С чаша в ръка Рам се настани срещу Люк и опря глава на облегалката на креслото.
— Ужасно сложно е, Уестмор. Фийби каза, че похитителите на баща й са се свързали с нея и я завели да го види.
— Защо?
— Не съм сигурен. Нещо не се връзва. Тя предполага, че са искали да й докажат, че баща й е жив и е добре.
— Така ли е?
— Жив е, но според Фийби не е добре. Казва, че имал малария и му трябват медицински грижи. — Взря се мрачно в чашата си. — Намерих я в къщата на Маунт Стрийт. Убеден съм, че Томпсън й е казал къде е скрил амулета, и тя е отишла там да го вземе.
— Очите на Люк светнаха възбудено.
— У тебе ли е?
— Не. Фийби отрича да знае къде се намира, настоява, че Томпсън не го е откраднал. — Рам отпи голяма глътка и въздъхна. — Тя лъже. Какво, по дяволите, да правя сега? Нищо, което казвам, не е в състояние да я убеди да ми се довери, за да открия баща й.
— Сигурен ли си, че Фийби и баща й не заговорничат, с цел да продадат амулета за лично облагодетелстване? — запита Люк. — Можеш ли да повярваш на всичко, което тя казва?
— Когато я видях за първи път в къщата на Маунт Стрийт, помислих точно това, което и ти, но сега вярвам, че е искрено обезпокоена за баща си.
— Не ти завиждам, приятелю — каза Люк. — Какво ще правиш?
— Ще се опитам да намеря баща й.
— С какво мога да ти помогна?
— Ела с мене. Две глави са по-добре от една. Фийби каза, че е била с вързани очи, но успя да даде някои важни указания. С малко късмет ще можем да намерим къщичката и да освободим Томпсън.
— Ако наистина е затворник — изрече замислено Люк.
— Преминавам сега на тази теория. Докато не докажа друго, предпочитам да вярвам, че Томпсън не е замесен в кражбата. Трудно да повярвам, че човек, чийто живот изцяло е бил отдаден на изучаването на антики, ще открадне такъв предмет. Познавам го, не ми изглежда алчен човек.
— Каквото и да правиш, брой ме и мене — каза Люк.
— Благодаря. Но нищо не можем да свършим по тъмно. Ще тръгнем на сутринта. Най-напред ела тук. Ще вземем моята карета. Ако Томпсън е толкова болен, както каза Фийби, може да ни потрябва.
— Ами лейди Бракстън?
— Какво за нея?
— Тя вероятно ще иска да дойде с нас.
Челюст на Рам се стегна.
— Няма да й казвам какво сме намислили.
Люк стана.
— Знаеш кое е най-доброто. Надявам се, че още възнамерявате да посетите бала на Мариан в събота вечер. След като я убедих да даде бал в чест на брака ви, ще бъде съкрушена, ако почетните гости не дойдат.
— Ще дойдем — каза Рам — Ако имаме късмет, дотогава ще съм намерил Томпсън и амулета.
След като Люк си тръгна, Рам остана в кабинета си, взрян замислено през прозореца, виждайки как мракът поглъща онова, което беше останало от дневната светлина. Не разбра, че Фийби е влязла в стаята, докато тя не се прокашля. Скочи и се обърна, за да я намери застанала толкова близо, че можеше да я докосне.
— Мислех, че спиш — каза той.
— Подремнах. Лорд Уестмор ли видях да си тръгва?
— Да. Той идва често тук. Гладна ли си?
— Не ядох много вчера, а днес нищо не съм яла.
— Щях да ти пратя нещо, но щом си будна, ще вечеряме заедно.
Дръпна шнура на звънеца и Портър се появи веднага.
— Кажи на готвачката, че ще вечеряме след тридесет минути, Портър. Ще хапнем неофициално тук, в кабинета. Прати някого да запали огън. Хладно е тази вечер. Одобряваш ли, Фийби?
— Да, разбира се — отвърна тя.
Последва напрегната тишина, докато прислужниците се движеха насам-натам, разпалвайки огъня и подреждайки подносите за храната, Фийби хапеше долната си устна, питайки се какво мисли Рам. Гневът му днес през деня беше ужасен, но като че ли изглеждаше облекчен, че я е намерил. Наистина ли се беше разтревожил за нея?
— За какво мислиш? — запита той, когато останаха насаме.
— Питам се ти за какво мислиш — отвърна тя. — Наистина ли съм затворена в къщата?
Твърдото изражение на Рам й каза отговора, още дори преди да беше изрекъл и една дума.
— Така трябва да бъде, Фийби. Ще бъдеш под наблюдение всяка минута от всеки ден. Това е за твоя защита.
— Нямам нужда от защита.
— Така ли? Ако те бяха защитил както трябва, нямаше да бъдеш отвлечена от улицата. Това стана, нали?
— Не точно. Трябваше да се срещна с някого в Хайд Парк. Човекът трябваше да ми даде информация за татко и се надявах да го убедя да го пусне.
— Но беше отвлечена, нали?
— Аз… предполагам. Но съм доволна. Успях да видя татко и лично да преценя състоянието му.
— Казал ти е къде е скрил амулета — предположи Рам — и ти си обещала да го занесеш, и да го дадеш на похитителите му.
— Татко не го е откраднал.
— Не е там проблемът, Фийби, знаеш го.
— Къде е проблемът тогава? — настоя тя.
Рам въздъхна.
— Вече говорихме за това. Отношенията на Англия с Египет са заложени на карта.
— Хората нямат ли значение? — предизвика го Фийби.
— Още не ми вярваш, нали? Ще направя всичко, което мога, за да открия баща ти. Само ми кажи къде да намеря амулета, за да бъде върнат на Египет.
— Мислиш, че татко го е откраднал. Той не е крадец.
— Кажи ми кой го е откраднал. Може би тогава ще ти повярвам.
— Какво те кара да мислиш, че татко знае каквото и да било за амулета?
— Логиката, Фийби. Представям си всичко, с изключение…
Той замълча.
— С изключение на какво?
— Не съм сигурен, дали сър Андрю действително е бил отвлечен, или участва в заговора амулетът да бъде продаден на онзи, който даде най-висока цена.
— Няма да видиш истината, дори ако те удари в лицето — нападна го Фийби.
Отговорът на Рам беше изпреварен от прислужниците, които донесоха вечерята им. Стиснала плътно устни, Фийби загледа в гневно мълчание как поставят пред тях подносите с печен фазан, зеленчуци със сметана, глазирани картофи и пресен хляб с масло. Стомахът й изкъркори от неустоимите миризми, разнасящи се из кабинета.
Гладът зае мястото на гнева, но гневът се върна, когато Рам изрече:
— Никога не съм те лъгал.
— Не си ли? Ожени се за мене под фалшив претекст. Никога не си имал намерение да живееш като семеен човек, нали?
— Това беше намерението ми, когато се оженихме.
— Ами кръчмарката и вдовицата?
