с Хайме?
В последните няколко дни Алета получи позволение да излиза на езда заедно с някой от наемниците. Днес, докато обмисляше последиците от незаконната дейност на Хайме, тя реши да се възползва от хубавия ден и да излезе да поязди. Мислеше по-добре, когато усещаше вятъра в гърба си и слънцето в лицето. Тъй като Хайме винаги оставяше двама наемници в кулата, когато излезеше, Алета побърза към двора, надявайки се някой от тях да може да я придружи. Имаше късмет. Единият от рицарите, сър Найджъл, веднага си предложи услугите. Той и останалите единадесет наемници, които бяха придружили Хайме в Уелс, на драго сърце бяха останали с него. Всички харесваха и уважаваха Хайме Мортимър и тъй като той можеше да им плаща, с удоволствие се бяха съгласили да останат.
Ранното лято в уелските планини беше прекрасно и Алета със своята охрана яздиха мили наред, докато сър Найджъл не предложи да се връщат, преди да се е стъмнило. Алета се съгласи колебливо. Но когато сър Найджъл обърна коня си, злополучното животно стъпи в дупка, загуби равновесие и се изправи на задните си крака, хвърляйки ездача си на земята. Копитото му го удари по главата и сър Найджъл се просна като безжизнена купчина. Алета скочи от седлото и се опита да свести припадналия рицар, но без никакъв успех. Тъй като той беше твърде тежък, за да го вдигне, а и не показваше признаци да си възвърне скоро съзнанието, тя разбра, че трябва да потърси помощ за ранения си спътник.
Качи се отново на седлото и тъкмо щеше да се втурне към кулата, когато забеляза група мъже, които се приближаваха бързо от изток. Спря нерешително. Не можеше да избяга, не и ако ездачите вероятно можеха да помогнат на сър Найджъл. Зачака търпеливо мъжете да се приближат. Едва не тръгна да бяга, когато видя, че това е лорд Грей, придружен от десетина въоръжени мъже.
— Алета — поздрави я той и погледна от нея към неподвижната фигура на сър Найджъл. — Какво се е случило?
— Придружителят ми падна и конят го ритна в главата. Има нужда от помощ. Не мога да го върна в кулата сама.
— Моите хора ще го настанят на коня и вие ще го отведете обратно в кулата. Ако, разбира се — прибави той бързо, — искате да се върнете там. Тревожа се за вас.
Вгледа се в лицето й, търсейки признаци на малтретиране, и почти съжали, че не вижда нищо такова.
— Трябва да се върна — каза тя. — Хайме ще ме чака. Изненадана съм да ви видя все още в Уелс, лорд Грей. Как е кралят?
— Вбесен — разкри лорд Грей. — Контрабандата продължава и нямаме представа кой стои зад това. Имаме само име. Господарят на мрака. Знаете ли нещо за това, милейди? — запита той хитро.
— Това е просто мит — изрече Алета с треперещ глас. Не беше възможно лорд Грей да знае нещо, нали? — Няма такъв човек. Знам го със сигурност.
— Така ли, милейди? Мисля, че знаете доста повече, отколкото сте склонна да разгласите. Може би този Господар на мрака няма да има толкова късмет следващия път.
Предупредителният тон в гласа на лорд Грей и злонамереното проблясване в очите му изплашиха Алета. Какво беше узнал? Тя се обърна рязко и видя как двама от хората на лорд Грей натоварват сър Найджъл на коня.
— Внимавайте — извика тя, когато той започна да се смъква.
Раздвижването сигурно беше свестило донякъде сър Найджъл, защото той изстена и отвори очи. Като видя Алета обкръжена от непознати мъже, изпъшка и се опита да изтегли оръжието си, но не успя.
— Всичко е наред, сър Найджъл, не съм в опасност — увери го тя. — Как сте? Можете ли да яздите?
Все още замаян, сър Найджъл се намести на седлото.
— Да, милейди, мога да яздя. Да тръгваме.
Беше познал лорд Грей, понеже го беше виждал в двора, и се разтревожи за безопасността на Алета. Стана подозрителен, когато чу Грей да казва:
— Не ми харесва това, че се връщате при Мортимър, лейди Алета. Знаете, че ще ви защитя.
