През седмиците, докато беше живял заедно с Алета, Съмърсет беше осъзнал, че детето, което тя носеше, щеше да бъде негов внук, независимо кой го е създал, и той започна да очаква раждането му с нетърпение. Кръвта на Съмърсет течеше във вените на това дете и тъй като Алета беше единственото му дете, само тя можеше да му даде наследници. И независимо какво казваше или заповядваше лорд Грей, той нямаше да позволи детето на Алета да бъде унищожено. Нито пък тя.
— Много сте мек — изсъска Грей. Внезапно очите му пак станаха диви. — Ако кралят ни намери, и двамата трябва да признаем престъплението си. Кой да помисли, че ще бъдем унищожени от човек, когото и двамата мислехме за умрял още като дете.
— Не трябваше да влизам в споразумение с вас, баща ви и лорд Барлоу — изрече огорчено Съмърсет. — Току-що бях загубил съпругата си и умът ми беше разстроен. Станах алчен. Но вие, милорд, спечелихте много повече от унищожаването на Мортимър.
— Да — изрече мрачно Грей. — Отмъщение. Всичко, което Хайме Мортимър трябваше да наследи, ми принадлежеше.
Любопитство овладя Алета. Защитена от масивната фигура на баща си, тя се подаде иззад него и запита:
— Как така?
Пронизителният поглед на Грей се спря върху нея.
— Това не е твоя работа, момиче. — И насочи вниманието си отново към Съмърсет. — Не знам колко време имаме, докато пристигнат хората на краля. Според Мортимър нашият заговор е бил разкрит. Не се застоях там, за да науча какво смята да прави Хенри с мене.
— Хайме е бил в замъка Уиндзор? — запита ободрена Алета. — Какво ви каза?
Грей се изсмя рязко.
— Иска да знае чие дете носиш. Смята, че е негово.
Алета си пое остро дъх.
— То наистина е негово. Какво му казахте?
— Нищо. Забавно ми е да го оставя да се чуди до края на живота си.
— Какво ще правим? — Съмърсет загрижено набръчка чело. — Нямам намерение да оставя Хенри да ме влачи до Лондон за разследване.
— Вече съм помислил за това — беше самодоволният отговор на Грей. — Преди да пристигна тук, уредих един кораб да ни вземе след два дни от Северния бряг. Не смея да се върна в имението Грей, но ще имаме много време да опаковаме всичко ценно в замъка Съмърсет, преди да дойде корабът.
— Къде заминавате? — запита Алета, която нямаше намерение да напуска Англия.
— За Франция. Не смятам да оставам тук достатъчно дълго, за да опитам кралското правосъдие, и съм сигурен, че баща ти мисли като мене.
— Аз няма да замина с вас — настоя упорито Алета.
— Ти си моя съпруга. Ще отидеш там, където те заведа.
— Искам детето ми да се роди в Уелс. — Тя обърна молещи очи към баща си. — Моля те, татко, не ме карай да заминавам.
— Нямам думата, дете. Съпругата трябва да следва съпруга си. Ако се тревожиш лорд Грей да не те малтретира, не се бой. Ще бъда с тебе и ще се погрижа да не се отнася лошо с тебе.
— Предлагам и двамата да започнете да опаковате багажа си незабавно — каза Грей. — Тъй като повечето наемници, които пратих тук от имението Грей, за да защитават лейди Алета, са ми верни, ще ги осведомя, че трябва да ни придружат до брега.
— Моля се да заминем, преди хората на Хенри да дойдат за нас — прошепна тревожно Съмърсет.
18
Хайме стигна замъка Съмърсет един ден след Ивън Грей. Беше спрял за малко в кулата на Крисит, за да осведоми Гейлърд за всичко, което се беше случило в замъка Уиндзор.
— Много съм доволен да приветствам новия граф Флинт, милорд — ухили се широко Гейлърд. — Ах, Хайме, дълго беше чакането, но си струваше усилията. Ще предявиш ли още сега претенциите си към имението Мортимър?
