замъка по негова заповед. Строга усмивка изви пълните му устни, когато в замъка се надигна врява и войниците се разтичаха насам-натам, въоръжавайки се набързо.
— Покажи се, Съмърсет! — извика Хайме през подвижната решетка.
След дълго бавене лорд Съмърсет се появи пред кулата, облечен като за бой в плетена стоманена ризница и въоръжен с внушителни оръжия.
— Какво искаш от мене, Мортимър? — провикна се той.
— Има ли нужда да питаш? Идвам за съпругата си. Прати ми Алета и армията ми ще си тръгне с мир. Ако се възпротивиш, обещавам, че ще се пролее много кръв.
— Алета вече не е твоя съпруга — заяви Съмърсет.
— Питай я кого предпочита — беше самодоволният отговор на Хайме.
— Дъщеря ми няма думата по този въпрос. Тя беше законно омъжена за лорд Грей и това ще си остане така.
Умът на Съмърсет работеше яростно. Той нямаше намерение да започва безконечна битка с Хайме Мортимър. Знаеше, че замъкът му може да издържи безкрайно дълго под обсада, но нямаше енергията да се бори срещу по-млад и по-хитър противник.
Преди повече от десет години беше слушал Ивън Грей и баща му и беше така заинтригуван от това, което би могъл да спечели от извънредно богатия лорд Мортимър, че веднага се беше съюзил с рода Грей и лъжливо бяха обвинили Мортимър в измяна. Крал Хенри IV беше толкова ядосан от въстанието в Уелс по това време, че беше приел неубедителните доказателства и след кратък процес беше поискал смъртта на Мортимър, Едва след екзекуцията на Мортимър Съмърсет беше научил истинските причини, поради които двамата Грей бяха искали да сразят Мортимър. Когато младият Хайме Мортимър изчезна безследно, Съмърсет и старият Грей бяха сключили договор да сгодят Алета за Ивън, осигурявайки по този начин мълчанието и съдействието на Съмърсет.
Всичко щеше да се развие, както го бяха планирали, ако Хайме Мортимър не се беше появил внезапно, за да осуети плановете им в най-неподходящия момент. Делът на Съмърсет от имуществото на Мортимър беше дошъл по време, когато той най-много имаше нужда от него, позволявайки му да си осигури безгрижен живот в Лондон вместо да стои в усамотеното си имение в далечния Уелс. Нямаше да загуби всичко това заради един човек, който буквално беше излязъл от мрака, за да му отправи предизвикателство.
— Отпрати хората си, Мортимър — повтори Съмърсет, вече обмисляйки как да действа по-нататък. — Ще доведа Алета, за да ти каже лично колко е щастлива да бъде съпруга на лорд Грей. Може много да се изненадаш от това, което ще научиш.
В мига, когато Хайме се беше появил пред стените на замъка, Алета едва сдържаше вълнението си. Искаше да се втурне навън, но баща й я предупреди да остане вътре, докато не разбере какво иска Хайме. Макар да не го каза, тя вече знаеше какво е то. Той я искаше и тази мисъл накара сърцето й да запърха от радост. Той я обичаше! Тя си го беше знаела през цялото време. Просто му беше необходимо много време, за да свикне с тази мисъл. Макар още да мислеше, че тя го е предала, той все пак я обичаше. Щастието шумеше в кръвта и като опияняващо вино.
Останала без дъх, тя загледа как Хайме и баща й говорят и когато лорд Съмърсет се обърна, за да влезе в кулата, тя изтича да го посрещне.
— Какво иска Хайме, татко? — запита тя нетърпеливо.
— Има ли нужда ли да питаш, дъще? — изръмжа грубо Съмърсет. — Това нахално копеле като че ли си мисли, че го предпочиташ пред лорд Грей.
— Така е, татко — изписука Алета. — Моля те, позволи ми да отида при Хайме. Не искам да се пролива кръв между тебе и мъжа, когото обичам.
