забравим за Големия Джон за малко. Отивам да търся Кейт. Тя вероятно се е загубила в планината. Може вече и да е мъртва. Ако са я нападнали бандитите или… или този изверг Потър… Или пък нищо чудно да е замръзнала и останала някъде в снега.
— Първо си почини малко, Робин, имам чувството, че всеки момент ще рухнеш на земята — посъветва го Кейси със загрижен глас.
— Нямам никакво време. Първо ще отида да си разчистя сметките с Потър, а след това се връщам назад в планината.
— Ще дойда с теб — предложи Деър.
— Не, остани при жена си и децата си, не мога да те подлагам на такива рискове заради себе си.
— Щом не искаш помощта ми, би ли приел поне един съвет?
— Разбира се, знаеш, че ценя мнението ти.
— Вземи Кулонг. Това е аборигенът, който най-добре умее да открива следи в цял Ню Саут Уейлс. Може да надуши дори и сянка.
— Нямам време да го търся — запротестира Робин.
— Не е нужно да го търсиш, той е тук. Взех го да поработи при мен за няколко седмици. Когато се завръща от поредните си скитания, обикновено работи известно време при мен. Веднага ще го открия.
— Успех, Робин — извика Кейси след него. — Сигурна съм, че ще намериш Кейт.
Петнадесета глава
Робин бе стигнал вече с коня си подножието на Сините планини, а Кулонг се движеше малко по-назад от него пеша — аборигените не обичаха да яздят. Облечен топло в дрехи, изработени от кожа на кенгуру, местният следотърсач подтичваше пъргаво и без усилие догонваше Робин. Бурята беше отминала като остави след себе си земята покрита с дебела снежна покривка, а вековните дървета бе превърнала в приказни същества, обвити в бяла дантела.
Лицето на Робин издаваше тревогата му, очите му бяха помръкнали. Управителят в имението на Потър му съобщи, че господарят му е заминал преди няколко дни и не се е връщал. Което означаваше, че вероятно се намира все още някъде из планината, а може би и с Кейт. Тази мисъл предизвика силна болка в стомаха му, сякаш остро копие бе проникнало в плътта му. Болката непрекъснато му напомняше, че може би ще загуби завинаги Кейт. Ако пътищата им се кръстосат, ще трябва да се бори не само за да върне нея самата, но ще бъде принуден и да неутрализира този Потър.
Кейт се въртеше неспокойно под тънкото одеяло и не можеше да заспи. Вслушваше се в свистенето на вятъра отвън и очакваше Потър да се събуди, за да я развърже. Усещаше остра болка в китките и глезените си и го проклинаше, че й бе причинил това.
Погледна може би за хиляден път към мъжа, който я държеше като пленница. Той спеше дълбоко, дъхът излизаше на тласъци от устата и ноздрите му, но сякаш с някакво огромно усилие. Осветено от догарящите съчки в огъня, лицето му изглеждаше зачервено. Челото му бе покрито с капки пот, а тялото му потрепваше под одеялото. Кейт се намръщи като се мъчеше да разбере какво означава всичко това. Макар че Потър не изглеждаше добре, не можеше да намери сили в себе си, за да го съжалява.
През отвора на пещерата започна да се процежда светлина и Кейт осъзна, че вече е ден. Знаеше, че продължава да вали, защото на входа се бе натрупала вече малка преспа сняг, навята от вятъра. Най- накрая Потър се размърда. Движенията му бяха бавни и като че ги правеше с голямо усилие, преодолявайки някаква болка. Той седна, на лицето му бе изписано недоумение. А когато забеляза Кейт до себе си, съвсем се намръщи.
— Какво правиш тук?
— Не си ли спомняш — попита разтревожено Кейт. — Болен ли си?
— Аз… просто не знам. Чувствам страхотна болка, когато си поемам дъх и целият горя. Главата ми е съвсем объркана.
— Развържи ме — каза Кейт и протегна ръцете си към него.
— Нима аз съм направил това?
Кейт кимна.
— Но защо?
— Не искаше да избягам.
— Господи, толкова съм объркан. Почакай малко да дойда на себе си.