— Не, Гейлърд, страхувам се, че Грей възнамерява да избягат от страната с Алета. Смятам, че сега той е в замъка Съмърсет. Ако е така, милейди е в сериозна опасност. Той знае какво ще ми причини, ако я вземе със себе си. Особено ако тя носи моето дете, както подозирам.
— А — усмихна се Гейлърд, — значи най-накрая ме чу. Какво искаш да направя, момче?
— Да предявиш моите претенции към имението Мортимър. Вземи нашите ценности и всичко друго, което сметнеш, че си струва. Не знам кога ще се присъединя към тебе, но когато това стане, милейди ще бъде с мене.
— Невъзможно е, Хайме! — извика ужасено Гейлърд. — Ти разпусна всичките си наемници с изключение на дванадесет рицари. Не е достатъчно, за да се нападне такава силна крепост като замъка Съмърсет. И няма време да съберем армия.
— Ще взема рицарите. Те са добри, смели мъже, подготвени да се бият и срещу превъзхождащ ги неприятел.
— Не е достатъчно, момче. — Внезапно лицето на Гейлърд се просветли. — Селяните, момче. Няма сред тях човек, който да не е готов да даде живота си за тебе. Веднага ще пратя известие.
След няколко часа Хайме потегли начело на дрипава армия от рицари и селяни, някои на коне, но повечето пеши, въоръжени с всякакви оръжия, включително здрави сопи, мечове и арбалети. Вървяха цяла нощ и на сутринта се укриха в горите, заобикалящи замъка Съмърсет.
Хайме си спомни последния път, когато беше отделен от Алета зад желязната подвижна решетка и я чу как му казва, че очаква дете от Грей. Това беше най-отчаяният момент в живота му. Този път нямаше да се откаже толкова лесно или да позволи гневът да надделее над разума му. Никой нямаше да му отнеме Алета.
Той огледа стените на замъка, отбелязвайки увеличения брой стражи по дължината на пътеката на ръба на стената. Изглеждаше така, сякаш Съмърсет очаква компания. И ако предположенията му бяха верни, Ивън Грей също се намираше сред тези стени. Държейки се извън обсега на стрелите, Хайме се показа на края на горичката, след като предупреди хората си да стоят скрити. Бдителните стражи в замъка веднага го забелязаха и вдигнаха тревога. Удовлетворена усмивка изви устните му, когато Съмърсет и Грей изскочиха от кулата. Той незабавно сигнализира на един от своите рицари, когото беше инструктирал да тръгне към замъка Уиндзор и да съобщи на краля, че лорд Грей е в замъка Съмърсет.
Грей внимателно се приближи към подвижната решетка, последван от Съмърсет.
— Къде е Алета? — извика високо Хайме. — Да не сте й направили нещо?
— Дъщеря ми е добре — извика в отговор Съмърсет. — Какво искате?
— Кралят иска вие двамата за отидете за разпит във връзка с лъжливите обвинения срещу баща ми Кларънс Мортимър. Предлагам веднага да изпълните нареждането му.
— Как ли пък не! — изръмжа Грей. — Ще напуснем Англия дълго преди хората на Хенри да пристигнат да ни арестуват.
— Не съм сам, Грей, имам достатъчно хора със себе си, за да обсадя замъка и да направя така, че да не отидете никъде, докато не пристигнат хората на Хенри.
— Не ви вярвам — извика Грей с подигравателен тон.
Когато чу това, Хайме сигнализира на хората си да излязат изпод прикритието на дърветата. От такова далечно разстояние селяните с примитивните си оръжия и липсата на брони не се различаваха от напълно въоръжените рицари. За щастие на Хайме, Съмърсет и Грей видяха това, което той искаше да видят. И двамата веднага осъзнаха, че ще им бъде трудно да напуснат замъка пред лицето на числено превъзхождащия ги неприятел. Грей отново потърси изход в коварството си, за да излезе от заплетената ситуация. Обръщайки се рязко, той бързо мина покрай Съмърсет и влезе в кулата.
Ако Алета знаеше, че Хайме е пред вратите с цяла малка армия, щеше да бъде по-добре подготвена. Но се беше случило така, че тази сутрин тя се беше успала и тъкмо се беше облякла, когато Грей нахлу в стаята и, размахвайки меч.
