— Щом казваш — изрече Люк не особено уверено. Изправи се. — Ще си тръгвам. Дръж ме в течение. — Спря на вратата.
— Впрочем, ти съблазни ли я вече?
Рам му изпрати загадъчна усмивка.
— Това, приятелю, не е твоя работа.
7
Сърдити стъпки водеха Фийби от единия край на просторната стая до другия. Рам правеше живота й още по-труден, отколкото вече беше. Крайното оскърбление беше дошло, когато я беше представил като своя съпруга. Ако беше искала да бъде негова съпруга, щеше да остане с него преди четири години. Какво мислеше той? Какво чувстваше? Държеше чувствата си твърде скрити, за да може тя да ги отгатне.
Фийби осъзна твърде късно, че не трябваше да му позволява да се люби с нея. Беше объркала всичко, както обикновено. И още по-зле, беше искала Рам да се люби с нея. Защо? За да докаже, че той няма власт над емоциите й? Ако беше така, експериментът се беше провалил позорно.
Тя усети присъствието му още преди да го види. Той се прокашля и тя се обърна към звука. Рам беше застанал на вратата между стаите им, облегнат на рамката, кръстосал ръце и крака, жива картина на мъжката арогантност, която накара зъбите й да изскриптят.
— Не те чух да чукаш — изрече тя хладно.
— Защо да чукам? Аз съм ти съпруг; не е необичайно съпругът да влиза в стаята на съпругата си без предизвестие.
Гласът му беше нисък, дрезгав, интимен, сякаш току-що беше прошепнал нещо разтърсващо чувствено. Говореше за потънали в пот тела целувки, ласки и аромат на секс.
Тя отпъди тези забранени видения от главата си и се помъчи да мисли разумно.
— Желанието ти да ме защитаваш причини смут в живота и на двама ни. Какво става сега, Рам? Ще представиш ли простосмъртната си съпруга пред обществото? Или ще продължиш порочния си живот и ще се правиш, че не съществувам?
— Ако бях искал да не съществуваш, нямаше да предявя публично претенции към тебе. Може да възникне малък скандал във връзка с „внезапния“ ни брак, но клюката ще отшуми, както всичко останало. Надявам се, че онзи, който те заплашва, ще престане, щом се разбере, че аз съм твой съпруг и закрилник. Изпратих съобщения за брака ни в „Таймс“. Утре сутрин цял Лондон ще разбере, че граф Бракстън си е взел съпруга. — Думите на Рам накараха Фийби да се облее във вълни на истински шок.
— Как това ще помогне на баща ми? Може да си му подписал смъртната присъда.
— Обещах да върна баща ти жив и здрав и ще го направя.
— Как? Лесно е да се говори — изсмя се тя. — Дейвид търси татко без никакъв успех още откакто изчезна. Как очакваш да успееш, когато той не можа?
— Не ми ли вярваш?
— Абсолютно никак — заяви тя. — Не може да ти се вярва лорд Бракстън.
Напускайки позицията си до вратата, Рам влезе в стаята; напомни й на вълк, преследващ заек. Тя не помръдна, отказвайки да бъде сплашена, ако това беше намерението му.
— Нямаш избор, Фийби. Аз съм единствената ти надежда да откриеш баща си. Недоверието ти към мене не е оправдано.
— Да кажем, че успееш. После какво? Ще се върнеш ли към предишния си живот и ще ме оставиш ли да продължа своя?
Рам набръчка чело.
— Разбира се… ти това искаш, нали? Трябва да съм си загубил ума от страст преди толкова тези години, когато се съгласих с настояването ти да се оженим, преди да консумираме връзката си Краткият ни брак ме настрои завинаги против съпружеството. Сега съм по-възрастен и по-мъдър, и не по-голям привърженик на брака, отколкото преди да се оженим. Никога не ми е било проблем да намеря благосклонни жени.