Той се приближи с мъка до огъня и натрупа още съчки.
— Ти си болен, развържи ме, за да мога да ти помогна.
Внезапно Потър вдигна потното си и грозно лице към нея.
— Сега си спомням. Онзи бандит ме удари с нещо по главата. След това те намерих паднала в снега. Ти си виновна за моите страдания — изглеждаше толкова разярен, сякаш всяка минута щеше да избухне. — Вързах те, за да не избягаш от наказанието, което съм ти приготвил. Но аз… не се чувствам добре и сега не мога да направя това, което бях намислил. Ще трябва да почакаш.
След като промърмори още нещо, което не можеше да се разбере, той легна и затвори очи.
— Роналд, почакай! Не заспивай. Първо ме развържи. Ами ако се почувстваш по-зле? Кой ще се грижи за теб? Ще трябва да отида да потърся помощ, когато престане да вали.
— Остави ме — промърмори. Потър. — Дяволски съм уморен.
— Не! Моля те!
Но нямаше кой да я чуе. Той отново бе заспал и учестеното му дишане ехтеше в празната пещера.
Напълно отчаяна, Кейт се бореше с последни сили, за да освободи ръцете и краката си, но усилията й бяха напразни. Потър я бе вързал много здраво. Изпълнена с ужас и страх, тя го викаше по име, отново и отново, докато накрая я заболя гърлото, а гласът й съвсем прегракна. След това се разплака, но това не й помогна да се почувства по-добре. Така премина останалата част от деня — ту викаше отчаяно Потър по име, ту оплакваше нещастната си съдба. Най-накрая заспа.
Събуди се на следващата сутрин и подскочи от страх, като видя Потър надвесен над себе си с нож в ръка.
Кейт изпищя. Но гласът й бе толкова спаднал, че от устата й се отрони само болезнена въздишка. От пръв поглед можеше да прецени, че Потър е все още болен — едва се държеше на краката си. Дали пък не искаше да я убие? Или се бе побъркал от треската? Той насочи ножа към нея и тя затвори очи. После усети как ножът се плъзна по въжето, с което бяха вързани ръцете й. В момента, в който възелът бе прерязан, Кейт почувства остра болка, причинена от нахлуващата кръв в китките й. Тя разтърка силно пръстите си, за да възстанови нормалното кръвообращение в тях. Като видя, че Потър стои като замръзнал и не посяга да среже и въжето от краката й, Кейт сама сграбчи ножа и се освободи. Потър не й се противопостави, само се смъкна безсилно на колене, а после се свлече и легна по гръб.
След като успя да пораздвижи краката си и не чувстваше вече такава силна болка, Кейт коленичи пред него и с тревога видя, че цветът почти е изчезнал от лицето му, а дишането му е съвсем затруднено.
— Вода — изпъшка той, като я погледна с премрежени очи.
Макар че изпитваше само омраза и отвращение към него, тя не можеше да си позволи да стои безучастно и да наблюдава как един човек умира. Не бе много сведуща в областта на медицината, но все пак разбираше, че Потър е наистина сериозно болен. Скочи бързо, намери канчето за кафе, за което й бе говорил Роналд и излезе с него пред входа на пещерата. Загреба от сняга, натрупан на преспа точно при отвора и го отнесе обратно на огъня.
Там бяха останали само няколко въглена и Кейт внимателно го разпали отново, като постави първо само дребни съчки и едва след това по-дебели клони. Огънят лумна отново и снегът в канчето се стопи само за няколко минути. Кейт го отнесе на Потър. Но той или бе заспал, или бе изгубил съзнание и лежеше неподвижно върху голия под. Тя се наведе над него и видя, че гърдите му се повдигат леко, а в гърлото му се чуваше задавено дишане. Почувства се напълно безпомощна, защото разбираше, че няма достатъчно медицински познания, за да му помогне. Единственото нещо, което можеше да направи, бе да го завие с двете одеяла и да се опита да изсипе няколко капки вода в устата му. След известно време почувства глад и се разтършува между скромните запаси, които й бяха останали. Извади чай и от изсушеното месо, което бе
