обръщат внимание на двама пешеходци.
Тим О’Мали още отказваше да повярва, че ще напусне този ад по толкова лесен начин. Нищо в живота му дотук не беше ставало лесно. Единствено съжаляваше беше, че ще остави тук Кейси. Когато предложи Кейси да замине с него, заселникът беше изпаднал във войнствено настроение. Но въпреки всичко сърцето на Тим му казваше, че Кейси ще бъде добре, че бъдещето й е с Деър Пенрод. Когато беше говорил насаме с нея, тя твърдо бе отказала да напусне колонията. И Тим разбра, че Деър е виновникът за нейното решение.
— Внимавай, О’Мали, почти стигнахме — предупреди го Деър, тревожно взрян в бледото лице на Тим, за да улови първия признак на прилошаване. — Справи се доста добре дотук за човек, който е бил на прага на смъртта.
— Не се страхувай, ще се оправя — изрече Тим със стиснати зъби. — Само ме качи на тоя кораб.
Само един съд беше останал на пристанището, когато двамата мъже стигнаха там. Американски пътнически кораб.
— Как ти се струва идеята да заминеш за Америка? — запита Деър, докато разглеждаха стройния клипер, закотвен на кея.
— Допада ми — отвърна сухо Тим. — Чувал съм, че там има големи възможности. Особено откакто войната освободи колониите от игото на Англия.
Щом стигнаха до кея, Деър нае една лодка да ги откара до „Галантната лейди“ и след малко вече се пазареше с капитан Гай Флинт. Дори добрият капитан да изпитваше известно подозрение към мъжа, който така бързаше да напусне колонията, не даде вид и взе парите на Деър. В действителност, на капитана му беше все едно дали човекът е избягал затворник или еманципант, защото той изпитваше голямо съчувствие към нещастниците, принудени да живеят в условия, подобни на робство — другата институция, която го отвращаваше. „Галантната лейди“ беше чисто търговски кораб, които рядко вземаше пътници, и той реши да приеме господин Тимъти Нолан, ако така наистина се казваше този човек.
— Никога няма да мога да ти се отплатя, Деър — каза прочувствено Тим. — Ще трябва да се задоволиш с едната благодарност. — Той замлъкна за кратко, преди да продължи: — Относно Кейси… бъди добър с нея. Много обичам това момиче…
— Ще се грижа за нея, Тим — обеща Деър. — И аз наистина много я ценя, както знаеш.
— Бях сигурен! — усмихна се радостно Тим. — Точно толкова сигурен, колкото и че Кейси те обича.
— Надявам се да си прав, Тим, защото залагам бъдещето си за това — отвърна Деър, докато двамата си стискаха ръце на раздяла.
Деър остана дълго време на пристана, докато „Галантната лейди“ се плъзна гладко към хоризонта. Едва когато се увери, че Тим се е измъкнал без неприятни случки, той се обърна и си тръгна. Искаше с чиста съвест да увери Кейси, че приятелят й е напуснал колонията и е в безопасност. Оставаше му да направи само едно нещо, преди да се върне в имението. Трябваше да се увери, че двамата с Кейси имат бъдеще.
10
Деър вървеше из града, шокиран от онова, което хората открито говореха по улиците. Няколко пъти спира, за да се присъедини към някоя група и да обмени мнение, но повечето слушаше. Това, което научи, беше сериозно и смущаващо.
Потушаването на бунта против губернатора не беше решило, проблемите. Джон Маккартър все още работеше усилено зад кулисите, подстрекавайки и разбунвайки духовете. Той и Корпусът на рома искаха Блай да се махне и бяха готови да направят всичко, само и само да постигнат целта си. Ако можеше да се вярва на слуховете, Маккартър се опитваше да убеди полковник Джонстън, командира на Корпуса на рома, да арестува Блай заради „потисническо поведение“. Нещата изглеждаха така, сякаш на горкия Блай му предстоеше да се разправя с нов бунт.
