правим с жената, която избяга? Ще искат да върнем и нея.
— Другата вече сигурно си е у дома — предположи Бърт. — Не сме толкова далече от имението на Пенрод или на Маккензи. Когато чуят какво й се е случило, ще разберат, че говорим сериозно.
Извънредно доволен от измисленото, Бърт погледна остро всеки разбойник поотделно, нарочно пренебрегвайки Големия Джон. Знаеше, че никой от тях не е достатъчно умен, но трябваше да избере все пак един, който да отнесе съобщението. Очите му се плъзнаха по Арти, но го отхвърли, защото беше прекалено глупав, и накрая се спряха на Дан, слабия крадец с лице на пор, ловки пръсти и бърз език. Бързоног и бързо мислещ, той беше идеалният избор въпреки склонността му да нарежда нещата така, че да се облагодетелства лично.
Големия Джон би искал лично да отнесе съобщението, но не настоя, защото се страхуваше да остави Кейси сама и незащитена. Изчака търпеливо, докато Бърт направи избора си. След като това стана, едрият ирландец реши, че Дан не е по-добър или по-лош от останалите в бандата.
— Дан може да бъде наш говорител — обяви накрая Бърт. — Искаш ли, приятел?
Издувайки важно гърди, Дан пристъпи напред с хитра усмивка на лисичата си физиономия.
— Аз съм твоят човек, Бърт. Кажи ми какво да им кажа и ще го повторя дума по дума. Ще ти докарам рома.
Измамник до мозъка на костите си, Дан никога не правеше нещо, което да не му е от лична изгода. Роден в лондонските бордеи от проститутка, пристрастена към джина и към мъжете, Дан беше излязъл на улицата от ранна възраст и дребният му ръст в съчетание с хитрината му бяха спечелили титлата майстор джебчия още докато беше на дванадесет-тринадесет години.
Успешната му кариера му осигуряваше средства да се отдава на собствената си страст — жените. Нуждата му от жени беше легендарна, а откакто го бяха осъдили и депортирали, липсата им му се отразяваше много зле.
След като получи подробни наставления от Бърт, Дан най-накрая запомни съобщението, което трябваше да предаде в имението Пенрод, нарами торбата си и тръгна на път. Ако не се плашеше толкова много от Големия Джон, направо щеше да забрави за проклетия ром и да вземе жената.
Кейси загледа как Дан изчезва в храсталаците и усети огромно облекчение. Беше сигурна, че Пенрод ще дадат рома, който Бърт беше поискал, и тя скоро ще бъде свободна. Доколкото знаеше, Деър още не се беше върнал от експедицията, но очакваше Бен и Рой да й се притекат на помощ.
Забелязвайки, че се е замислила, Големия Джон каза:
— Не се тревожи, момиче. След няколко дни ще бъдеш при семейството си.
Семейство. Да, помисли Кейси, донякъде стресната. Въпреки всичко, Пенрод й бяха станали нещо като семейство. В цялата колония те бяха единствените, които се интересуваха от нея.
Няколко безкрайни часа, след като се изплъзна от лагера на разбойниците, Марси разбра, че се върти в кръг. Тъмни облаци се събраха на небето, започна да вали студен дъжд. Премръзнала и неудържимо трепереща, тя почти не си беше почивала през тази безкрайна нощ. Тръните бяха изпокъсали роклята й, косата висеше на сплъстени кичури по гърба й.
Трескава червенина обагряше бузите на Марси; невероятната слабост я накара да спре и да си даде почивка. Треперейки от изтощение, тя се отпусна на мократа земя и моментално заспа. Нямаше откъде да разбере, че е много близо до имението Пенрод.
Дан си подсвиркваше някаква неопределима мелодия, вървейки по следите на Марси. Чувството му за ориентация го водеше към река Хоксбъри и имението Пенрод, докато си повтаряше на ум съобщението, което трябваше да предаде. Проклинайки капките, които падаха от клоните на евкалиптите, той вдигна яката си и си пожела слънцето да беше пробило облаците, останали от снощния дъжд.
Мислите му го отведоха до пленените жени и до силното му желание да ги има. Или едната, или двете — няма значение, все щяха да му свършат добра работа. Червенокосата, която Големия Джон взе под крилото си, беше ослепителна, но и русата, която беше избягала, също си струваше. Издутината в панталоните му го притесняваше и той я потърка, наслаждавайки се на стимулацията, но съзнаваше, че няма време да спре и да облекчи възбудата. Едва не се спъна в спящото тяло, свито на земята, и в следния миг разбра кого има насреща си.
