юмручета, проклинайки деня, когато той се беше появил във „Високите дъбове“, проклинайки деня на първата им среща от преди пет години. Въпреки повика на здравия разум ръцете на Ник се сключиха около нея и той я прегърна здраво, докато тя продължаваше да излива гнева и огорчението си. За един кратък миг му се прииска да повдигне брадичката й, да завладее устните и, да почувства как страстта й се разгаря, докато той овладява тялото й по най-първичния начин. Но в следващия миг си спомни как го беше излъгала, как го беше използвала, как го беше предала. Отблъсна я, борейки се с жаждата, която се разгаряше в него.
Еме ахна смутено, когато Ник я откъсна от себе си и излезе от стаята със сърдити крачки. Дори не беше осъзнала, че е била притисната към него в почти трескаво отчаяние, търсейки утеха там, където не можеше да я намери. За един блажен момент се беше почувствала толкова сигурна в ръцете му, че й се дощя никога да не го пусне. Успокояващата топлина на огромното му тяло я накара да забрави, че Ник Дръмънд беше мъжът, виновен за най-лошите неща в живота й. Мъжът, когото се беше заклела да мрази.
На следващата сутрин Еме видя през прозореца как качват Гарсън Пиндър в един фургон и го отвеждат от „Високите дъбове“. Охраняваха го Ник и малка група конници. Предположи, че го изпращат в затвора, и се запита защо я оставят тук. Знаеше, че не е заради това, че Ник изпитва някакво съчувствие към нея, защото в доста внушителното тяло на Ник Дръмънд нямаше и една капчица съчувствие. И тъй като още я държаха под ключ, заподозря, че той няма намерение да я освободи. Но какво точно смята да прави с нея?
Отсъствието на Ник трая цяла седмица. Лейтенант Дил остана да командва в негово отсъствие във „Високите дъбове“ и заповедите му относно нея почти не се различаваха от тези на капитана. Носеха й ядене три пъти на ден. Бранд я посещаваше сутрин и вечер, не я малтретираха по никакъв начин. Дори й позволяваха да се къпе в голямата медна вана, когато пожелае. Обикновено сержант Джоунс докарваше ваната и я пълнеше с гореща вода. Когато поискваше да види Савана, молбата й биваше отклонявана. Но Савана беше изобретателна жена и Еме се молеше тя да намери начин да заобиколи заповедите.
Ник пристигна в щаба със своя затворник и веднага го предаде на разузнаването. После докладва на своя началник генерал Брукс. Брукс се облегна назад на стола си, докато Ник разказваше при какви обстоятелства е бил задържан Гарсън Пиндър.
— Добра работа, капитане — каза той. — Дълго време търсим този човек. Казвате, че имало замесена жена? Къде е тя?
— Да, сър — отвърна Ник и усети как напрежението в него нараства. Ами ако Брукс отхвърли молбата му? — Тя е под домашен арест във „Високите дъбове“.
Рошавите вежди на Брукс скочиха нагоре.
— Защо не сте я докарали тук, за да я разпитаме заедно с Пиндър?
— Не мисля, че това ще послужи за нещо — обясни Ник. — Госпожа Тревър е вдовица, има малък син. Убеден съм, че това е първото й провинение, и лично ще гарантирам за нея, ако позволите да остане под мой надзор до края на войната. Аз… познавам госпожа Тревър отпреди войната, полковник, и мисля, че затворът е твърде сурово наказание за нея.
Брукс го изгледа строго.
— Казвате, че сте я познавали преди войната? Тук не гледаме с добро око на сприятеляването с врага, капитан Дръмънд. Интимна ли е връзката ви с тази жена?
— Надявам се, няма да настоявате да ви отговоря на този въпрос, полковник. Достатъчно е да кажа, че моята връзка с госпожа Тревър, независимо дали е интимна или не, не се отразява по никакъв начин на дълга ми. Не бих препоръчал която и да било жена да бъде пратена в затвор при подобни обстоятелства. Не вярвам, че тя е опасна за Съюза. Нейният лю… Гарсън Пиндър я е принудил да шпионира и аз лично гарантирам, че тя няма да получи втори път такава възможност. Тревожа се за малкия й син. Момчето е само на четири години и е загубило баща си в началото на войната.
