— Какво ще играем? Плашиш ме.
Той отвори вратата и я бутна вътре.
— Качвай се. Бързо.
— Къде е татко?
— Ще го видиш много скоро, обещавам ти.
Фийби предположи, че думите му трябва да я успокоят, но само разпалиха страховете и. Изведнъж тя усети, че вече не познава Дейвид. Дори чертите му се бяха променили. Очите му бяха студени, без искрица топлина, и в изражението му имаше твърдост, каквато не беше забелязвала досега.
Той застана пред една затворена врата, почука остро два пъти, направи пауза, после почука още три пъти. Вратата се открехна, а после се отвори по-широко, за да ги пропусне. Фийби се задърпа.
— Не! Какво означава това Дейвид?
Той я бутна силно напред и тя се озова в ръцете на Уотс. Тя отскочи назад.
— Не ме докосвай!
— Защо си я довел тук? — запита Уотс. — Взе ли амулета? Ще ми се да го погледна. Сигурно е голяма работа, щом толкова хора го искат.
Истината най-накрая започваше да се изяснява пред Фийби. Мъжът, на когото вярваше най-много, беше предал нея и баща й. С блеснали от ярост очи тя се нахвърли върху него.
— Как можа? Рам беше прав през цялото време. Замесен си в отвличането на татко, нали? Вярвах ти, Дейвид. Как можа да се обърнеш така срещу нас?
— Заради парите, Фийби. Като асистент на баща ти не получавах голяма заплата. Уморих се да виждам как цялото това богатството се изплъзва през пръстите ми. Искам да живея така, както Бракстън и другите като него. Поне веднъж в живота си искам да харча пари, без да се тревожа, че кредиторите ще ме гонят.
— Знаеш, че ще бъде трудно да продадеш амулета, нали?
— Ни най-малко, скъпа. Смятам да го продам на частен колекционер, който ще му се наслаждава лично. Вече подготвих нещата. Веднага щом го получа, възнамерявам да отплавам за Франция и да го предам на купувача.
— Късно е, Дейвид. Рам сигурно вече го е намерил.
Преди Дейвид да отговори, се чуха няколко почуквания.
Уотс отвори и Бени влезе вътре.
— Имаш ли новини, Бени?
— Да — каза той. — Бракстън отиде в къщата на Маунт Стрийт. Стоя там малко, после се върна у дома си. Сега е там.
— Следили сте Рам! — нападна ги Фийби.
Дейвид я изгледа със самодоволна усмивка.
— Както се оказа, било е добро хрумване. Не оставям нещата на случайността. — Потри ръце. — Скоро ще разбереш колко те цени мъжлето ти.
— Какво искаш да кажеш? Какво си замислил сега?
— Бележката, която написах, преди да изляза от жилището си, беше адресирана до Бракстън. Осведомих го, че си се присъединила към баща си в пленничеството и че амулетът може да ви донесе свободата.
Фийби падна духом. Знаеше какъв ще бъде отговорът на Рам на исканията на Дейвид. Той сигурно вече беше занесъл амулета на лорд Филдинг, но ако не беше така, ултиматумът на Дейвид нямаше да хване място. Амулетът беше важен за Англия.
— Рам няма да се съгласи с исканията ти — предупреди го тя.
— Ще видим — каза самоуверено Дейвид.
— Къде е татко? Или и за това си ме излъгал?
— Заведи я при Томпсън — нареди Дейвид на Уотс.
Хващайки я за ръката, Уотс я дръпна към една затворена врата. Отключи, отвори и я бутна вътре, Фийби залитна и се озова в ръцете на баща си.
— Погукайте си — изрече Уотс, докато затваряше и заключваше вратата.
— Фийби! Божичко, какво правиш тук? — извика сър Андрю. — Направи ли каквото ти казах? Предаде ли амулета на властите?
— Казах на Рам къде да го намери. Той ще се погрижи да попадне там, където трябва. — Тя се вгледа в лицето му. — Изглеждаш по-добре. Взе ли лекарства?
— Не, дъще. Пристъпът като че ли отшумява. Още нямам сили, но се възстановявам. — Поведе я към един стол. — Седни и ми кажи какво става. Толкова съм объркан в последните седмици.
— Дейвид го е направил, татко. Той е откраднал амулета и го е скрил в сандъка ти. Подозирам, че го е сложил сред вещите ти, за да те уличи в кражба, ако се разбере какво е станало. Сигурно е смятал да го вземе по време на пътуването, но ти си го намерил пръв и си объркал плановете му. Той е уредил отвличането ти и всичко друго, още тогава.
Сър Андрю се отпусна на леглото, устата му се раздвижи без звук. Мина цяла минута, преди да си възвърне гласа.
— Не мога да повярвам, че това е истина, Фийби. Не и Дейвид. Бих му поверил живота си.
Тя коленичи пред него и пое ръката му в своите.
— Грешали сме, татко. Нещо е променило онзи Дейвид, когото познавахме. Не е същият човек. Не знам какво ще стане с нас. Рам никога няма да се съгласи да му даде амулета.
— Погледни ме, дъще — Тя вдигна лице. — Имаш ли доверие в Бракстън?
Тя му отправи треперлива усмивка.
— Да, татко.
— В такъв случай имай вяра, че той ще намери изход.
В това време Рам беше намерил бръснарското легенче. Откри го точно там, където Фийби му беше казала, че се намира. Ако не го беше излъгала, щеше да намери отдавна търсения амулет на дъното на легенчето. Филдинг щеше да бъде доволен, а Англия нямаше да се изложи.
Но на каква цена, запита се той. Как, по дяволите, щеше да намери бащата на Фийби, когато нямаше указание къде да го търси? Не му харесваше идеята да използва Фийби като примамка, но не виждаше алтернатива. Щеше да се наложи да се довери на хората на Филдинг да пазят Фийби в безопасност, но това все пак не му харесваше.
Хващайки здраво легенчето, Рам го удари силно в ръба на полицата. То се разпадна в ръцете му и той прихвана мушамения пакет, който изпадна оттам, миг преди да тупне на пода.
Най-после, помисли той, държейки благоговейно пакета. Най-накрая щеше да види за какво е цялата тази бъркотия. Внимателно разви мушамата и извади амулета. Дъхът заседна в гърлото му, когато се вгледа в безупречния кървавочервен рубин, най-големия, който беше виждал през живота си. Разположен в центъра на златната звезда, той беше голям колкото яйце на червеношийка. Рам не можеше да прецени колко струва, защото този амулет беше безценен. Не можеше да обвинява египетското правителство, че настоява да му бъде върнат.
С треперещи ръце го зави отново в мушамата и го пъхна в джоба си. Знаеше, че трябва незабавно да го занесе на Филдинг, но искаше да го покаже най-напред на Фийби. Тя го беше виждала и преди, но за кратко и отдалече. Тъй като амулетът ги беше събрал, той имаше силното усещане, че тя трябва поне за малко да го подържи в ръката си.
Полицаите го чакаха пред предната врата.
— Намерихте ли каквото търсехте, милорд? — запита Ейкърс. — Ние със Слотър претърсихме къщата отгоре до долу и не открихме нищо.
— Да, намерих това, което търсех. Ако човек не знае къде точно да го търси, няма да го открие — каза Рам. — Не се самообвинявайте.
— Много великодушно от ваша страна, милорд — каза Слотър. — Имате ли други заповеди за нас?
— В момента нямам. Вече няма нужда къщата да бъде наблюдавана. Пратете сметката си на адвоката ми. Ако случайно пак имам нужда от вас, ще пратя да ви повикат.
