си. — Ти си виновен! Ако не беше се намесил, похитителите му можеха да получат амулета и татко щеше да бъде свободен. Проклет да си! Мразя те!
— Фийби — заувещава я той. — Бъди разумна. Не всичко е изгубено. Очевидно баща ти е жив. Рано или късно похитителите му ще се опитат да се свържат с тебе. Ще бъдеш под наблюдение всяка минута. Кълна се, че нищо лошо няма да ти се случи.
— Мислиш ли, че ме е грижа? Как да им дам каквото искат, като трябва да стоя само в къщата? Всичко, за което те е грижа, е амулетът. Човешкият живот не означава нищо за тебе. Аз не означавам нищо за тебе. Просто съм средство, за да постигнеш целта си. Признай си го, Рам; никога нямаше да се срещнем пак, ако не беше амулетът.
— Може да си права, Фийби, но съдбата ни събра с основание. Кажи ми къде е амулетът и ще действаме заедно, за да намерим баща ти.
Тя отстъпи, изражението й беше преизпълнено със страдание.
— Не. Не искам да имам нищо общо с тебе и с обещанията ти. Нямам нужда от помощта ти. Всъщност — каза тя, минавайки сърдито покрай него, — нямам нужда от тебе. Довиждане, милорд.
Не стигна далече. Рам се пресегна и я сграбчи за талията.
— Никъде няма да ходиш, Фийби. Имаш нещо, което искам, и възнамерявам да го получа.
— Ще видим — каза тя, като се извърна.
13
— Изглеждате толкова прелестна, милейди — каза Аби, довършвайки прическата на Фийби. — Негова светлост ще се гордее с вас.
Масата лъскави черни букли на Фийби беше струпана на темето й и закрепена с игли, украсени със скъпоценни камъни, подарък от баща й за осемнадесетия й рожден ден. Бяха единствените украшения, които притежаваше.
— Станете, за да вържа роклята ви отзад — нареди камериерката.
Фийби стана, приглаждайки гънките на изумруденозелената копринена пола над стройните си хълбоци. Корсажът беше изрязан ниско, разкривайки заоблената горна част на гърдите й и доста повече деколте, отколкото би й се харесало. Шивачката обаче я беше уверила, че сега това е най-модерно, и Рам се беше съгласил.
Аби тъкмо беше привършила с връзването на роклята на Фийби, когато вратата се отвори и Рам влезе в стаята.
— Готова ли си?
— Нали изглежда прекрасно, милорд? — запита гордо Аби.
— Наистина — съгласи се той. — Можеш да си вървиш, Аби. Не ни чакай. Всъщност, вземи си свободна вечер. Довечера аз ще бъда камериерка на милейди.
Фийби искаше да протестира, но реши да си държи езика зад зъбите, докато не останат насаме. Аби драпира един шал около раменете й и се оттегли. В мига, когато вратата се затвори зад камериерката, Фийби избухна:
— Как смееш да освобождаваш камериерката ми, без да се посъветваш с мене!
— Това е моят дом и Аби е моя служителка.
Погледът му се плъзна бавно по нея и очите му блеснаха одобрително.
— Аби беше права. Наистина изглеждаш прекрасно. — Докосна шията й. — Нямаш ли бижута? Роклята е прелестна, но й липсва блясък. Може би ще намериш къде да сложиш това — каза той и извади една кадифена торбичка от джоба си.
— Какво има вътре?
— Ти си моята графиня; не е редно да излизаш пред обществото без внушителни бижута. Имам репутация за поддържане.
Фийби си пое остро дъх, когато Рам извади едно колие с диаманти и изумруди от торбичката и го размаха пред очите й.
— Даваш ми това? Но… но… думите не могат да го опишат. Никога не съм виждала нещо толкова красиво досега.
Рам мина зад гърба й и закопча колието на шията й. Положи леко ръце на раменете й и я обърна към огледалото, поставено в ъгъла.
— Ушите ти изглеждат голи — отбеляза той, нежно докосвайки меката им долна част. — Може би това ще помогне. — Бръкна отново в торбичката и извади чифт обици с изумруди и диаманти, висящи на златни верижки. — Твои са, можеше да ги задържиш, каквото и да ни носи бъдещето.
— Защо го правиш?
Нещо неразгадаемо проблесна в очите на Рам.
— Казах ти. Не искам равните на мене да мислят, че съм съпруг скъперник. И още нещо — ще бъде добре за мене, ако тази вечер се представим като щастлива двойка. Всички смятат, че сме се оженили по любов.
— Защо ще смятат така?
— Бракът ни беше внезапен и неочакван; само любов би могла да сломи някого от „Лондонските женкари“. Обществото, естествено, предполага, че съм се влюбил безумно в тебе, както приятелят ми Батхърст се влюби в своята Оливия.
— И двамата знаем истината, нали? — изрече тя сухо. — Не знам защо да продължаваме с този маскарад.
— Така е. Независимо дали ти харесва или не, все още съм отговорен за тебе. Възнамерявам да те защитавам, докато всичко това отмине. Ще вървим ли?
Не желаейки да спори, Фийби си сложи обиците и кимна. Когато Рам тръгна пред нея към вратата, тя не можа да не се възхити на елегантния му вид. Знаеше, че той ще предизвика повече вълнения сред жените тази вечер, отколкото тя сред мъжете. Рамзи Дънсмор беше такъв мъж.
Рам я изведе от стаята и я поведе надолу по стъпалата към чакащата ги карета с герба на Бракстън. Беше малко студено, във въздуха се носеше мирис на дъжд и тя се уви плътно в шала си, за да се предпази от влагата.
— Тази вечер — изрече Рам, след като каретата потегли — възнамерявам да стоя плътно до тебе през цялото време. Не си и помисляй да се изплъзнеш. Казах, че ще те защитавам, и точно това ще направя.
— От какво да ме защитаваш? — предизвика го Фийби.
— Не от какво, а от кого — отвърна той. — Не си в безопасност, докато амулетът не бъде намерен и върнат на египетското правителство. Възнамерявам да направя така, че вече да няма никакви отвличания.
Последва напрегната тишина, докато каретата се подреждаше след другите, чакащи пред елегантната къща на лорд Белчър. Когато дойде техният ред, кочияшът свали стъпалата и отвори вратата, Рам слезе и помогна на Фийби.
Тълпите плашеха Фийби, която никога не бе ходила на бал. Малкото домашни партита, на които бе присъствала в провинцията, не бяха така разкошни. А в Египет тя и баща й не се срещаха често със сплотеното общество на живеещите там английски аристократи и търговци. Животът й беше съвършено прост, преди да се върне в Англия и Рам да се изправи на прага й.
— Не се притеснявай — прошепна й Рам, когато тръгнаха към домакините.
— Ето ви и вас — каза Люк, изглеждайки невероятно облекчен, когато ги забеляза близо до вратата. — Мариан иска да застанете тук до нея и Белчър.
Изкусно ги преведе напред, докато не се озоваха до една красива двойка, които той им представи като сестра си и зет си, лорд и лейди Белчър.
— Значи вие сте жената, която спечели сърцето на Бракстън — каза лейди Белчър с намигване, хващайки ръката на Фийби. — Дано късметът му мине и към брат ми.
— Остави това, Мариан — засмя се Люк. — Няма да вървя по пътеката на Бракстън и Батхърст.
— Приятно ми е да се запозная с вас, милейди — изрече Фийби, отвръщайки на усмивката на Мариан. —