Но Деър не позволи на напрежението в града да го отклони от намерението му и се насочи право към резиденцията на губернатора. Съвместното му бъдеще с Кейси зависеше от срещата с Блай и от това, дали ще може да си осигури помощта му. От опит Деър знаеше, че Блай е човечен мъж, който работеше неуморно за благополучието на осъдените, еманципантите и почтените заселници. Само безскрупулните и нечестните спекуланти си навличаха гнева му. Повечето от тях бяха членове на Корпуса на Нов Южен Уелс.
— Деър, какво те води пак в Сидни толкова скоро? — Бес, дъщерята на губернатора Блай, го посрещна на вратата. — Бях разочарована, когато реши да си тръгнеш от града, без дори да се сбогуваме. Но сега, когато си отново тук… — намекна тя недвусмислено.
— Тук съм, за да се видя с баща ти, Бес, по неотложна работа — обясни Деър, усмихвайки се неловко.
Защото нямаше смислено оправдание за пред Бес, с което да обясни грубото си поведение. Поне не и такова, което би разгласил точно сега.
Лицето на Бес помръкна, докато тя успешно скриваше разочарованието си. С четири години по-голяма от Деър, освен това и вдовица, тя още беше красива жена, макар отдавна да беше отминала първия разцвет на младостта. Сърдечна и великодушна, тя беше привлечена от него още когато го видя за първи път. Не след дълго те съвсем естествено се сближиха и започнаха любовна връзка. Дори когато Деър започна сериозно да се среща с Марси Маккензи, двамата с Бес все още се виждаха от време на време. Добрите мъже бяха малко в тази колония, населена с осъдени. Бес не смяташе да се омъжва за красивия заселник, защото нямаше намерение да се установява завинаги в Австралия. А Деър не би искал да живее никъде другаде.
Накрая тя изрече:
— Ще видя дали татко може да те приеме, Деър. Нещата не вървят добре за него напоследък.
Просто изложена и сериозно омаловажена реалност.
Деър се разхождаше нетърпеливо из приемната, докато Бес не се върна, за да му каже, че баща й ще го приеме. Облекчението му беше толкова голямо, че той едва ли не избута Бес, за да мине покрай нея и да влезе в кабинета на губернатора Блай.
— Седни, Деър — каза Уилям Блай, махвайки му да се приближи. — Надявах се, че ще се върнеш, преди…
Думите му секнаха и той се загледа разсеяно през прозореца.
— Вярно ли е, губернаторе, това, което говорят по улиците?
— Не знам какво точно говорят, но предполагам, че повечето неща са верни. Времето ми тук свършва. Корпусът на Нов Южен Уелс отдавна иска да се махна и няма да се спре пред нищо, за да постигне целта си. Поставях препятствия пред интересите и алчността им, но един ден те ще стигнат твърде далече. Само си пожелавам да бъда тук, когато този ден настъпи.
Нисък, набит, пооплешивял, с венец от сива коса около задната част на черепа, Уилям Блай беше оцелял, изхвърлен в малка лодка насред открито море след бунта на кораба „Баунти“. С изненадваща издръжливост беше преплавал четири хиляди мили, преди да достигне остров Тимор в Източноиндийския архипелаг. А сега се изправяше пред почти толкова голямо предизвикателство. Грижите и умората му ясно личаха по бръчките, набраздили лицето му, и по дълбоките тъмни сенки под очите.
— Съзнавам, че имахте малко време, за да… размислите над онова, за което ви моля във връзка с Кейси О’Кейн, губернаторе, но е наложително да получа отговора ви. Във… във ваша власт ли е да помилвате напълно Кейси О’Кейн?
— Днес това е в моя власт — сви рамене Блай, — но утре… кой знае.
— И какво решихте?
Външно той беше спокоен, но сърцето му диво туптеше в гърдите.
— Какво означава тази жена за тебе, Деър?
— Аз… аз много я ценя, губернаторе.
— Цениш я? — намръщи се Блай. — Човек цени коня си.
Деър има приличието да се изчерви.
— Обичам я, по дяволите! Обичам я от мига, когато я видях за първи път.
