опитваше да се задържи над водата. Тогава я видя и изражението му се изпълни с омраза. Тя размаха отчаяно ръце, за да се отдалечи от него, но той посегна и сграбчи един дълъг златист кичур от косата й.
— Няма да умра сам — изхърка той. — Ако не мога да те имам, и Мортимър няма да те има.
— Не можеш ли да плуваш? — намери тя сили да запита.
— Не.
Това беше последната му дума, когато потъна под повърхността. Алета успя да поеме голяма глътка въздух, преди той да я повлече след себе си, стиснал здраво косата й в юмрука си.
Надолу… Водата стана непоносимо студена и толкова черна, че на Алета й се стори, че сякаш влиза в най-тъмната дупка на ада. Дърпайки се яростно, тя се опита да накара Грей да пусне косата й, но дори в смъртта той се бореше, за да я повлече със себе си. Дробовете и се молеха за глътка въздух. Тя разбираше, че умира, знаеше, че никога няма да роди бебето на Хайме, и това я накара да изпита болка, неимоверно по-голяма от напрежението в дробовете й, които се пръскаха от липса на въздух. И когато чернотата и отчаянието я накараха да приеме съдбата си, тя мислено се сбогува с мъжа, когото беше обикнала въпреки всички обстоятелства. И когато бездната на смъртта се приближи на безшумните си криле, тя изпадна в безсъзнание.
В мига, когато Хайме видя лодката да се преобръща и Алета да изчезва под повърхността, замръзналите му крайници отново се върнаха към живот. Ръцете му трепереха, докато откопчаваше колана на меча и хвърляше настрана оръжията си. Ризницата от стоманени брънки и шлемът ги последваха веднага. Стягайки се за скока в ледената вода, той се гмурна моментално и силните му, решителни загребвания го понесоха към преобърнатата лодка, клатушкаща се над вълните. Нищо друго нямаше значение сега, важна беше само Алета. Тя не можеше да умре, той толкова имаше нужда от нея, обичаше я така отчаяно.
Вече беше стигнал до лодката с безумни очи, оглеждайки тъмната повърхност на пенещото се море. Нищо. Не само Алета беше изчезнала, но и Грей, и двамата морящи. Умът и сърцето му крещяха в протест срещу несправедливостта спрямо невинните. Той си пое дълбоко дъх и се гмурна под повърхността, молейки се течението да не е отнесло Алета твърде далече от преобърнатата лодка. Взираше се сякаш в мастилен свят на чернота, помисли Хайме, ровейки в мрачните дълбини, за да намери жената, която обичаше.
Задъханите до пръсване дробове искаха да излязат на въздух. Смътно осъзнавайки, че тъмнорозовите ивици на зората превръщат небето от черно в сиво, той бързо се огледа, за да се убеди, че Алета не е изплувала на повърхността, а после си пое дълбоко дълбок дъх и отново се гмурна. Този път се устреми по- дълбоко, почти до скалистото дъно, преди да види Алета, чиято коса плуваше около нея като златист воал. Подчинявайки се на неотложната нужда да изплува, за да си поеме въздух, Хайме хвана Алета през кръста, възнамерявайки да я издърпа със себе си на повърхността. Именно тогава осъзна, че Грей лежеше до нея във водата, стиснал в юмрука си кичур от косата й. В този момент обаче дробовете му бяха готови да експлодират и на всяка цена трябваше да изплува заедно с Алета. Да остане там още миг би означавало сигурна смърт за и двамата.
Адреналин забушува във вените на Хайме, когато полека, мъчително се заиздига нагоре, влачейки Алета и Грей със себе си. Излезе на повърхността незабавно, за да си поеме въздух на големи глътки. Щом нуждите му бяха задоволени, насочи вниманието си към Алета. Лицето й беше бяло като на смъртник, почти не дишаше, докато той търсеше признаци, че още е жива. Главата на Грей се люшкаше до него и той веднага видя, че ръката му още стиска косата й. Проклинайки злокобните намерения на Грей, Хайме го дръпна силно, но юмрукът на Грей остана здраво стиснат, сякаш този златист кичур беше спасението му. Хайме дръпна отново, решен да освободи Алета и да стигне с нея на брега колкото може по-бързо. Извънредно важно беше да изстиска водата от дробовете й, преди да е станало твърде късно. Нададе победен вик, когато кичурът се измъкна от юмрука на Грей. Тогава Хайме заплува към брега, влачейки Алета след себе си.
Кашляйки и давейки се, Грей внезапно се свести и стисна полите на Алета.