— Леле — измърмори той и очите му изхвръкнаха невярващо, — това сигурно ми е щастливият ден.
Побутна предпазливо Марси с крак, но не постигна нищо друго освен леко изпъшкване. Насърчен, той опита отново и този път я изтръгна от унеса й.
— Ка… какво! — ахна тя уморено, излизайки от бебешката поза, която беше заела, за да запази оскъдната си телесна топлина. Когато отвори очи, веднага позна, че Дан е един от разбойниците на Бърт. След всичките си усилия трябваше ли отново да се озове в плен? — Какво искаш? Следиш ли ме?
Дан се изсмя, подвижният му ум работеше трескаво. Тази жена щеше ли да се съпротивлява, ако се опиташе да я има сега? Тук? Можеше да я вземе против волята й, но щом стигнеше в имението Пенрод, те щяха да го убият още преди да е успял да предаде съобщението на Бърт. Разбира се, разсъди той, можеше да я убие след това, но някак си не му харесваше идеята да убива жени. Повече му допадаше да ги умори от любене.
— Отивам в имението Пенрод да предам едно съобщение от Бърт — каза разбойникът. — Мислехме, че вече си стигнала там. А пък те намирам тук да спиш на мократа земя толкова близо до имението.
— Толкова близо ли? Загубих се в тъмното. Какво ще правиш в имението? Къде е Кейси?
— Бърт държи червенокосата за откуп. Аз трябва да предам съобщението и да искам ром в замяна на момичето — отговори Дан, оглеждайки безсрамно фигурата на Марси, която се очертаваше съвсем ясно под мократа рокля.
— Държат Кейси за откуп? — запита Марси смаяна. — Мислех, че Големия Джон…
— И ние така мислехме — изсмя се Дан гадно, — но поради някаква причина тоя великан не дава да чукаме бременна жена.
— Бременна? — извика Марси с неописуемо озадачен глас. — Искаш да кажеш, че Кейси… е бременна?
— Тя така казва. Казва, че бащата я обичал. Да не би случайно да говори за твоя мъж? — запита той хитро, наблюдавайки как лицето на Марси става яркочервено от гняв.
— Тая кучка! — изрева тя, размахвайки ръце във въздуха. — Тая противна никаквица! Надявала се е да отмъкне съпруга ми, но няма да го има. — Изведнъж Марси се замисли и едно ехидно изражение промени чертите й. — Какво ще трябва, господин…
— Просто Дан.
— Какво ще ти трябва, Дан, за да се върнеш при твоите приятели и да им кажеш, че Пенрод отказват да платят откупа?
— Божке, ама и тебе си те бива — подсвирна оценяващо разбойникът. — Ако няма да има ром, тогава Големия Джон няма да успее да спаси момичето от Бърт и другите. Това ли искаш?
Очите на Марси се присвиха в размисъл. Способна ли беше да обрече Кейси на съдба, по-лоша и от смъртта? Дори това да означаваше, че ще унищожи детето на Деър? Отговорът не й хареса, но нямаше друг. Нямаше никакво значение, че щеше да бъде осъдена вечно да гори в ада, тя би направила всичко, само и само да задържи Деър. Нищо не бе прекалено долно, прекалено презряно, стига да попречи на Кейси да се меси в брака й. С това бебе… Марси не вярваше, че Кейси наистина ще се махне от живота й. Един ден Деър ще научи, че има дете, и всичко ще бъде изгубено.
Затваряйки ума си за злото в сърцето си, Марси погледна Дан право в очите и повтори въпроса си:
— Какво ще ти трябва, за да не отидеш в имението Пенрод?
Отначало Дан помисли, че Марси се е побъркала от треска.
Тя трепереше неудържимо, устните й бяха посинели от студ, бузите й се червенееха, дишаше дрезгаво. Оттам, където беше застанал, той ясно виждаше топлината, която се изпаряваше от треперещата й фигура. Но студеният, пресметлив блясък в сините й очи го убеди, че тя говори напълно сериозно. Разкривайки в усмивка два реда оредели, проядени зъби, той запита весело:
— Какво предлагаш?
Очите му се спуснаха многозначително по мократа рокля, атрактивно прилепваща към пищните й
