Много мило от ваша страна да ни почетете с бал.
— Мариан няма нужда от претекст, за да организира бал — каза лорд Белчър, усмихвайки се нежно на съпругата си.
Фийби зае мястото си до Рам, докато хора, чиито имена нямаше да запомни, се изнизваха покрай тях. Никога не се беше чувствала по-изложена на показ или по-неловко. Не само мъжете, но и жените я измерваха с погледи, сякаш преценяваха недостатъците й. Някои от жените като че ли откровено осмиваха липсата на благородно потекло, а от начина, по който оглеждаха Рам, би могла да заключи, че се надяват той да се окаже всичко друго, само не и всеотдаен съпруг.
Краката й бяха готови да се подгънат, когато редицата гости понамаля и откъм балната зала се разнесе музика.
— Най-после — каза Мариан, разкършвайки гръб. — Вие двамата вървете да се забавлявате, докато аз отида да видя как вървят нещата в кухнята.
Лорд Белчър се извини и отиде при гостите. Рам поведе Фийби нагоре по стълбите към балната зала и сред танцуващите двойки. Тя го прегърна съвсем непринудено. Обожаваше да танцува, но не беше имала много шансове през изминалите няколко години. Спъна се веднъж, но после улови ритъма и остави Рам да я води.
Той беше отличен танцьор, точно както тя предполагаше, че ще бъде. Женкарите инстинктивно знаеха какво харесват жените и си даваха труда да им угаждат. Това беше част от природата им.
Фийби танцува с няколко партньори, от възрастни благородници до млади контета, осъзнавайки, че погледът на Рам я следва навсякъде. Изненада се, че усети да я гризе ревност, докато той танцуваше с няколко дами от висшето общество.
Часовете отминаваха. Почти беше станало време за бюфета в полунощ, когато Фийби внезапно усети нужда да подиша малко свеж въздух. Топлината от стотиците свещи и миризмата на телата, прикривана от парфюмите, замайваха главата й и тя усещаше, че се гади. Запъти се към стаята за почивка на дамите, с подгъващи се крака.
Рам се появи пред нея с угрижено изражение.
— Къде отиваш?
— В стаята за почивка на дамите. Нали не възразяваш?
Той отстъпи, за да у пропусне.
— Ни най-малко. Ще те изпратя. Не се бави. Стана време за вечеря.
— Като си помисля, по-добре ми се струва да глътна малко свеж въздух. Чувствам се малко отпаднала.
Рам я хвана под ръка.
— Значи отиваме на верандата. Тук е доста задушно.
Заобиколиха танцуващите и почти стигнаха до широките врати на верандата, отворени, за да пускат вътре нощния ветрец, когато един лакей ги застигна.
— Лорд Бракстън, лорд Филдинг иска да поговори с вас в библиотеката.
— Филдинг? Не знаех, че е тук. Много добре, кажете му, че идвам веднага.
Лакеят се поклони и се отдалечи.
— Какво иска лорд Филдинг от тебе? — запита Фийби.
— Не знам, но сигурно е важно. Чакай ме тук, идвам веднага.
— Рам, наистина имам нужда от свеж въздух. Не… не се чувствам добре.
Хващайки я за ръка, Рам я и поведе през тълпата към Уестмор, който разговаряше с група благородници.
— Извинете ме за прекъсването, господа, но трябва да поговоря насаме с лорд Уестмор.
Люк се извини и последва Рам и Фийби, вдигнал въпросително вежди.
— Какво става, Бракстън?
— Ще придружиш ли Фийби на верандата? Не смея да я оставям сама, а лорд Филдинг ме вика в библиотеката. Канен ли е за тази вечер?
— Не знам, но мога да питам Мариан.
— Не се тревожи. Само наглеждай Фийби, докато ме няма. Не се чувства много добре.
— Иди да се видиш с Филдинг. Аз ще наглеждам Фийби.
— Никой няма да ме наглежда — каза тя. — Съвършено способна съм да се грижа за себе си.
— Фийби — предупреди я Рам, — не ми възразявай по този въпрос. Казах ти как трябва да бъде. Върви с Уестмор.
Тя се извърна и отплува. Люк вдигна рамене и я последва, Фийби тъкмо беше изчезнала зад вратата, когато Мариан, придружена от една дребничка блондинка, го пресрещна.
— Ето те и тебе, Люк. Помниш лейди Каролайн, нали?
Винаги любезен, Люк се поклони и целуна протегнатата ръка на лейди Каролайн.
— Колко хубаво, че пак ви виждам, милейди.
— Свирят валс, Люк, а Каролайн като че ли си няма партньор — намекна недвусмислено Мариан.
Люк хвърли загрижен поглед към верандата.
— Може би следващия танц, лейди Каролайн. Разбирате ли, поех един ангажимент.
— Люк! — укори го Мариан. — Не ти прилича. Не разочаровай Каролайн.
— Разбирам — каза лейди Каролайн, явно смутена. — Ако лорд Уестмор няма желание…
Люк потисна един стон. Да разочарова една дама, особено такава красива като Каролайн, не беше нещо, което би желал да направи. Освен това, какво лошо можеше да се случи на Фийби на верандата, щом наоколо й имаше още двойки?
Предложи ръката си на Каролайн и двамата отидоха да танцуват.
Лека усмивка се появи на устните на Фийби, когато надникна през отворената врата и видя, че Уестмор я е изоставил заради една млада руса красавица. Добре. И без това искаше да остане сама. Стомахът й беше разбъркан и й се виеше свят. Толкова много неща объркваха мислите й. Защо Рами даде тези бижута, щом бракът им беше само една измама? Той възнамеряваше да остане женен за нея точно толкова, колкото и тя за него.
— Лейди Бракстън, не изглеждате добре. Да намеря ли съпруга ви и да ви го доведа?
Фийби прехапа долната си устна, за да сподави един стон. Какъв ужасен късмет.
— Запознахме се с вас тази вечер. Аз съм лейди Уинторп, стара… позната на лорд Бракстън.
Бивша любовница, помисли Фийби.
— Добре съм, лейди Уинторп, благодаря ви за вашата загриженост. Предполагам, че съпругът ми знае къде да ме намери.
Лейди Уинторп й отправи коварна усмивка.
— Това първото ви любовно скарване ли е?
Фийби нямаше намерение да позволи на другата да разбере колко зле върви бракът й.
— Не сме се карали с лорд Бракстън. Просто имах нужда да подишам малко свеж въздух.
— Наистина изглеждате пребледняла, скъпа. На какъв етап сте?
Фийби изстена вътрешно.
— Не очаквам дете, ако това намеквате.
— Наистина ли? Всички помислихме… е, като познаваме Бракстън, естествено предположихме… — Изречението й увисна във въздуха, после жената сви рамене. — Какво друго да предположим? Ниското мнение на Бракстън за брака е всеизвестно. Няма да изтърпи да остане верен, нали разбирате.
— Памела, ето те и тебе. Ела вътре, пак свирят валс и ти ми обеща този танц.
Памела се усмихна на красивия млад лорд и му подаде ръката си.
— Разбира се, Гладстоун, как да забравя? Сигурна съм, че лейди Бракстън ще ме извини.
— На драго сърце — изрече сухо Фийби. Единствената друга двойка на верандата също влезе вътре, оставяйки Фийби в благословена самота. Тя отиде до края на терасата и се вгледа в звездите, блещукащи в тъмното небе. Само да можеше да бъде така безгрижна като тези звезди. Не искаше да бъде тук тази вечер. Трябваше да търси баща си, а не да се прави, че се забавлява на едно светско събитие, което не означаваше нищо за нея.
— Фийби.
