деколтето й.
— Бени и един негов приятел са наели стаи наблизо — каза тя.
— Това ли е всичко?
— Казах ви, не знам много.
Сдържаността на Сейди накара Рам да сметне, че тя нарочно оставя в тайна някаква информация.
— Това ли е всичко, милорд? — Погледът се плъзна по него дръзко и безсрамно. — Сигурно няма да си промените намерението за креватната игра?
— Не днес, Сейди.
— Ами приятелят ви? — запита тя, обръщайки жадния си поглед към Люк.
Люк грациозно отклони предложението. Сейди вдигна рамене и отплава.
— Не е много като за начало — изрече Люк.
— Поне знаем, че са наблизо — заключи Рам. — Това ми е достатъчно. Понеже вече нямам амулета, за да се пазаря, трябва ни цялата помощ, която можем да получим.
— Трябваше ли да го даваш на Филдинг?
— Той не ми остави никакъв избор — каза ядосано Рам. — Да вървим. Имаме да търсим доста много.
Сейди надникна зад ъгъла и даде знак на мъжа зад нея да остане скрит.
— Какво казват? — изсъска Бени.
— Нещо за някакъв амулет — изшептя Сейди.
Разтревожен, той запита:
— Какво казват за него?
Тя вдигна рамене.
— Негова светлост го дал на мъж на име Филдинг. Важно ли е?
— Не за мене, но за един мой познат. Отидоха ли си?
— Още говорят — отвърна Сейди. — Защо те търсеха, Бени?
— Дълга история. Мисля, че е време да погостувам на сестра си в провинцията, но най-напред трябва да предупредя приятелите си.
— Ще се върнеш, нали?
Той я тупна по внушителния задник.
— Можеш да се обзаложиш, Сейдинце. Дай сега целувчица и да тръгвам.
След една мокра, лепкава целувка Бени изскочи от задната врата и изчезна в една тъмна пресечка. Плъхове пресичаха пътя му и обувките му издаваха жвакащи звуци, докато крачеше по смрадливия паваж. Зави надясно и влезе през задната врата на една полуразрушена сграда, цялата обкована с дъски и на вид необитаема.
Стъпалата изскърцаха, когато се качи на втория етаж, проклинайки хлебарките и косматите твари, които се разбягваха пред него. След серия бързи почуквания по вратата изсъска:
— Аз съм, Бени. Отвори. Има неприятности. Вратата се отвори незабавно.
— Време беше да дойдеш — каза с укор Дейвид Филипс. — За какви неприятности говориш?
— Идвам от „Копито и рог“. Лорд Бракстън беше там, задаваше въпроси. Само искам да знаеш, че няма да стоя повече тука.
Филипс сграбчи Бени за жакета.
— Видя ли го?
— Да. Видях го. Сейди го заблуди. Има още нещо, което трябва да знаеш.
— Какво?
— Този амулет, който се надяваше да пипнеш… откажи се. Не е у Бракстън.
Филипс го разтърси здравата.
— Мислех, че каза, че си е отишъл право у дома, след като е взел амулета.
— Така беше, но си тръгнах след това. Помислих, че ще искаш веднага да разбереш, че е отишъл на Маунт Стрийт, и предположих, че ще действаш оттук.
Лицето на Филипс доби грозен мътно червен оттенък.
— Бележката ми трябваше да го чака, когато се върне у дома си. Това копеле нарочно не обръща внимание на предупрежденията ми. Фийби беше права. Бракстън го е грижа повече за страната му, отколкото за съпругата му.
— Какво ще правиш? — запита Уотс.
— Бракстън ще си плати. Ще взема жената и ще се махна, докато мога. Има един кораб, закотвен в реката, чака да ме откара през Ламанша във Франция. Смятах да тръгна утре, но тази вечер също е добре.
— Ами старецът? — запита Уотс.
— Остави го. Вече не е важен.
— Каквото и да правиш, най-добре го направи бързо — посъветва го Бени. Посегна към резето на вратата. — Тръгвам си. Късмет.
Уотс понечи да го спре.
— Остави го да си иде — каза Филипс. — Само ще ни се пречка. — Извади един пистолет от джоба си, увери се, че е зареден, и го напъха в колана си. — Доведи Фийби.
Фийби притисна ухо до вратата, мъчейки се да разбере неясното мънкане.
— Някой току-що излезе — каза тя на баща си. — Чух вратата да се отваря и затваря. Мисля, че сега има само един човек отвън. Време е да задействаме плана си. Легни на леглото, татко, и се направи, че ти е зле. Аз ще вдигна шум, за да накарам някого да влезе тук.
Тя започна да вика и да удря по вратата.
— Помощ! Татко е зле! Моля ви, помогнете му!
Продължи да вика и да чука, докато не чу ключа да се обръща в ключалката. Хващайки здраво крака от масата, тя се притисна до стената, вдигна го над главата си и зачака.
— Какво, по дяволите, става тука? — изръмжа Уотс, промушвайки глава в стаята. Видя сър Андрю да лежи на леглото и влезе вътре. — Какво му е?
Това бяха последните му думи, преди кракът от масата да се стовари върху главата му. Свлече се полека и замря на пода.
— Надявам се да не съм го убила — каза Фийби, пускайки оръжието си, и коленичи до изпадналия в несвяст Уотс.
— Не го удари достатъчно силно, за да го убиеш — увери я сър Андрю. — Да се махаме оттук, дъще.
— Къде си мислите, че отивате?
Дейвид Филипс застана пред отворената врата, насочил пистолета си към корема на сър Андрю. Сърцето на Фийби едва не спря. Беше допуснала грешка, може би фатална. Отказвайки да се признае за победена, тя отправи яростен поглед към Дейвид.
— Много умно беше от твоя страна, Фийби, но малкият ти план не проработи. — Погледна към Уотс и поклати глава. — Подозирам, че няма да бъде особено доволен, когато се свести. — Махна към вратата. — Хайде. Идваш с мене.
— Къде отиваме?
— Далече.
— Не мога да повярвам, че ти стоиш зад това, Дейвид — изрече с укор сър Андрю. — Много ме разочарова. Беше мой асистент, приятел и довереник. Имах ти доверие.
— Винаги си бил доверчива душа, Андрю. Крадях предмети и ценности от гробниците и ги пращах на частен колекционер във Франция. Събрал съм добра сума, която ме чака оттатък Ламанша. Хвърлих око на амулета още когато го видях. Голямата му стойност щеше да осигури целия ми живот.
Очите на Андрю се изпълниха със скръб.
— Жал ми е за тебе, Дейвид.
— Запази жалостта си за някого, който има нужда от нея. — Той сграбчи китката на Фийби. — Идвай, Фийби.
Тя отказа да помръдне.