Той осъзнаваше, че му е по-лесно да изрича полуистини, отколкото да признае колко го беше наранило бягството на Фийби. Беше така влюбен в нея, че се беше оженил с намерението да й бъде верен. Още нямаше представа какво я беше накарало да избяга, но би се обзаложил, че Дейвид Филипс стои зад това. След като Фийби го беше изоставила, той беше затънал в плътски наслади сред висшето общество, радвайки се на сексуалното благоразположение на жени, които бяха абсолютната противоположност на девствената му съпруга. Беше разбивал сърца, беше съсипвал бракове, беше покварил безброй жени, без да го е грижа за чувствата им, и щеше да продължи да го прави и след предстоящата раздяла с Фийби.
Годините бяха засилили горчивината и разочарованието у него, докато не беше започнал да гледа на жените като на топли тела, които даваха наслада и почти нищо друго. Беше мъж с огромен опит, притежаваше силен сексуален нагон и никога не отказваше това, което му предлагаха. Но щом се увлечеше по някоя жена, му стигаше само да си припомни Фийби, за да си възвърне здравия разум.
Невярната Фийби. Ако го беше обичала, щеше да обсъди с него съмненията и страховете си, щеше да му даде възможност да й обясни. Бягството беше поведение на страхлив човек, той беше очаквал нещо повече от нея.
— Знам всичко за жените ти, милорд — изсумтя Фийби. — Когато баща ми се върне, няма да преча на безнравствения ти живот. В края на краищата, две нощи прекарани заедно, едва ли представляват брак. Трябва да получиш анулирането, което не взе тогава, преди четири години. Никога не сме живели като съпрузи.
— Имахме брачна нощ — напомни й Рам. — И вчерашната нощ. Ами ако семето ми вече расте в тебе?
— Не се плаши, Бракстън. Ако, което не е никак вероятно, съм забременяла, вдигам от тебе всякаква отговорност. Не очаквам нищо от тебе, Бракстън. Никога няма да признаеш детето ни, ако има такова.
Вместо да облекчат ума на Рам, думите на Фийби породиха у него нажежена ярост. Какво я караше да мисли, че той няма да признае дете, родено от техния съюз? За толкова развратен ли го мислеше тя, че да се отрече от собствената си кръв?
Стигна до нея с две дълги крачки. Хвана я за раменете и силно я разтърси.
— Никое мое дете няма да бъде незаконно или отгледано в тайна. Още имам документите за брака ни и ако се опиташ да изчезнеш с мое дете, ще те намеря и ще ти го взема.
— Престани, Рам! Защо изобщо обсъждаме това? Няма да има дете, защото никога повече няма да се любим.
Очите му се замъглиха; чувствена усмивка разтегна устните му.
— Сигурна ли си? Женените хора се любят. Докато си в дома ми, ще се подчиняваш на моите правила.
Какво, да му се не види, не ми е наред, укоряваше се той. Фийби не искаше да има нищо общо с него; защо не можеше да го приеме? Защото искаш повече, отколкото тя е склонна да ти даде, прошепна един вътрешен глас. Любенето с нея снощи беше събудило един дявол, дремещ у него. Един път не му стигаше. Фийби се беше любила с него на драго сърце снощи; защо да се оплаква, ако го направят отново… и отново? Според него това беше честна размяна срещу живота на баща й.
— Защо си толкова неразумен? — запита Фийби.
Той се взря в устните й, хипнотизиран от сочната им пълнота и румен цвят, внезапно и необяснимо му се дощя да ги вкуси. Неповторимият й аромат изпълваше пространството около него, стимулирайки сетивата му.
— Толкова ли е необичайно човек да желае съпругата си?
— Така е, ако имаш предвид нашата история. Заедно сме поради една причина, Рам. За да спасиш баща ми и да и върнеш амулета на законния му собственик.
Ръцете му я обгърнаха.
— Сигурна ли си, Фийби? — Дрезгавият глас издаваше възбудата му. Тя ахна и се опита да се отдръпне, когато усети втвърдената му дължина да се притиска към нея. — Знам, че не си ме забравила, докато бяхме разделени. Не можеш да отречеш, че искаше да се любя с тебе снощи. Не съжаляваш ли, че ме напусна? Не си ли се питала какво съм правил, с кого съм бил?
