— Господи, Гейлърд, Роуина не знаеше нищо за Господаря на мрака.
— Тя е много хитра — забеляза старецът. — Отхвърлената жена няма съвест. Би те предала, без да се поколебае нито миг. Видя ли я сутринта, след като я изгони от кулата?
Хайме поклати отрицателно глава.
— Не помислих за това. Нито аз, нито някой от войниците. Бих допуснал всичко от тази ревнива вещица.
— Даваш ми много материал за размишления, Гейлърд — заяви Хайме. — След като се погрижиш сандъците да бъдат прибрани на сигурно място, ще поговорим отново.
Разбирайки, че разговорът е свършил, Гейлърд излезе от стаята, щастлив, че е посял семената на съмнението относно вината на Алета в ума на Хайме. Поне така се надяваше.
Дългите крачки на Хайме го водеха от единия край на стаята до другия, а умът му работеше яростно. Прав ли беше Гейлърд? Дали самият той не беше преценил неправилно Алета? Тя наистина ли го обичаше? Ако имаше някакъв намек за истина в думите й, значи я беше оскърбил сериозно и я беше оставил в ужасяваща ситуация. Тя го беше помолила да я вземе със себе си, но той беше пренебрегнал желанието й и си беше отишъл. В онзи момент това беше според него най-благоразумното, защото се чувстваше неспособен да я зашити от Грей или от баща й баща. Щеше ли да я остави, ако наистина вярваше, че тя не иска Ивън Грей?
Колкото повече мислеше, толкова повече осъзнаваше, че трябва да научи истината. Трябваше отново да се види с Алета, преди Грей да пристигне в замъка Съмърсет, за да вземе невестата си. Не можеше да понесе да знае, че негодник като Грей вече е притежавал жената, която той обичаше, и смята да го прави отново и отново, за да създава децата си в нея. Тогава изведнъж, с яснота, каквато преди не беше имал, Хайме разбра съвършено точно какво трябва да направи.
Беше допуснал сериозна грешка, като я остави вчера. Макар че беше страдал ужасно, когато се разделиха, наистина беше смятал, че е постъпил правилно с оглед обстоятелствата. Но трябваше да рискува и да избяга с нея към брега, където можеха да се качат на кораб за Ирландия. Благодарение на Гейлърд още имаше половината си богатство, достатъчно, за да може да наеме армия и да спаси Алета, а крал Хенри да върви по дяволите. Взел решение, той излезе от стаята, за да каже на Гейлърд какво възнамерява. Още на следващата сутрин прати хора из околностите да съберат наемниците, които беше вербувал, за да атакуват замъка Съмърсет. Даде нареждания на Гейлърд и да наеме кораб, който да ги отведе в Ирландия.
Алета се беше прибрала у дома толкова късно през този ден, когато беше срещнала Хайме в долчинката, и в такъв раздърпан вид, че баща й беше отказал да й позволи да излиза на езда. Не беше приел мъглявите й обяснения за забавянето и реши, че повече не може да й се доверява. Тя беше прекарала следващите два дни в стаята си, казвайки, че е болна. Нещо не беше наред, заподозря Съмърсет, но не знаеше какво.
Няколко дни по-късно той получи обезпокоителни известия. Пристигна конник от Лондон с послание от лорд Грей. В него той обясняваше как кралят е осуетил техния план да скъсят бъдещето на Хайме, като му е позволил да откупи свободата си. Алета влезе в залата точно когато Съмърсет четеше посланието, и се сепна, когато той избълва поток ругатни от които ушите й пламнаха. Тя веднага разбра, че писмото съдържа новини за освобождаването на Хайме от затвора, и зачака търпеливо баща й да й съобщи какво пише. Не се наложи да чака дълго.
— За бога, Алета, този негодник е магьосник! Как може Хенри да е толкова глупав и да позволи престъпник да излезе на свобода? Този мъж заслужава да увисне на въжето или да му отсекат главата заради онова, което е направил.
— За кого говориш, татко? — запита Алета с престорена невинност.
