— Никъде няма да ходя с тебе. Нито пък татко.
— Баща ти не ми трябва. Но ако цениш живота му, ще направиш каквото ти казвам.
— Вземи мене вместо нея — предложи сър Андрю.
— Не. Искам да накарам Бракстън да страда заради това, което ми причини.
Фийби замря.
— Какво е направил?
— Отне ми шанса да стана по-богат, отколкото някога съм си мечтал. Не се интересува от тебе, скъпа. Но ти винаги си го знаела, нали?
— За какво говориш?
— Въпреки предупрежденията ми, въпреки заплахата за живота ти Бракстън е дал амулета на лорд Филдинг. Виждаш, Фийби, действията на Бракстън доказват, че за него нямаш никаква стойност. Изобщо не го интересуваш.
Болка. Боже господи, болката беше непоносима. Беше знаела още от самото начало какъв ще бъде изборът на Рам, ако бъде принуден да избира между нея и дълга към страната. Беше знаела, че това ще дойде, така че защо я болеше толкова?
Вцепенена от нараняващите думи на Дейвид, Фийби не можеше да мисли, не можеше да помръдне. Сякаш замръзнала във времето, смазана от пренебрежението на Рам към нея. Не можеше да намери сили да се противопостави, когато хватката на Дейвид се стегна около китката й и той я дръпна към изхода.
Внезапно Уотс изпъшка и се надигна, държейки се за главата.
— Какво, по дяволите, стана?
— Фийби те удари. Ставай, имам нужда от тебе.
— Кучка такава! — изръмжа Уотс, размахвайки юмрук към нея.
— Стига, Уотс — смъмри го Филипс. — Ние с Фийби тръгваме. Остани тук със стареца. Пусни го чак утре сутринта. След това предлагам да изчезнеш за малко от Лондон. Вземи парите, които ти дадох, и си намери друга бърлога.
— Ще пуснеш татко? — изрече най-накрая Фийби, възвръщайки гласа си.
— Нямам нужда от стареца.
Той я избута от стаята и я подкара към задното стълбище. Излязоха в пресечката зад сградата.
— Къде ме водиш?
— Оттатък Ламанша.
— Защо? Вече не можеш да вземеш амулета… защо не ме пуснеш?
— Не съм те излъгал, когато ти казах, че те искам, Фийби. Надявах се да се оженя за тебе. Защо, мислиш, крадях предмети от гробниците?
— Не знам. Ти ми кажи.
— Очаквах някой ден да преодолея упорството ти и да те направя своя съпруга. Имах нужда от пари, за да те издържам.
— Крадени пари — изфуча тя. — Мислиш ли, че нямаше да разбера какво си намислил?
— Сега няма значение. Ще бъдем заедно завинаги. Ще получа каквото винаги съм искал и Бракстън най-накрая ще си получи каквото заслужава. Съпругът ти е властен човек. Като те загуби, това ще го гнети до края на живота му.
Фийби изфуча.
— Ти си луд. Бракстън просто ще ме отпише и ще отиде при следващата жена.
— Не мисля така, Фийби. Както казах, той е властен мъж. Виждал съм как те гледа.
Филипс я бутна пред себе си в тясното пространство между две сгради.
— Почти стигнахме.
— Къде?
— На пристанището и кораба, който ще ни откара през Ламанша.
Излязоха от пресечката. Беше съвсем тъмно и от реката се издигаше мъгла. Дейвид сигурно беше чул гласовете едновременно с Фийби, защото я бутна назад в сенките и затисна устата й с ръка. Гласовете се усилиха; Фийби се замята, мъчейки се да се освободи.
— По дяволите, стой мирно — изръмжа той в ухото й. — Ще застрелям всекиго, който се намеси.
Двама мъже спряха пред мъждивата светлина на газовия фенер, Фийби видя ясно лицата им и изскимтя.
— Забравих да ти кажа, че Бракстън дебне наоколо — изсъска Филипс в ухото й. — Ако негодникът беше сам, щях да го застрелям.
Фийби успя да отмахне ръката му от устата си и издаде пронизителен вик. Остър, режещ удар в главата го пресече и тя се свлече надолу… надолу… надолу в черна празнота.
— Чу ли нещо? — запита Рам, дръпвайки Люк, за да го спре. — Това писък ли беше?
— Прозвуча ми като котка.
— Може би — каза неуверено Рам. — Идваше някъде зад нас. Ще се върна да погледна.
— Чакай ме.
В мъгливата тъмнина те не забелязаха двете фигури, свити в тясната пресечка, и ги отминаха с бърза крачка.
— Нищо не виждам — каза Люк. — Може да е идвало от някоя от тези сгради.
Рам искрено се надяваше да не е така. Щяха да му трябват часове, за да претърси всички сгради наоколо. Един мускул се стегна в челюстта му. Ако Филипс е наранил Фийби, негодникът ще съжалява горчиво.
— Видя ли? — извика Люк, сочейки към една близка сграда. — Някой току-що изтича оттам, като че ли дяволът е по петите му. Питам се какво ли е намислил. Да надникнем ли?
Стигнаха до въпросната сграда и спряха пред най-долното стъпало.
— Изглежда изоставена — каза Люк.
— Точно място, каквото Филипс би могъл да избере, за да скрие заложници. Влизам.
Рам изтича нагоре по стълбите и посегна към най-близкото резе, но вратата се отвори, преди да беше докоснал. Един мъж излезе, залитайки, и едва не падна в ръцете му.
— Помогнете, господине — изпъшка той. — Дъщеря ми…
— Сър Андрю? Вие ли сте?
Сър Андрю вдигна глава, позна Рам и падна върху него. Рам го настани на стъпалата и коленичи до него.
— Къде е Фийби?
— Остави човека да си поеме дъх — каза Люк. — Още малко и ще припадне.
— Оставете ме да говоря — изпъшка сър Андрю. — Трябва да ви кажа…
— Какво да ми кажете? — запита нетърпеливо Рам.
— Той отведе Фийби.
— Филипс ли?
Сър Андрю кимна.
— Знае, че го гоните. Един от неговите наемници му каза, че сте разпитвали в „Копито и рог“ и че сте дали амулета на Филдинг. Дейвид се вбеси и се закле, че ще си платите. Уотс трябваше да ме държи затворен тук до утре сутринта, но страхливецът избяга скоро, след като Дейвид излезе.
— Сейди — изсъска Люк. — Предполагам, че сме говорили твърде свободно. Тя трябва да е отишла направо при Бени с информацията.
— Сър Андрю, знаете ли къде Филипс е отвел Фийби? — запита Рам.
Старецът сграбчи реверите му с треперещи ръце.
— Не знам. Каза, че ще я отведе далече. Намерете я, Бракстън.
Изви очи нагоре и изпадна в несвяст.
— Силите му се изчерпаха — отбеляза Люк. — Горкият човек е преживял ужасно тежко изпитание. Виждал се, че е бил болен, съвсем ясно си личи.
— Закарай го в „Копито и рог“ — каза Рам. — Щом се свести, го откарай в дома ми и кажи на Портър да повика лекаря ми. Можеш ли да се справиш сам?
— Всичко ще бъде наред — увери го Люк. — Той вече се свестява. Ти какво ще правиш?
