Серина го погледна изпитателно, когато се прибра, правилно оцени потиснатото му настроение и реши, че е най-разумно въобще да не се обажда. Вече мога да чакам, помисли си тя, като все още не можеше да повярва, че така лесно й се бе отдало да се отърве от Кейт. След като Кейт си бе отишла завинаги, тя вече имаше достатъчно време, за да се бори да си спечели Робин. Затова съобщението, което той направи малко преди да се легне, я завари съвсем неподготвена.
— Заминавам утре сутринта. Когато се върна, с мен ще бъде и Кейт. Затова ти предлагам да се преместиш някъде другаде по време на моето отсъствие. Ако не го направиш, аз ще се заема с това.
— Къде отиваш — смаяно попита Серина.
— Да намеря съпругата си.
Лицето на Серина помръкна.
— Кейт не те иска, Робин — опита се да го разубеди тя. — Нека да си върви, щом това е желанието й. Аз мога да те направя много по-щастлив.
— Не те обичам, Серина. Изпитвах известна отговорност за теб след всичко, което се случи с родителите ти, но никога не съм имал намерение да спя с теб. Трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че това просто е една ужасна грешка и няма да позволя да се случи пак. Ти си достатъчно красива и няма нужда да пропиляваш времето си с един женен мъж. Лека нощ.
— Робин, това не е истина! Гордостта не би ти позволила да тичаш след една жена, която не те иска.
— Имам достатъчно основания да вярвам, че Кейт ме обича.
— Тогава значи си просто глупак — троснато отвърна тя и се оттегли в другия край на стаята. Бе казала всичко, което можеше да си позволи, но нямаше никакво намерение да се предава. Налагаше, се да изчака, да изпълни до край плановете си и тогава Робин вече нямаше да може да я напусне. Сега щеше само да чака и да види какво ще се случи, когато той се върне.
За кой ли път вече Кейт проклинаше бедните животни, които се влачеха едва-едва. Защо ли не взе коня на Робин, питаше се тя, като обвиняваше сама себе си за липсата на предвидливост. Ако Робин реши да я догонва, ще я настигне само за един ден. Но тази мисъл предизвика само горчива усмивка на лицето й. Защо Робин ще тръгва да я гони? Нали си имаше Серина, а освен това не се нуждаеше вече от имението Маккензи. Той явно си бе създал вече свой живот в Батърст — живот, в който нямаше никакво място за нея.
Кейт спря да пренощува почти веднага, след като се стъмни, бе изминала съвсем малко от пътя, тъй като тръгна доста късно от Батърст. За щастие, на същото място бе спрял още един фургон, с който пътуваше семейство заселници, и те я поканиха да хапнат заедно. Дори само мисълта, че не е съвсем сама в огромното планинско пространство, й подейства доста успокоително и премахна част от страховете й. Пол и Вира Крокър наистина се ужасиха, като разбраха, че тя пътува сама. Но тъй като отиваха в Батърст, в обратната на нейната посока, единственото нещо, с което можеха да й помогнат, бе да я предупредят за евентуалните трудни преходи от пътя. Кейт им благодари за загрижеността и ги увери, че ще успее да се справи и сама. На сутринта те се разделиха, Кейт продължи на изток през планината, а семейство Крокър пое надолу по склоновете, които свършваха точно пред Батърст.
Към десет сутринта се случи това, което най-малко очакваше. Вятърът започна да вие глухо по върховете на евкалиптите, студеният полъх направо я вледеняваше, и съвсем скоро започна първата за сезона снежна буря. В началото снегът бе съвсем слаб, дребните снежинки, гонени от вятъра, се топяха по лицето й и оставяха малко капчици. Но само след час картината рязко се промени, от небето се посипаха истински парцали, които й пречеха да вижда дори на метър пред себе си и тя цялата се вкочани от студ.
Кейт спря и изрови чифт топли ръкавици от вързопа с дрехите, който бе взела със себе си, когато тръгна за Батърст. Сложи ги веднага на ръцете си, а след това изрови от багажа отзад едно одеяло. Бе го използвала по пътя насам, за да се завива с него, и Големия Джон не бе забравил да го хвърли отзад във фургона, когато я спаси от насилието на Потър. Измъкна одеялото и уви с него раменете си, а след това се качи отново и подкара фургона. Вече се чувстваше доста по-добре и уверено дърпаше юздите, а биволите бавно дърпаха колата напред.
