Хенри тъкмо представяше Хайме на един от бароните си, когато изречението му беше прекъснато от един от неговите рицари, който показваше с жест, че непременно трябва да говори с краля. След като се извини, Хенри го дръпна настрана, давайки му разрешение да говори. Хайме стоеше близо до краля, сигурен, че рицарят има новини за Грей.
Думите на рицаря изпратиха тръпка на предчувствие по гръбнака на Хайме.
— Сир, лорд Грей го няма в замъка. Претърсихме навсякъде, никой не го е виждал от снощи. Най-накрая намерихме един коняр, който си спомни, че е видял лорд Грей да напуска замъка така бързо, сякаш дяволът е по петите му.
— Господи! — изрева Хайме, — Аз съм виновен, намекнах му, че е разкрит. Конярят забелязал ли е накъде отива?
— Било е тъмно, милорд, а конярят се е интересувал повече от това, да отиде да си легне, отколкото какво прави някой благородник.
Хенри се намръщи. Не обичаше плановете му да бъдат осуетявани. Заминаваше след две седмици и искаше този въпрос да се уреди, преди да тръгне. Хенри V не се славеше като мекосърдечен. Можеше да бъде жесток и отмъстителен спрямо онези, които се опитваха да избягат от правосъдието му.
— Веднага предупредете стражата — нареди той рязко. — Предполагам, че е тръгнал към Лондон.
Рицарят се поклони, обърна се и понечи да се отдалечи, за да изпълни заповедта на краля.
— Не се отчайвай, Мортимър — каза Хенри, когато двамата с Хайме останаха насаме. — Птичето е отлетяло, но не може да е отишло далече. Ще претърсим Лондон, докато не открием негодника.
Хайме се сбогува с краля при първата представила се възможност. Хенри можеше да смята, че Грей е избягал в Лондон, но Хайме не беше толкова сигурен. Наистина, Грей лесно можеше да се скрие в потайните места на Лондон, но Хайме предположи, че ще избяга от страната, но не без съпругата си. Убеден, че Грей би тръгнал направо към Уелс и замъка Съмърсет, Хайме състави план за действие.
Когато узна, че Хайме възнамерява да отиде в Уелс да си върне наследствения дом, Хенри даде благословията си заедно с официален документ, възстановяващ титлата и имуществата му.
— По-добре ще е да оставиш нещата с Ивън Грей на мене — каза Хенри, не подозирайки какви са мотивите на Хайме да замине за Уелс. — Много лесно се палиш и това не е добре, ако искаш да се срещнеш с Грей. За мене работят хора, които умеят да изтръгват истината от обвиняемите.
— Страхувам се, че Грей ще избяга от страната.
Най-голямото опасение на Хайме беше, че Грей ще напусне Англия и никога няма да бъде открит. Той искаше да накара Хенри да осъзнае тази възможност.
— И аз подозирам нещо подобно — съгласи се Хенри, — но взех мерки да спра бягството му, ако е решил да постъпи така. Всички важни морски пристанище в Англия ще бъдат наблюдавани и ако се опита да избяга, ще бъде хванат и върнат в замъка Уиндзор.
Хайме беше удовлетворен. Почти нямаше възможност Грей да се опита да напусне страната от английско пристанище. Хубаво беше да знае, че хората на краля са на негово разположение, за да го заловят. През това време щеше да отиде в замъка Съмърсет и да попречи на Грей да избяга от тази посока. Прекалено много обичаше Алета, за да се откаже от нея без бой.
Алета, която чезнеше в мъката си в стаята в замъка Съмърсет, беше убедена, че Хайме е повярвал, че тя носи детето на Ивън Грей. Нямаше никакво съмнение относно напредналата й бременност, защото коремът й беше наедрял драматично в последните седмици. Напоследък нямаше вест и от Ивън Грей, а и отдалечеността на замъка Съмърсет ги оставяше без връзка с Лондон или замъка Уиндзор. Лондон и околностите му спокойно можеше да са изчезнали от лицето на земята. А в състоянието, в което се намираше Алета, това никак не би я разтревожило.
