сегашните обстоятелства може би никога нямаше да успее да измери дълбините на връзката им.
Проклет дълг. Проклети да са кралят и страната, изруга той.
— Заповядайте, милорд. Зелената стая е готова за вас — каза Портър откъм вратата.
— Благодаря. Лека нощ, Портър.
— Лека нощ, милорд.
Рам довърши брендито си и се заизкачва по стъпалата към зелената стая. Не можеше да си вярва, затова на искаше да спи до Фийби тази нощ. Липсата на доверие можеше да е прекъснала крехката връзка помежду им, но той все още я желаеше. Кой би повярвал, че лорд Бракстън, един от скандалните „Лондонски женкари“, е открил, че има и сърце? Знаеше как се е чувствал Батхърст, когато е срещнал своята Оливия. Извън равновесие, предположи той, и донякъде объркан, и сърдит, че си е позволил да бъде привлечен в копринената паяжина на измамата. Оливия разбойничката и Фийби крадлата — от един дол дренки. Запита се каква ли съдба очаква горкия Уестмор.
Рам тъкмо закусваше, когато виконт Уестмор пристигна рано на следващата сутрин. Беше въведен в сутрешната трапезария, където закусваше Рам.
— Поспа ли снощи? — запита Люк, виждайки кръговете под очите му.
— Малко. Ял ли си?
— Да. Готов ли си?
Рам хвърли салфетката си на масата.
— Приготвят каретата ми в момента. Да тръгваме.
Два чифта очи се отклониха към вратата.
— Рано си станала, Фийби.
— Винаги ставам рано. Къде отивате с лорд Уестмор в този час?
— По работа — измърмори Рам.
— Точно така — добави Уестмор. — Сестра ми очаква с нетърпение да се запознае с вас на бала в събота.
Погледът на Фийби потърси Рам.
— Ще отидем ли?
— Разбира се. Не бих искал да разочаровам лейди Белчър, след като си е дала толкова труд заради нас. Ще тръгваме ли, Уестмор?
Каретата на Рам ги чакаше.
— Влизай, аз ще карам — каза Люк. — Изглеждаш ми малко изтощен. Вие с Фийби трябва да разрешите противоречията си.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — измърмори Рам.
Тръгнаха на североизток към Епинг. Когато минаха един мост над малко поточе, Рам разбра, че отиват в правилната посока.
— Търси остър десен завой към изровен път — каза Рам, припомняйки си указанията на Фийби.
Каретата продължи напред и увереността на Рам започна да се разколебава, когато наближиха Епинг и не видяха пътя, описван от Фийби. Тогава той видя острия десен завой.
— Ето го! — извика Рам.
Люк дръпна юздите.
— Не трябва да нахлуваме там, без да имаме план.
— Прав си, както обикновено, Уестмор. Да потърсим място да скрием каретата и ще минем останалия път пеша. Носиш ли си пистолета?
Люк потупа джоба на жакета си.
— Ето го тук.
Спря каретата под високите клони на един дъб.
— Следвай ме — каза Рам, скачайки долу, за да тръгне предпазливо по изровения път. — Ето я. Посочи към къщичката точно пред тях. — Да заобиколим отзад и да погледнем.
— Капаците са затворени — отбеляза Люк.
— Чуваш ли нещо? — изшептя Рам, снишавайки се под прозореца.
— Много е тихо — отвърна Люк. — Ще опитам резето. Хвана го и разбра, че е затиснато отвътре.
— Може би предната врата е отключена — обади се Рам с надежда.
Опирайки се на стената, снишавайки се под прозорците, двамата си проправиха път към предната страна на къщичката. Рам се приближи полека към вратата и опита резето. Не беше заключено и той отвори вратата.
— Празно — каза Рам отмествайки се, за да направи път на Люк.
— Има още една врата — отбеляза Люк. — Сигурно води към спалня.
Двамата тръгнаха към нея.
— По дяволите — изфуча Рам. — Или сме много закъснели, или това не е къщата.
— Няма нищо, само едно разхвърляно легло, маса и стол — изрече Люк с едва прикрито отвращение.
Рам дръпна завивките и затърси под мръсните чаршафи. Люк му хвърли любопитен поглед.
— Какво търсиш?
— Не знам. Някакво указание. За да докажа, че Томпсън е бил тук. Няма нищо — каза той, несъмнено разочарован. — Да се махаме оттук.
— Чакай — каза Люк, като бръкна под леглото, за да извади нещо лъскаво, което беше забелязал сред валмата прах.
— Какво е това?
Рам посегна за предмета в ръката му.
— Дай да видя. — Хвана го и го вдигна за златната му верижка. — Джобен часовник. — Обърна го, прочете надписа и подсвирна възторжено. — Часовникът на Томпсън. Виж тук — посочи той буквите на капака. — Носи неговите инициали.
— Значи е бил тук — каза Люк. — Питам се… затворник ли е бил, или съучастник?
Острият поглед на Рам спря на чашата, стояща на масата. Взе я и я вдигна към светлината, отбелязвайки кафявата утайка на дъното. Поднесе я към носа си и помириса.
— Какво е това? — запита Люк.
— Предполагам, че е лауданум. Съмнявам се, че Томпсън е излязъл оттук на собствен ход.
Стиснал часовника в ръка, Рам изскочи от къщичката. Люк го последва веднага. Върнаха се при каретата и потеглиха обратно към Лондон.
— Мислиш ли, че Фийби ти е казала истината? — запита Люк.
— За баща си, че е болен — да, предполагам. Но бих заложил последния си фартинг, че може да ме заведе до амулета, ако пожелае.
Когато наближиха къщата на Рам, Люк се сбогува.
— Дръж ме в течение, Бракстън. Повикай ме, ако имаш нужда от мене.
Рам кимна и влезе в къщата, не желаейки да каже на Фийби какво е открил. Нямаше обаче много време да отлага, защото тя го пресрещна на вратата.
— Не си го намерил — завайка се тя.
— Не знам за какво…
— Не ме лъжи, Рам. Знам, че отидохте с Уестмор да търсите татко. Намерихте ли къщичката? Опитах се да си спомня всички подробности, но…
— Намерихме къщичката — каза Рам, решавайки, че лъжата няма да му послужи за нищо. Фийби беше прекалено умна, за да се остави да я заблуждава с лъжи или полуистини. — Баща ти го нямаше, когато стигнахме там. Къщичката беше празна. Всичко, което намерихме, беше ето това — каза той, хванал часовника за златната му верижка.
— Татковият часовник! — извика Фийби и посегна към него.
Рам й го даде веднага.
Краката й започнаха да се подкосяват, но той я хвана.
— Всичко е загубено — изплака тя. — Никога няма да намеря татко. — Ядосана, го отблъсна от себе
