Страст и омраза

— Може ли да дойда с тебе?

— Ами…

— Не! — скочи на крака Еме, смаяна от въпроса на Бранд. Почувства се предадена от собствения си син. Неоснователното избухване на Еме учуди Ник. Нима тя не разбираше, че той никога няма да изложи на опасност сина й? Обърна се към Бранд:

— Това не е добра идея, синко. Няма да те взема там, където има опасност. — Момчето посърна, затова Ник добави: — Но утре ще ти позволя да яздиш Скаут.

— Обещаваш ли?

Ник кимна.

— Ако си свършил със закуската, Бранд, можеш да вървиш — изрече Еме със сковано гърло. Не може да понесе да гледа как Ник и Бранд се държат така приятелски. — Може би Савана има някаква работа за тебе.

Момчето хвърли обиден поглед към майка си, но се подчини. Нямаше търпение да каже на Савана, че утре ще язди Скаут.

— Ще ви помоля, капитане, да стоите настрана от сина ми — каза Еме, след като Бранд излезе от стаята. — Той е много чувствително момче и му липсва мъжка компания, откакто Бо… замина. Страхувам се, че е по-доверчив, отколкото е добре за него, и не искам да му се случи нещо лошо.

— И вие мислите, че ще го нараня? — запита Ник.

— Божичко, госпожо Тревър — намеси се лейтенант Дил, защитавайки Ник, — всички тук обичаме момчето. Обвиненията ви са неоснователни и несправедливи.

— Винаги съм много внимателна, когато става дума за сина ми.

— Лейтенанте, моля ви, оставете ни — заповяда Ник. Заби пронизителен поглед в Еме, но тя не трепна.

Дил погледна съчувствено към нея и бързо излезе. Ник застана зад гърба й и леко докосна раменете и. Еме потръпна от силата и топлината на допира му.

— Мисля, че е време да разбереш, че не искам да направя нищо лошо на Бранд. Няма да заразя момчето. Струва ми се, че моята компания му харесва. Дали защото съм първият мъж, с когото прекарва известно време, след като баща му… е, знаеш какво искам да кажа… или наистина ме харесва — това няма значение. Приятно ми е да съм с него. И докато не напусна „Високите дъбове“, просто трябва да приемеш мисълта, че между мене и Бранд се развива приятелство.

— Но не трябва това да ми харесва — наежи се Еме.

Ник стисна по-силно раменете й. Тя извика и той веднага се извини:

— Съжалявам, не исках да ти причиня болка. Но ти умееш да ме предизвикваш. Само исках…

Думите замряха на устните му. Еме го зачака да довърши, но той продължи да мълчи. Искаше да каже, че би желал Еме да е наполовина така приятелски настроена като Бранд. Но просто се обърна настрани.

Еме усети топлината на ръцете му да напуска раменете й и я овладя внезапно усещане, че е изоставена. Обърна се и го погледна с неразгадаемо изражение.

— Иска ми се да знам какво мислиш — изрече бавно Ник. — Иска ми се да мога да кажа или да направя нещо, та да престанеш да ме мразиш.

Еме нямаше отговор. Двамата стояха и се гледаха, а напрежението помежду им беше толкова осезаемо, че тя можеше да протегне ръка и да го докосне. Никога не се беше чувствала толкова жива, толкова жизнена, така силно развълнувана от друго човешко същество. Със сигурност усещаше омраза. Дяволските му очи я пронизваха с изгарящ пламък и тя усети остротата му, същината му… желанието му. Омаяна от вкуса на страстта му, Еме пристъпи една крачка напред, неотвратимо привлечена от бушуващия в зелените му очи огън.

— Проклета да си, Еме Тревър — изстена Ник, поддавайки се на демоните, които го разтърсваха, докато посягаше и я привличаше към себе си.

Беше така готов за нея, че трепереше от желание. Вдигна лицето й към себе си и притисна устни към нейните. Действието му беше инстинктивно, неконтролируемо, първично. Не можеше да се сдържа повече. И Еме, когато изключително горещата му и властна целувка я накара за миг да забрави омразата си. Но преди мислите й да се върнат, Ник прекъсна целувката и я отдели от себе си. Тя дишаше накъсано, с разпилени мисли, докато гледаше как сърдитите му дълги крачки го извеждат от стаята. Боже господи, още колко можеше да понесе?