— Хммм — замисли се Брукс, барабанейки с пръсти по бюрото. — Доста красноречиво пледирате в защита на тази жена. Но сте прав за затвора, ужасно място за жени. — За щастие, Брукс беше състрадателен човек, семеен. — И казвате, че имала малко дете?
Ник кимна.
— Съмнявам се, че Бранд ще оцелее, ако майка му не се грижи за него. Двамата почти умираха от глад, когато отидох във „Високите дъбове“.
— Много добре, капитане, убедихте ме. Но ще очаквам да гарантирате с абсолютна сигурност, че тази жена никога повече няма да шпионира. Залагате кариерата си. Прав сте, че войната е на свършване и рейдът на Шърман из Джорджия е началото на края на Конфедерацията. Убеден съм, че само няколко месеца ни делят от окончателното поражение на южняците.
— Имате думата ми, сър. Госпожа Тревър няма да причинява повече неприятности.
Ник се върна във „Високите дъбове“ в доста лошо настроение. Беше предотвратил изпращането на Еме в затвор, но така се беше осъдил да стане неин пазач. Би трябвало да я ненавижда заради пресметливия начин, по който го беше съблазнила, но дълбоко в скритите потайности на сърцето си усещаше едно чувство, което нямаше нищо общо с омразата и което пускаше корени, отказвайки да умре. Той си спомни сладостта на целувките й, топлината на тялото й, невероятната страст, на която беше способна. Господ да му е на помощ!
Бранд го посрещна хладно след завръщането му в имението. Явно момчето обвиняваше Ник, че държи майка му заключена в стаята й. Савана не каза почти нищо, макар че обвинителният й поглед беше невероятно красноречив. Ник направи знак на Дил да дойде с него в кабинета му.
— Някакви проблеми, лейтенанте? — запита той със строг тон.
— Не, сър — отвърна Дил. — Всичко вървеше както трябва. А при вас? Предадохте ли арестанта?
— Сега е в добри ръце. Нека се надяваме, че разузнаването е успяло да изкопчи някакви сведения от него.
— А… м-м-м… жената, сър? Какво ще стане с госпожа Тревър?
— Оставиха я под мой надзор. Полковник Брукс се съгласи с мене, че пращането й в затвор в тази фаза на войната няма да даде никакви резултати.
— Значи трябва да бъде държана под ключ?
— Засега.
— Тя почти не се храни, яде колкото птиче. Защо да не й позволим да се движи вътре в къщата?
— Ще взема решение, когато му дойде времето.
Еме разбра, че Ник се е върнал, когато чу дълбокия му глас да отеква в преддверието. Искаше й се той да дойде при нея и да й каже каква съдба я очаква. Дали не намираше някакво извратено удоволствие в това, да я държи в неведение относно участта й? Късно през нощта го чу да минава покрай стаята, да спира за момент и после да отминава, внезапно забързан. Проклет предизвикателен янки!
Тя лежеше на леглото, но очите й отказваха да се затворят. Сънят бягаше от нея почти всяка нощ поради непоносимото й положение като затворничка на Ник. Къщата беше тиха. Вероятно всички вече бяха заспали. Изведнъж Еме дочу странен звук откъм вратата и се обърна настрани. Със странно предчувствие загледа как вратата полека се отваря… и миг след това позна леко прегърбената фигура на Савана.
— Савана, как…
— Шшт, миличка, знаеш, че няма как да не намеря начин да те видя. Добре ли си? Тия янки не са ти направили нищо лошо, нали?
Тя затвори вратата, но в бързината не спусна резето докрай.
— О, Савана, колко се радвам да те видя! — извика Еме, прегръщайки побелялата стара жена. — Как влезе? Капитан Дръмънд знае ли, че си тук?
— Едно по едно, миличка. Намерих резервните ключове. Знаех, че са забутани някъде, но ми трябваше малко време да ги открия. Капитан Дръмънд сигурно ще нареди да ме арестуват, ако разбере, че съм тук.
— Кажи ми какво е положението, Савана. Някой споменал ли е какво ще стане с мене?
Савана тъжно поклати глава.
— Не съм чула нито думичка. Но все си мисля, че капитанът няма да иска да те прати в затвора. Ако беше така, да те е отвел заедно с господин Гарсън. Защо го направи, миличка? Нали ти казах да не се