Малко след обяд вече бе станало толкова тъмно и валеше толкова силно, че Кейт сериозно се замисли дали да не спре. От предишното пътуване знаеше, че на някои места пътят е наистина опасен, предстояха й трудни преходи през стръмни и тесни участъци, където само една погрешна стъпка можеше да я отведе надолу в пропастта. Усети, че цялата трепери, зъбите й тракаха, а лицето й бе така премръзнало, че не чувстваше кожата си. Биволите също едва се влачеха, понякога се подхлъзваха и с мъка запазваха равновесие.
В миг Кейт си помисли, че много би й се искало Робин да е тръгнал след нея. Колко ли продължават бурите в планината? Дали това бе силата им, или най-лошото все още предстоеше? Сякаш за да отговори на мълчаливите й въпроси, вятърът задуха с още по-голяма сила, а снегът покри с бяла пелена всичко наоколо и Кейт имаше чувството, че ще се задуши от едрите късове сняг, които вятърът забиваше в носа, устата и очите й. Обхвана я истинска паника, защото осъзна, че не би могла да продължи по-нататък. Можеше и така да си умре и едва ли някой щеше да открие тялото й. Нямаше да е първият човек, изчезнал безследно в Сините планини.
Внезапно дясното колело пропадна в дупка и затъна в натрупаната вече отгоре преспа сняг. Фургонът застрашително се наклони и след минута спря. Това бе съвсем неочаквано за Кейт и тя не успя да се задържи на седалката, политна надолу, но за щастие се спря в близките храсти. Ако наклонът бе на обратната страна, вече може би щеше да се намира на дъното на зеещата там пропаст. Трябваха й няколко минути, за да дойде на себе си. После си пое дъх и започна внимателно да опипва крайниците си, за да провери дали нещо не е изкълчено или счупено. Като се увери, че всичко е наред, тя се изправи бавно и се измъкна от храстите, в които бе попаднала. В същия миг усети, че пръстите на краката й са така измръзнали, че не може да стои права.
Примъкна се с мъка до фургона, за да провери какви са шансовете й да го измъкне от дупката. Не беше трудно да види, че това е просто невъзможно. Точно в този момент фургонът рязко се наклони надясно, тъй като едното колело се подхлъзна надолу по ръба на пътя. Биволите отчаяно се мъчеха да изтеглят напред тежкия фургон. Кейт веднага разбра, че ако бързо не ги освободи от юздите, има опасност и те да политнат надолу в пропастта, повлечени от фургона. С голямо усилие раздвижи премръзналите си пръсти и трескаво се опита да освободи юздите, но едва бе успяла да разпрегне само едното животно, фургонът се наклони още по-силно надолу към пропастта. Точно тогава се сети, че всичката й храна, дрехите и пистолетът й се намират отзад в колата.
Като заобиколи внимателно наклонената кола, тя скочи на предната седалка, протегна се назад и започна ла изхвърля на земята всичко, което успяваше са достигне с ръцете си. На снега пред фургона се образува малко купчина от храна и дрехи. Точно в този момент фургонът се заклати отново и започна да се свлича надолу но покрития със сняг остър наклон. Кейт с мъка успя да скочи в последния момент и видя с ужас как бедното животно бе повлечено към смъртта си. Другото животно, което бе успяла да освободи, побягна уплашено към гората и сигурно щеше да намери също смъртта си, но от ръцете на бандитите, които с удоволствие биха напълнили стомасите си с него. За кратко време силният сняг вече бе заличил всички следи от пропадналия фургон. Пътят бе също покрит с пресен сняг и никой не би могъл да разбере, че скоро оттук е минало човешко същество.
Като се измъкна с усилие от вцепенението си, Кейт започна да събира от земята храната, която успя да изхвърли от фургона и я натрупа върху едно одеяло, после го завърза и го метна през рамото си. Опита се да продължи по пътя, но само след минути краката и ръцете й се бяха вкочанили от студ. Беше й вече напълно ясно, че ако не намери някакъв подслон, ще загине. Докато все още бе в състояние разумно да разсъждава, Кейт се мъчеше да измисли къде би могла да се скрие сред необятната пустош на Сините планини.
Би могла да се свие до дънера на някое дърво, но твърде вероятно бе да заспи там и да измръзне. Много по-сигурно бе, ако успее да се скрие под някоя скала, но като се оглеждаше внимателно наоколо не видя подходящо място. Следващата й мисъл бе да намери някоя пещера, където би могла да остане няколко дни — бе започнало да й се струва, че снежната буря ще продължи безкрайно.