— Мортимър, не ме оставяй. — Безумното дърпане на роклята на Алета едва не замъкна Хайме под водата. — Спаси ме, не мога да плувам.
Хайме чу безумните молби на Грей, но съзнаваше, че не може да спаси и двамата. Изборът беше лесен. Алета беше неговата любов, неговият живот. Бързайки да я изнесе колкото може по-скоро на брега, той развърза лентата, държаща полата й, и я остави да се изхлузи. Погледна назад само веднъж. Грей го гледаше втренчено, поемайки си отчаяно въздух, докато пръстите му сграбчваха в ужас въздуха и той бавно потъваше под повърхността.
Загребвайки силно и равномерно, Хайме сякаш режеше водата; отчаянието му придаваше невероятна сила. Преди да стигне до брега, сър Джайлс нагази във водата, за да го пресрещне, поемайки Алета в ръце, докато друг рицар се впусна, за да помогне на Хайме.
— Тя е мъртва, милорд — каза сър Джайлс, полагайки полека Алета на пясъка.
Викът на Хайме беше покъртително отричане на ужасния удар, който му беше нанесла съдбата.
— Не!
Като избута сър Джайлс настрана, той коленичи до нея, обръщайки я по корем. Седна върху бедрата й и започна да притиска гърба й, за да изкара морската вода от дробовете й. Изсумтя доволно, когато поток вода избликна от устата й. След няколко минути я обърна по гръб и долепи ухо до гърдите й.
Нищо. Изпаднал в отчаяние, той допря уста до нейната и започна да вкарва дъха си в устата й в безумен опит да й върне живота. Нямаше представа дали ще успее, но би опитал всичко, за да спаси любимата си.
— Безполезно е, милорд — забеляза сър Джайлс, поставяйки ръка на рамото на Хайме.
Той се освободи от ръката на рицаря, без да му отговаря, толкова разстроен, че би продължил цял ден да прави същото, ако е необходимо. Алета не можеше да умре. Никой никога не беше означавал за него толкова много, колкото тя и детето, което носеше.
Небето вече беше станало бледосиво, лъчите на утринното слънце прозираха на изток. Някой донесе одеяло и покри Алета, докато Хайме продължаваше спасителните си действия. Беше му студено, непоносимо студено, но отказваше да отстъпи пред студа, щом животът на Алета беше в опасност. Не обръщаше внимание на нищо, нито на думите на сър Джайлс, нито на факта, че мокрите му дрехи бяха се превърнали на кора от силния студ. Всичко, което виждаше, беше синьото около устните на Алета и треперещото й тяло. Потънал в мъгла от болезнени спомени, той си припомняше мекотата на тези червени устни, сладостта и топлотата на реакциите на чувствителното й тяло.
Треперейки от изтощение, Хайме се бореше с ужаса, че Алета може би е мъртва, отказвайки да я изостави на жестоката съдба. Ридаеше открито, когато се отпусна назад на пети, най-накрая принуден да признае, че любимата му го е напуснала. Грабвайки отпуснатото й тяло в прегръдките си, той я притисна към себе си и ръцете му се стегнаха като стоманени ленти около нея, докато я прегръщаше като обезумял.
Внезапно още една струя вода избликна от дробовете й и тя започна да кашля и да се дави. След няколко задавени изхълцвания започна да диша сама. Хайме не направи никакво усилие да скрие радостните сълзи, които се търкулнаха по бузите му. Беше прекалено щастлив, за да се тревожи, че проявява слабост пред своите рицари. Това беше един от малкото пъти в живота му, когато позволяваше на истинските чувства да пробият твърдата черупка, зад която се беше крил почти цял живот. И не се срамуваше от това.
Когато Алета задиша сама, Хайме намери един миг, за да запита сър Джайлс:
— Какво стана с битката? Много жертви ли дадохме?
Сър Джайлс се усмихна.
— Хората на лорд Грей отстъпиха сравнително лесно въпреки превъзхождащата сила и оръжията. Изглежда, не са искали да се бият дълго, след като господарят им ги остави да се справят сами. Какви са вашите заповеди, милорд?
— Заведете пленниците в имението Мортимър. Домът ми вече никога няма да се нарича имението Грей. Това място вече е мое. Оставете няколко рицари да ни придружат с милейди до дома. Искам да настаня Алета удобно колкото може по-скоро, тя има нужда от незабавни грижи.
— Моля се всичко да бъде добре при лейди Алета и детето й — каза сър Джайлс.
Макар че тя сега дишаше като че ли по-леко, преди няколко минути рицарят не би дал на горката дама шанс за оцеляване дори едно на един милион.
