато красивата му съпруга се извиваше под него толкова сладко. Щеше да има време за съжаления… по-късно, много по-късно.
— Да, милейди, съпруго моя — отвърна той. — Нещо, което се надявам, че няма да забравяш в бъдеще.
Устата му жадно се впи в нейната, той я зацелува отново, напиращият му език навлизаше все по- дълбоко и по-дълбоко. Внезапно тялото на Алета вече не й принадлежеше, беше станало продължение на тялото на Хайме, отдаваше му се, за да прави той с него каквото иска. Той искаше да се притиска към нея, да я целува, да я докосва навсякъде, карайки я да копнее за топлината на ръцете му, на устните му, на езика му.
Мрачна усмивка изви устните на Хайме. Харесваше му да знае, че Алета е възбудена, може би не толкова, колкото него, но все пак възбудена. А той със сигурност не можеше да отрече състоянието си, не и