— Трябва да се върна, лорд Грей. Кажете на баща ми, че… че се надявам скоро да го видя отново.
Сър Найджъл се напрегна. Неговият работодател беше го предупредил за Грей и беше наредил да го изгони, ако го види в границите на Крисит. Но сър Найджъл беше сериозно ранен и сам. Не можеше да направи нищо друго, освен да отведе лейди Алета на безопасно място колкото може по бързо.
— Тогава довиждане, милейди. Но ме чуйте добре, няма да мине много време и отново ще се срещнем. Баща ви праща съобщение, че разрешението е близо. И много благодаря, милейди, сведенията ви ще бъдат много интересни за краля.
Озадачена, Алета го изгледа за миг, не можейки да разбере какво й казва. После пришпори коня си и той препусна, последван от сър Найджъл, който се олюляваше на седлото си.
Алета се беше надявала Хайме да не узнае за срещата й с лорд Грей, но надеждите й бяха попарени, когато той започна да я разпитва на вечеря.
— Хареса ли ти ездата днес, милейди?
Алета го изгледа гневно, съзнавайки накъде бие.
— Как е сър Найджъл?
— Добре, с изключение на болките в главата. Нямаш ли какво да ми кажеш за срещата с лорд Грей?
— Нямам какво да казвам — настоя тя.
— Заради тебе, и заради мене се надявам да ми кажеш истината, милейди. Сър Найджъл изглеждаше доста объркан от това, което е чул. Сигурна ли си, че нямаш какво да ми кажеш?
— Нямам — повтори искрено Алета.
Тази нощ Хайме не дойде да си легне и Алета се събуди изведнъж няколко часа, след като беше заспала, сигурна, че нещо не е наред. Знаеше, че е време да пристигне корабът с контрабандното бренди, и се запита дали Хайме вече не е долу на брега с мъжете от селото. Тъй като прозорецът на неговата стая гледаше към брега, не й беше трудно да провери подозренията си. Ставайки от леглото, тя бутна настрана гоблена и погледна надолу. Разбира се, десетки светлинки проблясваха на тясната ивица земя. Нощта беше безлунна, непрогледно тъмна, прекрасна за действия, в каквито участваше Хайме. Но нещо не беше наред.
Тя го усещаше в костите си.
Опасността се носеше във въздуха и острата интуиция на Алета й пращаше послания, които тя не можеше да пренебрегне. Обръщайки се рязко, тя хукна към вратата, някакъв безименен ужас й подсказваше, че трябва да предупреди Хайме за някаква невидима, неизвестна опасност. Това, че изобщо се беше загрижила за него, я накара да се позамисли, но тя бързо прогони съмненията си, когато си спомни за всички мъже от селото, чийто живот можеше да е застрашен.
И Хайме. Макар че се опитваше да отрече, не искаше Хайме да бъде наранен или арестуван. Той беше твърде жизнен, за да загине на толкова млада възраст.
Когато стигна до вратата, от устата й излетя ругатня. Беше заключено отвън!
— Проклет да си, Хайме Мортимър! — Гласът й трепереше от ярост, когато хукна обратно към прозореца, размахвайки юмрук към мъжа, който беше проклятието на живота й. — Неуместното ти недоверие може да ти струва живота, да не говоря за живота на половината мъже от селото!
Нямаше представа кога Хайме е заключил вратата, но предположи, че е било, когато беше задрямала малко след като си беше легнала.
Взряна навън, тя загледа с трепет как от морето се издига тънка мъгла, почти скриваща дребните фигури, които се суетяха по брега. Макар че не можеше да види кораба в мъглата, инстинктивно усещаше, че е закотвен някъде в залива. Тогава погледна наляво, към криволичещата пътека, която водеше надолу към брега, и кръвта замръзна във вените й. Видя конници, прекалено много, за да може да ги преброи в слабата светлина, които слизаха полека по стръмния склон. Най-лошият й кошмар се беше осъществил!
Отвори уста и изкрещя предупредително, съзнавайки, няма как да я чуят. Пленена в стаята, не можеше да направи друго освен да гледа безпомощно как Ивън Грей и неговите хора нападат Хайме и контрабандистите му. Тогава ги изгуби от поглед, защото пътеката свиваше рязко. Видя ги отново, когато се