Тя му реагираше така силно, че той едва не експлодира в мига, когато навлезе в нея! Тайнствената комарджийка нямаше право да изглежда толкова наивно невинна, докато го подлудяваше с изпитаните си движения на истинска курва. Той й каза колко е прекрасна, как съвършено го обгръща. После заби твърдия си като камък член дълбоко… неизмеримо дълбоко. Усети я как трепва, почувства как устата й беззвучно се раздвижва срещу неговата… в безумна страст, както предположи. После бавно, много бавно започна да влиза и да излиза, за да свикне тя с неговата големина… не можеше да си спомни някога да е бил по-твърд. След няколко минути тя започна да се движи в инстинктивен ритъм заедно с него, докато той й шепнеше насърчително. Той започна да я гали с еротична прецизност, докато тя се извиваше под него, шокирайки го със своята разгорещеност и възхитителна реакция. Целувката му отново и отново пленяваше устните й, докато той влизаше и излизаше от нея. Задъха се. Тя извика в отговор, а неговият отговор беше твърдото, пронизващо проникване на члена му дълбоко в нея, докосвайки утробата й, душата й, сърцето й…

— Капитан Дръмънд, няма жива душа наоколо. Може би трябва да се връщаме във „Високите дъбове“.

Ник трепна силно. Отново беше позволил на мислите си да блуждаят в забранена територия. Годините се топяха пред тези еротични спомени, а сега, когато Еме ден след ден беше толкова близо до него, еротичните преживявания от онази далечна нощ го подлудяваха от желание. Искаше я. И тя го знаеше, много добре го знаеше. И каквато си беше страстна конфедератка, му беше показала съвършено ясно, че не иска да има нищо общо с един янки, който я беше направил своя за една нощ и на следващата сутрин беше излязъл от живота й.

— Можем да се връщаме, лейтенанте, щом никакви конфедерати не се мяркат наоколо — отвърна Ник. — Няма жива душа, наистина, и макар че казах на госпожа Тревър, че няма да се върнем навреме за вечерята, смятам, че няма проблем да го направим.

Половината ден мина, преди Еме най-накрая да получи възможност да се промъкне в стаята на Ник. Тъй като очакваше той да се върне късно, не се безпокоеше за времето. Савана цяла сутрин не я беше изпуснала от поглед. Или тя, или Бранд все имаха нужда от присъствието й през този дълъг, сякаш безкраен ден. Еме знаеше, че Савана се страхува за безопасността й, но не можеше да не се гневи. Беше достатъчно възрастна, за да знае какво означава дългът й, и със сигурност — достатъчно отговорна, за да понесе последиците от постъпката си. Освен това, понеже Ник го нямаше, възможността да бъде хваната беше нищожна. В уреченото време просто щеше да се измъкне незабелязано от къщата със събраните сведения и щеше да се срещне с Гар. Никой нямаше да се сети да я следи, а тя щеше да изпълни дълга си към Конфедерацията. Поне това можеше да направи в памет на Бо.

Нейният миг дойде, когато Савана влезе в кухнята да приготви вечерята. Еме каза, че ще набере праскови от дървото в градината, за да направят сладкиш, и побърза да изхвръкне навън с кошницата, преди Савана да каже каквото и да било. Залови се веднага с работа, за да може да заобиколи къщата, да влезе от предната врата и да се промъкне на горния етаж, в стаята на Ник.

Вратата на стаята се открехна от лекия й допир и тя се вмъкна вътре, затваряйки я внимателно след себе си. Дълбоки сенки бяха потопили стаята в почти пълен мрак, но през прозорците се процеждаше достатъчно светлина, за да направи ненужно запалването на лампа. Еме остави кошницата с праскови на пода край вратата и веднага се насочи към сандъчето, където беше видяла кожената папка с получените от Ник съобщения. Зарови се сред дрехите и веднага я намери. Ръцете й трепереха, докато вадеше съдържанието й. Не се осмеляваше да открадне документите, защото знаеше, че Ник веднага ще я заподозре.