Името й прозвуча тихо като шепот. Дали не си въобразяваше?
— Фийби.
Пак го чу. Не си въобразяваше.
— Къде сте? — запита тя.
— Погледни надолу.
Тя се взря и не видя нищо друго, освен спретната редица храсти, обграждащи верандата. Една глава се подаде от храстите.
— Тук съм.
Неверие оцвети думите й.
— Дейвид! Какво правиш тук?
— Чух за бала и дойдох с надежда да те намеря сама. Трябва да поговоря с тебе, но съпругът ти те пази много зорко. Става дума за баща ти.
Надеждите на Фийби се възродиха.
— Не можем да говорим тук. Рам или приятелят му Уестмор може да дойдат да ме търсят.
— Помислих и за това. Има един навес за карети зад къщата. Там ще бъдем сами.
Фийби се поколеба, но следващите думи на Дейвид я убедиха.
— Намерих баща ти.
— Идвам веднага.
Тя намери стъпалата и слезе. Дейвид я пресрещна долу.
— Насам — каза той, хващайки я за ръката, и я дръпна настрани от кръга светлина, извиращ от прозорците.
Колкото и да й беше трудно, Фийби задържа въпросите си, докато двамата се отдалечаваха в нощта. Беше въодушевена от перспективата да се свърже с похитителите на баща си и да преговаря за освобождаването му.
Навесът за карета беше тъмен и безлюден; всичките коняри се занимаваха с гостите и екипажите им. Фийби последва Дейвид вътре.
— Къде е татко? — запита тя без никакви предисловия. — Добре ли е? Как го намери?
— Е, всъщност не съм го намерил — заекна Дейвид.
— Излъгал си ме?
— Не, ни най-малко. Един мъж на име Уотс се свърза с мене.
— Защо с тебе?
— Понеже съм асистент на Андрю, аз бях логичният избор, след като ти стана недостъпна за тях.
— Какво иска Уотс?
— Знаеш какво иска, Фийби. Каза, че баща ти, ти е разкрил къде се намира амулетът. У тебе ли е?
— Ако мислиш, че татко е откраднал амулета, грешиш. Той го е намерил в една ваза, която е опаковал в сандъка си, и смятал да го върне на властите, когато стигне в Англия. Закле се, че няма представа как тази ваза е попаднала в личните му вещи.
— Няма нужда да ме убеждаваш, скъпа.
В гласа му се долавяше един резец, който накара Фийби да се усъмни в искреността му. Не можеше да си спомни някога да е изпитвала такива чувства към Дейвид.
Той я хвана за раменете, забивайки пръсти в плътта й.
— Къде е? Само не ми казвай, че си го дала на властите.
— Дейвид, какво правиш?
— Искам амулета, Фийби. У тебе ли е? Освободи ли се вече от него?
— Боли ме, Дейвид. Какво ти става? Знаеш, че никога няма да дам амулета на властите, ако това означава да изложа на риск живота на татко.
Дейвид сигурно беше разбрал, че я плаши, защото хватката му отслабна и гласът му омекна.
— Прости ми, Фийби. Тревожа се за Андрю. Уотс губи търпение, страхувам се, че баща ти ще пострада заради забавянето. Кажи ми къде да намеря амулета и ще го използвам, за да осигуря свободата на баща ти.
Фийби нямаше представа защо се колебае. Вярваше на Дейвид, нали? Той не би я излъгал, нали?
— Още ли е в къщата на Маунт Стрийт? — настоя Дейвид.
В това време Рам и лорд Филдинг приключваха разговора си в библиотеката.
— Времето изтича — предупреди Филдинг. — Египетският пратеник си заминава след две седмици. Ако не получи амулета, преди да напусне Англия, това би могло да означава край на дипломатическите отношения с тази страна. Деловите ни интереси ще пострадат, търговските споразумения няма да бъдат подновени.
— Разбирам — каза Рам. — Кажете на пратеника, че ще има амулета, преди да замине.
Разделиха се и Рам се върна в балната зала. Той огледа тълпата танцуващи, търсейки Фийби и Уестмор, но не успя ги намери. Тъкмо се насочваше към верандата, когато забеляза Уестмор. Махайки възбудено с ръка, Уестмор се отправи към него.
— Слава богу, че си тук — каза Люк с паника в гласа.
Сърцето на Рам се разтуптя изплашено. Беше сигурен, че няма да хареса това, което Уестмор имаше да му каже.
— Къде е Фийби?
— Съжалявам, Бракстън. Не е по моя вина. Мариан настоя да танцувам с една от приятелките й и не можех да откажа.
— Къде е Фийби? — повтори Рам, стиснал зъби.
— Излезе на верандата без мене. Когато отидох да я доведа, след като танцът свърши, не я видях. Щях веднага да ти кажа и после да претърся къщата. Помислих, че може да е отишла в стаята за почивка на дамите, но Мариан провери и не я намери там.
Рам изруга под нос.
— Ти претърси къщата, аз вземам парка.
— Там няма почти нищо, само един навес за карета — подхвърли Люк през рамо, втурвайки се навън.
Рам излезе през вратите на верандата, намери стъпалата и слезе в парка. Откри една пътечка и се втурна по нея. Никаква светлина не се виждаше откъм навеса за карета, но той реши да надникне там за всеки случай. Приближавайки се към отворената врата, дочу гласове, идващи откъм вътрешността.
— Амулетът не е у мене, Дейвид, но знам къде да го намеря. Той е в личните вещи на татко в къщата на Маунт Стрийт. Рам ми попречи да го взема. Излъгах го. Той иска да върне амулета на египетското правителство, а аз не мога да позволя това да стане. Той като че ли не разбира, че животът на един човек е изложен на опасност.
— Разбирам — каза Дейвид. Гласът му стана суров. — Можеш да ми се довериш, Фийби. Искам да ти помогна. Кажи ми къде да го намеря.
Тя още се колебаеше. Дейвид изглеждаше по-малко загрижен за баща й, отколкото за намирането на амулета. Хващайки я за раменете, той я разтърси силно.
— Проклета да си, Фийби, защо си толкова упорита?
Рам последва тихите гласове и видя неясните очертания на две фигури: мъж и жена. Не виждаше лицето на мъжа, но заподозря, че е Дейвид Филипс, и знаеше, че жената е Фийби.
— Махни ръцете си от съпругата ми!
— Рам!
Фийби разбра, че ще последва истински ад.
— Проклето да е упорството ти, Фийби — изсъска Дейвид.
Рам се втурна напред, за да спаси Фийби, изпаднал в неконтролируем гняв. Филипс малтретираше съпругата му и той щеше да му разбие физиономията.
Очевидно Дейвид разбра, че е в опасно положение, защото взе бързо решение. Бутна Фийби така, че тя залитна назад, блъсна се в Рам и двамата паднаха на земята. Падането им му позволи да мине покрай тях и да се измъкне навън. Когато Рам успя да се изправи и да помогне на Фийби да стане, Дейвид вече беше
