— Не, милорд, единственият ни шанс да напуснем страната безпрепятствено зависи от нея. Мортимър ще направи всичко, за да бъде тя в безопасност.
— И аз, милорд — изрече с равен глас Съмърсет.
Въпреки предупреждението на Грей той хвана другата й ръка и я дръпна към себе си.
Грей реагира съвсем неочаквано. Решен да спре Съмърсет и отчаяно искайки да задържи Алета на място, където Хайме да може да я вижда, той вдигна меча, който беше държал през цялото време, и го прониза. Със задавен вик Съмърсет се строполи на дървената настилка.
Алета издаде тих нечленоразделен звук, опитвайки се да се изтръгне от хватката на Грей и да се приближи към баща си. Хващайки я през кръста, той я повлече по пътеката. Алета се опита да се измъкне от желязната му хватка, но утихна веднага, когато той прошепна дрезгаво на ухото й:
— Ако ти е скъп животът на детето ти, незабавно ще престанеш да се дърпаш.
Долу под стената Хайме наблюдаваше сцената с нарастващ ужас. Никога не се беше чувствал толкова притиснат, толкова безпомощен. Когато Грей заби меча си в лорд Съмърсет, кръвта му замръзна. Алета ли беше следващата жертва? Когато я видя да се бори неуспешно с Грей, му се дощя да му поникнат крила и да полети в нейна защита. Изведнъж борбата престана и Хайме се напрегна, когато Грей погледна към него от ръба на стената.
— Виждаш ли какво става, когато ми пречат, Мортимър? Веднъж убих и няма да се поколебая да убия и втори път.
Леден страх пробяга през Хайме.
— Какво искаш да направя, Грей?
— Вземи хората си и си иди веднага — нареди Грей. — Ще ви наблюдавам оттук. Ако не те видя да се оттегляш начело на колоната, Алета ще пострада. Аз съм отчаян човек, Мортимър, не говоря празни приказки.
Той избута Алета опасно близо до зъберите на стената, между които стражите можеха да гледат навън ида се целят във врага. Хайме си пое дъх на пресекулки, уплашен, че подлуделият Грей ще хвърли любимата му през стената.
— Ще направя както казваш — извика той към противника си. — Но ако направиш нещо на Алета, няма място на света, където да се скриеш от мене.
Оттегляйки се под прикритието на дърветата, Хайме повика сър Джайлс. Рицарят притича, готов да изпълни нарежданията му.
— Бързо, сър Джайлс, сменете си бронята с мене и сложете моя шлем. После вземете черния ми жребец и поведете армията ми. Изведете ги на място, където да не ги виждат от крепостта, зад хълмовете, и чакайте по-нататъшни инструкции.
— Какво възнамерявате да правите, милорд?
— Искам Грей да помисли, че се оттегляме, както поиска. Аз ще остана скрит в гората и ще чакам следващия му ход. Оставете един човек за куриер. Когато имам нужда от вас, ще ви съобщя.
Смениха бързо броните и след като огледа бегло сър Джайлс, Хайме изрече:
— Става. Вървете и дръжте лицето си извърнато, за да не се досети Грей за измамата ни.
Клекнал зад гъстите храсти, Хайме наблюдаваше как хората му начело със сър Джайлс, облечен в неговата броня и шлем, отстъпват в боен ред през гората. Колоната се източи в дълга линия и полека изчезна зад хребета на хълма. Рицарят, останал за куриер, се присъедини към него и двамата седнаха да чакат развоя на събитията.
Безпомощна в жестоката хватка на Грей на ръба на крепостната стена Алета се поддаде на отчаянието. Според нея баща й беше мъртъв, а Хайме, нейната последна надежда за спасение, я беше изоставил в ръцете на Ивън Грей. Макар да знаеше, че Хайме се оттегля, за да й спаси живота, както тя преди беше излъгала два пъти, за да спаси неговия, това не облекчаваше страха и мъката й. Какво щеше да стане сега с нея?
— Копелето май цени живота ти, милейди — изрече подигравателно Грей. — Колко добре за тебе. Виж — и той посочи с ръка, — язди начело на дрипавата си армия.
И я дръпна по пътеката към стълбището. Когато приближиха към тялото на лорд Съмърсет, блед и неподвижен, Алета помоли:
— Оставете ме да се погрижа за баща си, има нужда от помощ.