Хайме я ненавиждаше, баща й мислеше повече за благополучието си, а не за нея, освен това беше омъжена за човек, когото ненавиждаше. О, Хайме, ридаеше тя безмълвно. Трябваше да излъжа, за да те опазя. Господ знае, че се опитах да ти кажа истината. Със сигурност трябва да знаеш, че бях принудена да призная нещо, което беше върховна лъжа. Но каквото и да става, ще пазя нашето дете до последен дъх и тържествено се заклевам да избягам от Ивън, преди да бъда принудена да му се подчиня. Обичам те, Хайме Мортимър, и никога няма да обичам друг.
На следващия ден Ивън Грей пристигна в замъка Съмърсет. Влезе в бесен галоп под подвижната решетка и заповяда веднага да я спуснат. След кратка консултация с лорд Съмърсет всички налични рицари бяха накарани да облекат пълно бойно снаряжение и да бъдат готови за битка.
Разяждана от любопитство, Алета излезе от убежището си, за да научи лично какво е довело лорд Грей в замъка Съмърсет и защо е пристигнал без ескорт. Не му беше присъщо да пътува сам през опасни местности или да пристига без фанфари. Това, което видя, когато влезе в голямата зала, я шокира.
Никога не беше виждала лорд Грей толкова разчорлен или разстроен. Изглеждаше така, сякаш беше яздил непрекъснато, без да спира нито за да се нахрани, нито за да си почине. Някога елегантното му облекло беше мръсно и покрито с петна, целият беше в кал и прах. Лицето му беше изпито, очите гледаха диво и разфокусирано. Двамата с баща й разговаряха оживено, когато Алета се присъедини към тях. Разговорът спря внезапно, когато я видяха.
— Какво има? — запита тя, осъзнавайки, че се е случило нещо извънредно важно. — Какво е станало?
Грей обърна кръвясалите си очи към нея, поглеждайки с очевидно отвращение към издутия й корем.
— Копелето ни разкри — изфуча той презрително. — Следващата стъпка е кралят да ни арестува.
— Божичко, Грей, не казвайте нищо повече! — предупреди го Съмърсет. Погледна към Алета, привличайки вниманието на Грей към факта, че тя не знае нищо за тайните им взаимоотношения.
— Твърде късно, милорд, защото скоро всички в Англия ще узнаят за усилията ни да унищожим лорд Мортимър преди толкова години.
— Защо сега? — заоплаква се Съмърсет. — Минаха много години, откакто се случи това. Защо наследникът на Мортимър се появи изневиделица, за да обърка плановете ни? Всички мислеха, че детето е умряло скоро след екзекуцията на баща си.
Сега Алета знаеше точно за кого и за какво намекваха Ивън и баща й. Някак си, поради причини, известни само на тях, те бяха дали лъжливи сведения, които бяха изпратили бащата на Хайме на смърт.
— Как можа, татко? Толкова много ли искаше дял от богатството на лорд Мортимър?
— Не разбираш, дъще — опита се да й обясни Съмърсет. — Това беше споразумение между нас с лорд Грей.
Алета се обърна към Грей с пламъци в очите.
— Нямате ли съвест? Само един негодник би пратил невинен човек на смърт. Надявам се да изгниете в ада заради това, което сте извършили.
— Кучка такава! — Отчаянието беше пратило Грей на ръба на здравия разум. — Уличница! Махай се с отвратителния си корем, да не ми напомняш, че си отваряла краката си за един Мортимър.
— Вие не сте и наполовина мъж, какъвто е Хайме!
Гледайки я така, сякаш беше отровна змия, Грей загуби чувство за действителността. Вдигна ръка и я удари през лицето с отворена длан, от което тя се строполи на пода.
Зашеметена от силния удар, Алета се надигна едва-едва. Когато Грей пристъпи заплашително напред, тя се сви и прикри с ръце корема си, за да защити детето си. Но преди той да нанесе втория удар, Съмърсет пристъпи между нея и нейния мъчител.
— Няма нужда от бруталност, милорд — посъветва го той с твърд тон.
Едно беше да укорява собствената си дъщеря, но съвсем друго беше някой друг да я малтретира. Особено в деликатното й положение. Съмърсет може и да беше алчен и жесток в някои отношения, но дъщеря му винаги беше послушна, почиташе го и не заслужаваше жестокостта на Грей.
— Забравихте ли, милорд? — изсъска Грей. — Алета е моя съпруга и мога да прави с нея каквото си поискам.
— Не и докато сте в дома ми. Само страхливец може да бие съпругата си.
