придружавани от голям брой наемници, да излизат от замъка. Те минаха покрай него, толкова близо, че ясно видя напрегнатото лице на Алета да белее под лунната светлина. Мъката й, така видима на красивото й лице, го покърти, но нямаше начин да я посвети в плановете си. Тя наистина ли вярваше, че я е изоставил? Грей седеше до нея с мрачно, строго и решително изражение и управляваше каруцата. След като Хайме го беше видял да убива Съмърсет, беше разбрал колко отчаян е противникът му и разбираше, че няма да се спре пред нищо, за да избегне гнева на краля.
Когато мъжете и каруците свърнаха на север, Хайме се усмихна хитро. От посоката, в която се запъти Грей, той разбра точно къде отива. Имаше едно дълбоководно заливче надолу по брега, на по-малко от една левга оттук. Господарят на мрака го беше използвал много пъти в миналото за контрабандните си действия, когато постоянно сменяше местата за среща с корабите, за да обърка хората на краля. Сигурен, че Грей отива точно там, той събуди пратеника, който дремеше до него.
Сър Гарт се събуди незабавно от докосването на Хайме.
— Тръгвайте бързо — каза му Хайме. — Кажете на хората да ме чакат при Северния бряг. Селяните познават мястото и ще ви отведат дотам. Доверете им се.
Сър Гарт потегли незабавно. Качвайки се на коня, който сър Джайлс беше оставил, като си пожела сега тук да беше черният му жребец, Хайме последва Грей на солидно разстояние от последния му човек. Вървя зад хората и каруците цели два часа. Тогава, сигурен, че Алета не е в непосредствена опасност, той пришпори коня си в гората, за да ги задмине, без да го видят. Ако имаше късмет, щеше да се присъедини към хората си в заливчето много преди пристигането на Грей и бавно движещите се каруци.
Хората на Хайме наистина го чакаха на брега, когато той пристигна. Сър Джайлс пристъпи напред, за да го посрещне.
— Какви са заповедите ви, милорд?
— Ще чакаме — изрече мрачно Хайме. — Кажете на хората да се скрият под дърветата, където няма да се виждат. По мой сигнал ще излезем от засадата и ще пресечем пътя на Грей. Но посъветвайте хората да внимават съпругата ми да не бъде наранена — предупреди той. — Тя носи моето дете и двамата са ми много скъпи.
Сива, мъглива зора се сипна откъм морето и небето започна да избледнява — от тъмно пурпурно постепенно започна да става бледорозово, когато Хайме видя очертанията на един кораб, закотвен недалече от брега в дълбоките води на заливчето. Почти обезумял от тревога, той почувства огромно облекчение, когато видя хората на Грей по пътеката, водеща към брега. Следваха ги двете каруци. В едната беше Алета, отпусната изтощено на седалката.
Хайме се размърда тревожно, когато хората и каруците заслизаха към брега. Когато стигнаха, три лодки вече бяха се отделили от кораба и чакаха да качат пътниците и товара.
Щом Ивън Грей изнесе Алета от каруцата, Хайме даде сигнал за нападение.
19
Въпреки че се бореше диво, Алета беше измъкната от каруцата. Знаеше, че ако Ивън успее да я вкара в лодката, няма връщане. Никога повече нямаше да види Хайме. Може би и нямаше да доживее да роди детето, което носеше. Точно тогава плодът в нарастващата й утроба напомни за присъствието си и тя отново започна да се бори.
— Престани да се дърпаш — изръмжа Грей, докато я влачеше след себе си към лодката. — Само ще се нараниш.
Пазейки силите си, Алета не се опитваше да отговаря, заровила пети в мекия пясък, за да се противопостави на мощните ръце на Ивън. Хлипайки от болка поради безполезните си усилия да избяга, примирила се с неизбежното, тя почти не повярва на очите си, когато видя мъже да изскачат на брега, изсипвайки се от околната гора. Размахвайки оръжия, най-вече груби тояги, търнокопи и други земеделски сечива, които можеха да се използват в бой, мъжете се нахвърлиха върху рицарите на Ивън, чиито по- съвършени оръжия и сили се огънаха под внезапното нападение.