— Твърде късно е, раната беше смъртоносна. Изражението му беше лишено от всякакво разкаяние.
— Не можете да го оставите да лежи тук за храна на лешоядите — изпищя Алета ужасена.
Усещайки се на ръба на силите си, всеки момент щеше да изпадне в истерия.
Истерична жена беше последното, с което Грей би искал да се занимава точно сега. Той се нуждаеше от нейното сътрудничество, за да напуснат замъка тази нощ и да се качат на кораба за Франция. Блъсна я гневно и изръмжа:
— Погрижи се за баща си. Ако е жив, хората ми ще го отнесат в стаите му и там ще се погрижиш за раните му. Ако е мъртъв, както подозирам, ще бъде погребан в двора на замъка.
Виждайки се внезапно свободна, Алета се втурна към баща си и коленичи до него. Веднага видя, че Грей е прав. Раната, нанесена право в сърцето, се беше оказала смъртоносна. Лорд Съмърсет беше умрял мигновено. Алета беше благодарна, че поне не е страдал излишно. Отпускайки се назад на пети, тя метна свиреп поглед към Грей.
— Убиец! Няма да ви се размине. Хайме ще ви спре и кралят ще раздаде правосъдие.
— Мортимър няма да ме докосне, докато си с мене. А Хенри няма да се занимава, скоро тръгва за Франция. Побързай — каза той, дръпвайки я да се изправи, — трябва да свършим много работа, преди да се качим на кораба, с който ще заминем оттук.
— Не! — възпротиви се Алета. — Няма да оставя баща си така.
— Ще се погрижат за него — каза Грей, вече губейки търпение. — Смрачава се, има още много да се прави преди отпътуване. — Когато Алета продължи да се противопоставя, той я вдигна на ръце и я понесе надолу по стълбата. Щом стигна до стаята й, я пъхна вътре и я заключи. — Ще дойда за тебе в полунощ — осведоми я той иззад затворената врата.
Грей прекара часовете до полунощ в опаковане на всички ценности, които намери в замъка, и в надзираване на товаренето им в две каруци. Нареди тялото на лорд Съмърсет да бъде свалено от стената и погребано във вътрешния двор на замъка. Беше готов да се разправя с рицарите на Съмърсет, но тъй като собствените му рицари далече надхвърляха по брой тези на Съмърсет, намеренията за бунт угаснаха бързо. Понеже повечето от хората на Съмърсет, пък и неговите, бяха наемници, нямаше особена лоялност към убития. Силата беше у победителя, а Грей очевидно беше победителят тук.
Сълзи течаха от очите на Алета, докато наблюдаваше от прозореца на стаята си как погребват баща й във вътрешния двор на замъка. Макар че не беше съвършеният родител и винаги беше поставял собствените си интереси над тези на дъщеря си, беше неин баща и тя го обичаше. Оплакваше го с истински сълзи, припомняйки си годините след смъртта на майка си, когато двамата бяха близки, но след обвързването му с Ивън Грей отношенията им се бяха променили. Неговата натрапчива алчност беше причинила смъртта на невинен човек и заради това тя още дълго нямаше да му прости. Ако й бъдеше позволено да живее още дълго.
Когато удари полунощ, Грей дойде за нея. Тя беше задрямала, седнала на един стол, напълно облечена в най-топлите си дрехи. До последната минута се беше надявала, че Хайме ще нахлуе през вратата и ще я спаси от ноктите на Ивън. Но не стана така. Ако не беше детето, което носеше, й беше все едно дали ще живее или ще умре.
Грей взе малкия й сандък и я накара да побърза, извеждайки я във вътрешния двор. Алета зашеметена видя всички наемници събрани около две каруци, натоварени с всичко ценно от кулата. Тя знаеше, че баща й пази сандъци със злато и сребро, и заподозря, че Ивън е присвоил и тях. Когато се поколеба, застанала до едната каруца, той я настани на седалката и скочи до нея.
Подпомогнати от лунната светлина и от факлите, които държаха някои от стражите, за да осветяват пътя, те полека излязоха през вратите на замъка. По посоката, в която тръгнаха, Алета веднага разбра, че са се запътили към брега. Ако знаеше, че Хайме наблюдава под прикритието на близките дървета, нямаше да се поддаде толкова лесно на отчаянието.
Хайме почти се беше предал на отчаянието, когато видя подвижната решетка да се вдига и две каруци,