— Те са в миналото ми. Филипс ги откри, за да ме дискредитира. Знаеше, че се сближаваме, и се страхуваше, че ще откажеш да заминеш за Египет с него. Защо не каза на баща си, че сме женени?
— Бях наранена и разочарована.
— Ако ме беше обичала, нямаше да избягаш, без да ми дадеш шанс да се защитя. Минаха месеци, преди да си върна живота, и още повече време, преди да успея да те забравя. За първи път в живота си бях влюбен.
Пое си дълбоко дъх, преди да продължи:
— Унижението от това, да бъда изоставен, отвори рана в мене, затова не казах на никого за брака ни. В същото време се губех в чувствени удоволствия, не си отказвах нищо. Взеха жените, щом ми се отдадяха, грабех ги алчно. Играех хазарт, пиех, станах известен из града с женкарството си. Само заради тебе, Фийби…
— Рам, аз… съжалявам, че съм те преценила толкова сурово. Дейвид ми беше приятел; повярвах, че се опитва да ме защити да не живея цял живот в болка.
— Стореното сторено. Не можем да променим миналото, но можем да се надяваме на бъдещето. — Погледна я тържествено, очите му бяха мрачни и пронизителни. — Искаш ли бъдеще с мене, Фийби?
Искам ли, запита се тя. Обичаше го, винаги го беше обичала, но обичаше и баща си, а това, че трябваше да избира между двамата, разкъсваше сърцето й. След като години наред беше мислила върху страхливия начин, по който беше избягала след прибързания им брак, беше стигнала до заключението, че не е била права да осъди Рам, без да го изслуша. Вярно беше, че беше допуснала Дейвид да й повлияе, но тогава му вярваше и не беше престанала да му вярва.
— Мисля, че бракът ни би могъл да проработи — прошепна тя, — след като всичко това остане зад гърба ни.
Рам не знаеше какво да отговори.
— Хапни, преди храната да е изстинала. Ще поговорим по-късно.
Фийби отхапа от фазана, но й беше трудно да преглътне. Защо Рам не й беше отговорил? Остави вилицата си и го погледна ядосано.
— Не, ще говорим сега. Искаш ли да си женен за мене?
Изражението му омекна.
— Искам те. Обичам да се любя с тебе. — Лека усмивка заигра на устните му, тъжна усмивка. — Но ако няма истина между нас, не може да има брак.
Фийби преглътна буцата в гърлото си, зарадвана и същевременно обезсърчена. Тя искаше Рам да я обича безусловно, но предположи, че иска прекалено много. Не беше направила нищо, за да спечели доверието му.
— Никога не съм престанала да те обичам — рече тя едва чуто.
Рам се вцепени, неверието му беше осезаемо.
— Още една лъжа ли, Фийби?
— Истина е. Мисля, че съжалих, задето те изоставих, още в момента, когато корабът напусна Англия. Но беше твърде късно. Бях поела отговорността за това, което бях направила, и се опитах да продължа напред.
— Припомнянето на минали грешки не е от полза и за двама ни. Бъдещето ни трябва да се гради на доверие. Искаш ли да извървиш своят част от пътя?
— Да.
— Аз… не мога. Знам какво искаш, но не мога да ти го дам.
Изражението му пак стана сурово.
— Не мисли да вземеш амулета за някого другиго, освен за законния му собственик. Няма да те изпускам от око.
Чу се дискретно почукване. Рам отговори и Портър влезе в кабинета.
— Господин Слотър е тук, милорд.
Рам стана.
— Да ме изчака в преддверието. Идвам веднага.
Портър се оттегли.
— Господин Слотър, полицаят ли?
— Да. Довърши си яденето; връщам се веднага.
Рам излезе. Ако Слотър беше открил амулета, можеше да сложи край на това.
— Намерихте ли го, Слотър?
— Не, милорд. Обърнахме къщата наопаки, но не намерихме нищо като това, което описа нейна светлост.
— По дяволите.
— Да продължим ли да търсим?
— Бих се заклел, че проклетото нещо е скрито в тази къща. Доколко щателно търсихте?
— Дори вадихме тухли от камината.
Рам нетърпеливо прокара пръсти в косата си.
— Няма смисъл пак да търсите, освен ако не се сетите за нещо, което сте пропуснали. Продължавайте да наблюдавате къщата и ми съобщете, ако се случи нещо необичайно.
Слотър се сбогува и Рам се върна в кабинета. Вечерята на Фийби още стоеше недокосната пред нея.
— Мислех, че си гладна.
— Какво искаше господин Слотър?
— Не са го намерили, Фийби.
Невероятно облекчение се разля из нея. Тя му хвърли поглед, който казваше „Нали ти казах?“
— Не съм такъв глупак, за какъвто ме мислиш, Фийби. Знам, че знаеш къде е скрит амулетът. — Тръгна да излиза.
— Къде отиваш?
— Излизам. Ти си легни.
— Рам, моля те, не ми се сърди.
— Не ти се сърдя, Фийби Нищо подобно. Лека нощ.
Зашеметяващите финални думи на Рам й късаха сърцето. Нищо не можеше да запълни пукнатината помежду им сега. Тя беше затворила вратата пред щастието с Рам така твърдо, както той беше затворил вратата на кабинета. Тя стана с натежало сърце и излезе от стаята. Сега наистина беше сама, само на себе си можеше да разчита. По някакъв начин трябваше да избяга от наблюдението на Рам, за да успее да си върне амулета и да освободи баща си.
Рам всъщност нямаше къде да ходи. Просто не искаше да остава насаме с Фийби точно сега. Упорството й го порази. Каза, че го обича. Ами! Лъжите й този път нямаше да успеят. Само защото се любеше като ангел, това не означаваше, че ще я остави да стъпче сърцето му. Защо, по дяволите, се беше върнала в живота му?
Стигна до преддверието и повика Портър. Икономът се появи след малко, разрошен, но все пак достатъчно представителен.
— Викате ли ме, милорд?
— Приготви ми друга спалня.
— Друга спалня ли, милорд?
— Не ме ли чуваш, Портър? — Разбирайки, че постъпва ненужно грубо, той добави: — Прости ми, Портър. Не бива да си изкарвам ядовете на тебе. Просто се погрижи да ми се приготви стая, моля те.
— Незабавно, милорд.
Рам отиде в приемната и си наля малко бренди от гарафата на бюфета. Когато чу стъпки, погледна през рамо и зърна Фийби да се качва нагоре. Тъй като предпочиташе кабинета пред всички други стаи в къщата си, той се върна в удобното си убежище и се отпусна на едно кресло пред камината. Затвори очи. Ароматът на Фийби още се носеше във въздуха.
Колко сладко се беше любила с него. Колко прекрасно жив го караше да се чувства. Независимо накъде щеше да поеме животът им, никога нямаше да я забрави. Възможно беше и той да я обича. Поради
