си се забавлява с любовницата си цяла нощ, всяка нощ.
Но все пак… Болката още не минаваше. Болката и негодуванието, и срамът. Дълбаеше в сърцето й като гигантски нокът, раздирайки гордостта й, оставяйки я гола и уязвима.
Алета упорито отказваше да признае един друг трепет в сърцето си — още по-унизителен и още по- болезнен.
6
След две седмици Алета още веднъж се събуди през нощта заради странни неща, които ставаха на брега. Но рядко виждаше Хайме насаме, за да го разпита. Срещаха се на вечеря, когато и Роуина беше там и така се подмазваше на Хайме, че на Алета й призляваше.
Лека-полека Алета беше поела юздите на домакинството, както беше я учила майка й, преди да почине. Доставяше й удоволствие да вижда как прислужниците идват при нея за нареждания, вместо да зависят от Роуина. Някои от успехите й в домакинството се дължаха на Гейлорд признаваше си тя, защото той беше казал с недвусмислени думи на прислужниците, че Алета е съпруга на господаря и следователно е домакинята на кулата.
Това, че прислужниците наричаха Хайме милорд, озадачаваше Алета. В действителност, той не беше никакъв лорд, а селянин, лишен от титла и богатство, но те се държаха с него така, сякаш беше бог, и настояваха да го наричат с титла, която вече не беше негова и със сигурност не я заслужаваше.
Когато Алета вече живееше в Крисит от един месец и още веднъж забеляза необикновени неща на брега под кулата, реши да разпита Бес. Когато камериерката влезе в стаята й на следващата сутрин, Алета я запита непринудено:
— Откога живееш в селото, Бес?
— Цял живот, милейди — отговори Бес, доволна от интереса на господарката си.
— Сигурно знаеш всичко, което се случва тук — продължи невинно Алета.
— О, да, милейди, няма много неща, които да се скрият от Бес Лийланд.
— Омъжена ли си, Бес?
— Да, милейди, цели двайсет години за един добър мъж на име Дафид. Имаме три момчета, всичките са големи и женени, и седем внуци.
— С какво си изкарват прехраната мъжът ти и синовете ти? — заинтересува се Алета. — Когато минавах през селото, ми се стори процъфтяващо.
Простичкото лице на Бес доби затворено изражение.
— Справят се, милейди.
— А другите селяни? И те ли изкарват прехраната си от морето?
— От морето ли, милейди? — Лицето й пламна. — О, да от морето. Разбира се, изкарват си прехраната от морето.
— Често ли ходят на нощен риболов?
Бес се намръщи, озадачена от посоката на въпросите на Алета.
— Не, милейди, не толкова често.
— Мислех, че това може би обяснява светлините, които съм виждала на брега под скалите късно през нощта. Забелязвала ли си ги?
— Светлините на брега ли? — Бес беше проста душа, несвикнала да лъже, така че когато въпросът на Алета я хвана неподготвена, тя отговори без всякакво колебание. — Сигурно говорите за светлините, които се появяват, щом Господарят на мрака… — Внезапно ръката й се вдигна към устата и очите й се разшириха тревожно. — О, милейди, не обръщайте внимание на бръщолевенията ми. Дафид винаги казва, че говоря прекалено много.
— Не, Бес, това ме интересува. Кой и какъв е Господарят на мрака?
— Никой, милейди, това са бабешки приказки, които съм чувала от майка си.
Обръщайки се рязко, тя се зае с разни дребни работи, като показа съвсем ясно, че няма да каже нищо повече. Алета въздъхна, разбирайки, че няма да изкопчи нищо повече от Бес. Но беше решена рано или късно да стигне до дъното на странните явления, случващи се на брега.
Тази вечер Роуина закъсняваше за вечерята. Възползвайки се от отсъствието й, Алета запита Хайме дали може да отиде на езда, защото дните напоследък бяха хубави.
Той я изгледа остро за миг, после каза:
— Да, милейди, стига да вземеш със себе си двама наемници. Кажи на Гейлърд един ден предварително и той ще уреди всичко.
— Двама наемници! — ахна Алета ядосана. — Каква опасност може да съществува в такова отдалечено място?
— Опасност има навсякъде, Алета — изрече той меко. Наистина, помисли, но без да го казва:
— Много си великодушен, милорд — отвърна саркастично Алета. — Щом е безопасно, тогава защо трябва да имам охрана? Има ли други опасности, за които трябва да узная?
— За какви опасности говориш, милейди?
Изражението му оставаше безучастно, но отвътре кипеше. Какво знаеше в действителност Алета?
— Само аз ли в кулата съм забелязала странните неща, които стават късно нощем на брега?
Очите му се присвиха и гърбът му се изправи.
— Странни неща ли? Страхувам се, че фантазираш, милейди. Не съм забелязал нищо необикновено. Може би си чула или видяла рибари.
Очите му се впиха в нейните, анализирайки реакцията й на това просто обяснение.
Тя сведе поглед.
— Възможно е — изрече, без ни най-малко да е убедена.
Тогава Роуина пристигна и разговорът секна. Но Алета не забрави нищо, защото се беше заклела да стигне до дъното на тайната, ако имаше такава. Хайме го запомни и се изруга, защото й беше дал стая с изглед към морето. Трябваше да я настани в по-малката, по-закътаната стая, която гледаше към планините. Откъде да знае, че тя спи толкова леко?
Последният месец Господарят на мрака беше имал много работа. Бяха пристигнали два кораба с контрабандни стоки и тайната му стая беше претъпкана с тях. Смяташе скоро да се отърве от натрупаните неща, но сега, когато Алета се беше натъкнала на заниманията му, той беше в затруднено положение. Ако беше забелязала това, което се вършеше на брега, сигурно щеше да чуе как мъжете местят стоките от кулата към чакащите фургони. Сред старите каменни стени се разнасяха шумове и дори най-лекото докосване на някоя бъчва до камък несъмнено щеше да събуди подозренията й. Колкото повече мислеше над дилемата, толкова повече решението му се изплъзваше. Със сигурност не би могъл да позволи Алета да се забърка в незаконните му деяния. Нито пък можеше да й позволи да открие тайната му и да го предаде — него и почти всички мъже в селото.
— Днес си много тих, милорд — каза Роуина, примъквайки се толкова близо, че Хайме можеше да почувства топлината на тялото й да прониква през дрехите му.
Не беше споделял леглото й още откакто беше довел съпругата си, и това я озадачаваше и я плашеше. Знаеше от клюките на прислугата, че той не спи с Алета, и не можеше да си представи какво го кара да се въздържа. Не беше присъщо на мъжествения, страстен любовник, когото тя толкова добре познаваше, да избягва чувствената страна на природата си.
Хайме отпрати към Роуина безизразен поглед, така потънал в мислите си за Алета, че за миг беше забравил, че любовницата му още живее в кулата. Напоследък нищо у нея не му харесваше. Беше твърде висока, гърдите й бяха прекалено големи, мургавата й чувственост беше прекалено натрапчива — всичко това и още много други неща я правеха непривлекателна за него. Наистина трябваше да я отпрати, помисли той, но изпита съжаление към нея.