— За Мортимър, за кого другиго! Не само това, но и Хенри е назначил специална комисия да разследва обвиненията за измяна срещу баща му преди толкова много години. Това е лудост! Лорд Грей е получил заповед да остане в Лондон.
— Може би Кларънс Мортимър действително е бил невинен?
Лицето на Съмърсет от червено стана пурпурно, толкова голям беше гневът му.
— В името на всичко свято, дъще, нямаш представа за какво говориш. Или какво би могло да докаже това разследване. Цялата тази бъркотия може да избухне като буре с барут в лицата ни.
Алета пребледня. Не искаше да допусне, че баща й е виновен, но лека-полека стигаше до това убеждение.
— Да не искаш да кажеш, че ти и лорд Грей имате пръст в осъждането и екзекуцията на Кларънс Мортимър?
Съмърсет я изгледа изпитателно.
— Няма за какво да се безпокоиш, дъще. Ти беше дете, когато се случи всичко това. Не е нужно да споменавам, че годеникът ти няма скоро да се появи в този замък, а аз съм почти затворник, докато не се роди детето ти. — Той се взря в корема й, който вече започваше да показва признаци на ранна бременност. — Известно време се съмнявах, че си бременна, но сега виждам, че не си ме излъгала. Заради собствената ти безопасност е най-добре да си стоиш в замъка.
— Забраняваш ми да излизам на езда?
— Да. Щом Мортимър е на свобода, не се знае дали или кога ще се появи тук. — Той я изгледа, припомняйки си как се беше прибрала късно преди няколко дни. — Или вече си се срещнала с този негодник?
— Съмнявам се, че Хайме се интересува от мене, татко. Губиш си времето с догадки дали ще дойде да ме види или не.
Преди да минат още много седмици, Алета щеше да научи, че нейното мислене е било не само погрешно, но и извънредно неточно.
За две седмици армията на Хайме нарасна, когато в кулата на Крисит се събраха много войници. Повечето от тях бяха наемници, склонни да направят почти всичко срещу определено заплащане, но имаше и мъже от селото, които се присъединиха към Хайме от лоялност. В кулата се строяха катапулти, обсадителни машини и съоръжения, подобни на стълби, предназначени за атакуване на стени; много работа се отвори на ковача, който приготвяше оръжия. Когато научиха, че ще атакуват замъка Съмърсет, по- колебливите бяха отпратени, а останалите започнаха усилено да се упражняват. Като имаше предвид колко много хора беше събрал, Хайме си остави още две седмици преди да приключи окончателно с приготовленията.
Ледените пръсти на влагата лепнеха по косата и кожата му. Студена мъгла се надигаше откъм морето и придаваше на пейзажа почти призрачен вид, когато Хайме тръгна начело на армията си в един сив, унил ден в началото на септември. Времето не беше нито за хора, нито за животни, помисли той, докато армията му пълзеше полека към замъка Съмърсет. Десет левги беше голямо разстояние да се мъкнат обсадните машини, разсъди той, но на смрачаване очакваше армията му да се разположи на лагер пред стените на замъка. И ако нищо неподозиращият Съмърсет откажеше да пусне дъщеря си, щеше да види замъка си сериозно обсаден.
На залез слънце заваля. Не плътни водни завеси, а лепкава мъглица, която даваше достатъчно влага, за да се почувства човек угнетен. Както беше предвидил, армията му стигна до замъка малко след смрачаване. Не запалиха огньове, за да не издават присъствието си пред обитателите на замъка, и се установиха на лагер в близката гора. Хайме спа малко тази нощ, мислейки за Алета и колко искаше да й се извини, че не й е повярвал, че тя не го е предала. А после искаше да се люби с нея. Така, че тя напълно да забрави, че Ивън Грей някога я е притежавал.
Щастието като че ли покровителстваше Хайме на следващата сутрин, когато той застана пред желязната подвижна решетка, защитаваща входа на замъка. Денят беше светъл и обещаващ, дори слънцето като че ли му се усмихваше, издигайки се в славното си великолепие на източния хоризонт. Хайме го прие като предзнаменование, когато зае позиция, от която лесно можеше да бъде видян от патрулиращите в двора на замъка. Армията му се беше материализирала от гората, готова да щурмува