— Ако Ивън беше тук, щеше да смачка жалката армия на Мортимър както досадно насекомо. Ако сега отидеш с Мортимър, няма място, където да се скриеш от Ивън, той ще те намери навсякъде.
— Ще рискувам — изрече упорито Алета.
— Не, дъще, няма да ти го позволя. Можеш да говориш с Мортимър, но ще кажеш само това, което аз ти кажа.
— Няма да го направя — заупорства Алета.
— Ще го направиш, иначе ще наредя на най-точните си стрелци да го убият на място, там пред решетката.
Бързото поемане на дъх показа страха на Алета.
— Няма да го направиш! Къде ти е честта?
— Имам прекалено много да губя, за да мисля за чест. Ще направиш ли каквото ти кажа?
Алета му вярваше. Твърде угнетена, за да продума, тя затърси в ума си някакво средство да провали дяволските машинации на баща си. Хайме със сигурност нямаше да се поддаде на уловките на баща й, нали? Може би тя би могла да му даде някакъв сигнал, да го накара да разбере, че само следва заповедите на баща си. Хайме я обичаше, нали? Тя трябваше да му се довери, че ще разбере, че тя е принудена да направи каквото казва баща й. Време, помисли тя отчаяно, имаше нужда от време. Но времето й изтичаше.
— Е, какво решаваш? — запита нетърпеливо Съмърсет.
— Ще направя каквото кажеш — отвърна тя, не желаейки да изложи на риск живота на Хайме.
Съмърсет се усмихна, кимна и изрече рязко:
— Свали си роклята.
— Какво?
— Свали си роклята, дъще. Не искам никой да се усъмни в бременността ти. За разлика от повечето жени в твоето положение ти не си много едра, а аз искам Мортимър лично да види, че носиш детето на Ивън.
— Татко! Много добре знаеш, че нося детето на Хайме.
— Така е, но бих се обзаложил, че Мортимър не го знае. Каквато е гореща глава, ще повярва на това, което му кажеш. Сега събличай роклята.
— Отказвам да се появя по риза пред всичките ти войници — заяви Алета в зашеметяваща проява на дързост.
— Още не е късно да заповядам на стрелците си да се прицелят в Мортимър — предупреди я заплашително Съмърсет. — Те стоят сега до стената и очакват заповедите ми.
Алета пребледня.
— Не, татко, ще направя както кажеш.
Докато сваляше горната си дреха, той й каза какво трябва да каже.
— Хайме няма да повярва — заяви тя трепереща. Но се страхуваше, че ще повярва.
— Да, дъще, ще повярва, ако бъдеш достатъчно убедителна.
Веднага след като тя свали роклята, той изгледа неодобрително леката издутина на корема й, която личеше под ризата. Хващайки я за ръка, я поведе към вратата, на няколко крачки от мястото пред подвижната решетка, където стоеше Хайме.
Той беше шокиран и ядосан, когато видя лорд Съмърсет да влачи Алета през двора, облечена само в риза. Какво е намислил, запита се той, видимо разтърсен. Беше толкова вбесен, че призова на помощ цялата сила на желязната си воля, за да не заповяда на армията си да се хвърли в атака.
— Какво означава това, Съмърсет? — изрева той, вглеждайки се в пребледнялото лице на Алета. — Защо излагаш дъщеря си пред войниците по риза? Наказваш ли я, задето предпочита мене пред лорд Грей?
Съмърсет се усмихна хитро.
— Погледни добре дъщеря ми, Мортимър, и ми кажи какво виждаш.
Очите на Хайме се спряха на измъченото лице на Алета.
— Виждам жена, тероризирана от жестокостта ти. Пусни я, Съмърсет.
— Погледни по-добре — подкани го Съмърсет, избутвайки Алета напред.
Внезапното движение раздвижи ризата около изпъкналия й корем и това не остави никакво съмнение относно състоянието й на бъдеща майка.
Лицето на Хайме позеленя под загара, задавен звук избликна от гърлото му. Алета беше бременна! Сърцето му подскочи. Неговото дете ли носеше?
