изглеждаща купчинка.
— Ужасно е — оплака се тя. — Не е за чудене, че не си възстановил силите си. Кой би могъл да яде тази гнусотия?
— През повечето време нямах апетит — напомни й Томпсън. — Това е доста по-добро от онова, което ми даваха, преди да ме доведат в Лондон.
Фийби хвърли вилицата си на масата.
— Трябва да се махнем оттук.
— Как предлагаш да го направим?
Тя се приближи към прозореца и притисна чело към дървените капаци. Усети полъх на свеж въздух да прониква през цепнатините и си пое дълбоко дъх.
— Не знам. Вратата е заключена, а капаците на прозореца са заковани. Не виждам нищо през цепнатините.
— Къде сме? — запита баща й. — Бях доста зле, когато ме изведоха от онази къщичка. Понякога подушвам реката, а има и други миризми, които не мога да идентифицирам.
— Близо сме до пристанището. Подушваш реката и вонята на бедност. — Тя потръпна. — Съжалявам хората, принудени да живеят тук. Как ще ни намери Рам на такова място?
Лицето й помръкна от внезапна тъга, когато една мисъл прекоси ума й.
— Ами ако той не се интересува какво ще стане с нас? Вече е взел амулета.
— Не вярваш в това — укори я сър Андрю.
Изражението й се втвърди и очите й блеснаха решително.
— Трябва сами да се спасим, татко.
Върна се към масата и седна на разклатения стол, набръчкала чело в размисъл, обмисляйки с какви ресурси разполагат. В стаята имаше легло, малка маса, покрита с белези, два стола и параван, скриващ един скрин. Перспективите за бягство изглеждаха малки. Опряла лакти на масата, тя подпря брадичка на дланите си и се замисли какви възможности има. Да се предаде — това решително не беше една от тях.
Знаеше, че Рам е лоялен към страната си и че никога няма да даде амулета в ръцете на крадци, независимо какво ще му струва лично на него. Щеше ли Дейвид да ги убие, ако Рам откажеше да изпълни исканията му? Не знаеше; никога досега не беше виждала тази страна на Дейвид.
Не можеше да не се обвинява поне малко заради внезапната промяна в личността на Дейвид. Беше я уверявал, че е влюбен в нея, и беше искал да се ожени за нея. Дали отказът й по някакъв начин не беше отговорен за промяната в характера му? Или тя не беше съзряла меркантилната страна у него? Мислите й се върнаха с няколко години назад, към утрото, след като се беше омъжила за Рам. Ако Дейвид не беше посял съмнения в ума й относно Рам, тя нямаше да изостави мъжа, когото обичаше. Защо не беше прозряла лъжата на Дейвид? Как е могла да бъде толкова наивна? Изгаряна от гняв, тя удари с юмрук по масата.
— Как можа Дейвид да ни причини това, татко?
Масата се разлюля, после се наклони на една страна.
Фийби се наведе назад и внимателно се вгледа в дебелия крак, който се беше извил под неестествен ъгъл. Овладя я вълнение.
— Помогни ми да обърна масата, татко.
— За какво мислиш, дъще?
— Ще ти кажа, след като огледам крака на масата.
Масата не беше голяма и двамата лесно я преобърнаха.
— Виж тук! — извика Фийби. — В крака има широка пукнатина близо до основата му. Няма да е трудно да го отчупим.
Сър Андрю я изгледа изумено.
— За какво ти е?
Фийби много обичаше баща си, но той не беше надарен с особено силно въображение.
— По някакъв начин ще убедим Уотс да отвори вратата. Аз ще се скрия зад нея и ще го ударя с крака от масата, когато влезе вътре.
— Ами ако не е сам?
— Чух външната врата да се затваря веднага след като Дейвид ни донесе храната, затова предположих, че е излязъл, за да уреди размяната. Това означава, че Уотс е сам.
— Винаги си била находчива, дъще. Да се опитаме ли да откъртим крака от масата? Ако наблегнем двамата, ще се откъсне достатъчно лесно.
Кракът на масата беше по-солиден, отколкото изглеждаше. Трябваше двамата да съчетаят силите си, за да го охлабят още малко, и бяха необходими няколко дърпания, преди кракът да се откърти с шумно изпращяване, от което Фийби отлетя назад и тупна на пода.
— Добре ли си, Фийби?
Тя стана и потърка удареното си седалище.
— Добре съм. Направихме го!
Сър Андрю вдигна крака.
— Доста солиден е. Ще стане много добро оръжие. Но аз трябва да действам с него.
Фийби поклати отрицателно глава.
— Ти си много слаб; аз ще го направя. А как да примамим помагача на Дейвид в стаята?
— Мога да се престоря, че ми е зле — предложи сър Андрю. — Когато Уотс дойде да разбере какво става, ти ще го цапнеш по главата. Или можем да изчакаме някой да ни донесе закуската сутринта.
— Не, няма да чакаме толкова дълго. Сигурно се стъмнява и това може да ни помогне в бягството. Трябва да го направим скоро.
— Моли се само един от тях да е там, когато предприемем действие — изрече с надежда сър Андрю.
Рам и Люк влязоха в „Копито и рог“ и се приближиха към кръчмаря, мърляв мъж с петносана престилка, препасана през огромния му корем. Той отговори на въпросите на Рам доста охотно, след като получи подобаващо насърчение.
— Да, видях мъжа — каза той, след като Рам описа Дейвид Филипс. — Само веднъж обаче. Дойде днес по-рано да купи храна. Доста много.
— Имаше ли някой с него?
— Не, не видях.
— Някой друг купувал ли е по много храна от вас в последните няколко дни?
Кръчмарят почеса плешивината на главата си.
— Да. Един мъж, на име Бени. Сприятели се с едно от моите момичета.
Това обнадежди Рам. Ако Бени беше казал на момичето нещо важно, това щеше доста да помогне на търсенето.
— Бих искал да поговоря с това момиче.
— Разбира се, ваша светлост — каза кръчмарят. — Сега ще ви пратя Сейди.
И хлътна във вътрешността на неприветливата кръчма. Мина доста време, преди една червендалеста блондинка с провиснала коса и едри гърди да излезе при тях.
— Нейтън каза, че сте искали да ме видите, ваша светлост. — И му отправи свенлива усмивка. — Ако имате нужда от малко креватна игра, аз съм вашето момиче.
— Всичко, от което имам нужда, е информация, Сейди. Отделеното време ще си струва.
Тя го изгледа предпазливо.
— К’ва информация?
— Разбрах, че сте приятели с Бени.
— К’во е направил човекът?
— Има лоши приятели. Знаеш ли къде живее?
Сейди наклони глава и вдигна рамене.
— Не ми е казвал. Много-много не сме си приказвали, ако разбирате к’во искам да ви кажа.
— Това ще ти помогне ли да си спомниш?
Рам извади една лъскава монета и кесията си и й я подхвърли. Тя я хвана ловко и монетата изчезна в