Яростно проклятие излетя от устните на Грей. Той беше видял Хайме Мортимър да се оттегля с хората си; как е разбрал къде да устрои засада? Как е дошъл тук преди тях? За да се убеди, че Мортимър е напуснал замъка Съмърсет, както му беше наредил, той беше оставил стражи да наблюдават на крепостната стена. Кой да предположи, че зле екипираната армия на Мортимър ще нападне така яростно? За щастие, той притежаваше единственото нещо, което би попречило на врага му да надделее: Алета. Подновявайки усилията си, той я дръпна силно за ръката, влачейки я към водата, където се полюшваха лодките.
Когато наближи прибоя, той с ужас видя, че две от лодките се отдалечават от брега. Очевидно моряците нямаха желание да влизат в битка, която не ги засягаше. Третата лодка, малко по-бавно реагираща, също се насочваше обратно към кораба, когато Грей стигна до нея, влачейки Алета след себе си. Като я метна в лодката, той скочи след нея, заповядвайки на моряците да гребат към кораба. Тъй като бързаха да избягат от ситуацията, която бързо се превръщаше в истинско сражение, гребците се заеха да гребат усилено.
Хайме отблъскваше удар след удар в ръкопашен бой, пробивайки си път към Алета. Въпреки липсата на оръжия в ръцете на селяните те бяха свикнали да се бият и нападнаха рицарите на лорд Греай смело и сръчно. А рицарите на Хайме бяха смели мъже, добре въоръжени и лоялни. Хората на Грей вече отстъпваха пред изненадващото нападение на Хайме. Той беше загубил Алета от погледа си, когато се хвърли в боя, и трескаво претърсваше с очи тъмния бряг, търсейки да я зърне. Само бледият лунен сърп и няколко фенера, запалени от хората на Грей преди нападението, подпомагаха търсенето му.
Сърцето му се качи в гърлото, когато най-накрая я видя. Стори му се, че се съпротивлява диво, но силата й не беше достатъчна, за да попречи на Ивън да я вдигне и да я хвърли в лодката, полюшвана от прибоя. След като се отърва бързо от рицаря, който го беше нападнал, Хайме хукна към водата, викайки Алета по име.
Колкото и да беше замаяна, тя го чу да я вика и се надигна несигурно, протягайки се към него. Лодката бързо набираше скорост, отдалечавайки се от брега, за да навлезе в по-дълбоките води. Хайме стигна до водата и се приготви да хвърли тежката броня, за да скочи след Алета и Грей. Но Грей, верен на долните си инстинкти, стана и опря върха на меча си в гърдите на Алета.
— Не се приближавай, Мортимър! — извика той през тясната водна ивица, която го отделяше от Хайме. — Само една стъпка и Алета ще стане храна за рибите.
Хайме замръзна, лицето му се превърна в маска на омраза и гняв.
— Копеле такова! Само да навредиш на Алета и детето ми, ще те намеря и на края на земята.
Грей се изсмя сурово, отбелязвайки с доволство, че ивицата вода между него и Хайме се разширяваше с всеки удар на греблата. Скоро лодката щеше да потъне в мрака, люлеейки се на гребените на тъмните вълни на път към кораба, който чакаше, за да ги откара. Алета сигурно също го беше разбрала, защото запищя и се дръпна назад, за да избегне жестокото бодване на меча на Грей, от което лодката се разклати. Грей посегна към нея, смятайки да я обездвижи и да я затисне на дъното на лодката.
Разпъван от неумолима дилема, Хайме наблюдаваше с растящо отчаяние как пребледнялото лице на Алета става все по-малко и по-малко в сгъстяващия се мрак. Когато я видя да се дърпа назад, разлюлявайки опасно лодката, докато се бореше с Грей, той усети силен страх.
— Кучка такава! — изръмжа Грей, опитвайки се да я хване и в същото време да попречи на лодката да се преобърне.
— Ей, приятел, какво правиш? — викна единият от моряците, хващайки се за борда на лодката. — Не мога да плувам.
— И аз! — извика другият, докато Алета и Грей се бореха и малката лодка се люлееше опасно.
Внезапно лодката се наклони надясно, остана за един задъхан момент на ръба на една вълна, после се преобърна и запрати хората в нея във враждебните дълбини на разпененото море. Двамата моряци потънаха като два камъка, страхът не им позволи да направят и най-малкото усилие да се спасят. Въпреки тежестта на роклята и фустите Алета се бореше да задържи главата си на повърхността. Като дете често беше плувала в морето и макар от години да не го беше правила, се надяваше, че силите ще й стигнат, за да се задържи над водата, докато дойде помощ от брега.
Изведнъж главата на Грей се показа на повърхността до нея; очите му гледаха диво и той отчаяно се
