Искаше да изтрие паметта за един мъртъв мъж. Нямаше представа, че споменът за плахите ласки на Бо Тревър беше изчезнал от ума на Еме още в мига, когато Ник Дръмънд я беше докоснал.
Той я взе отново, бавно разгаряйки огъня в кръвта й. В мига, когато я вдигна, за да я положи върху себе си и да проникне в нея, не ги разделяше никаква война. Бяха едно цяло, движейки се в съвършена хармония, облени в едва доловимия аромат на любовните сокове. Той не преставаше да се движи, все по- съвършено, по-бързо, по-силно, а дрезгавите му стонове я подтикваха все повече към кулминацията.
Великолепният мирис на удовлетворението я връхлетя внезапно, тя отметна глава и извика, разяждана от всепоглъщаща наслада. Ник продължи да влиза и да излиза, докато тя му даде всичко, което можеше да даде, после влезе още един, последен път, задържа я и изля семето си. Минаха няколко минути, преди двамата да успеят да произнесат дори една дума, да направят дори едно движение.
— Не знам какво точно се случи, скъпа, но това беше най-прекрасното любене, което някога съм преживявал — призна с лека неохота Ник. Стремеше се да прикрие смущението и объркването си, но треперещият му глас го издаваше. — Заспивай, ще поговорим утре сутрин.
Емоциите му бяха все още твърде силни, за да разсъждава спокойно. Трябваше му време, за да проумее това, което беше открил или не беше открил относно чувствата си през тази нощ.
Еме зачака, докато равномерното дишане на Ник показа, че е заспал, и се измъкна леко от ръцете му. Бързо събра дрехите си и излезе на пръсти от стаята му. Оставането й още дори минута при него можеше да бъде много опасно. Той й беше причинил толкова много мъка и тъга, за да стане сега жертва на неговата съблазън. Дори присъствието му край нея й се отразяваше зле. Беше направила голяма жертва за Конфедерацията, беше принесла гордостта и честта си в жертва пред Ник Дръмънд. Дълбоко в сърцето си знаеше, че заплахата, която той представляваше за нея, я излагаше на голяма опасност. Опасността се криеше в бурните дълбини на зелените му очи, в горещите му ръце, в леглото му…
Ник се събуди внезапно и се усмихна, припомняйки си как Еме — от плът и кръв — беше се хвърлила в прегръдките му, беше се обърнала към него, беше го пожелала, беше се любила с него. Посегна, за да я върне обратно в обятията си, и разбра, че я няма.
Бледи струйки пурпур се зараждаха на източния хоризонт, но той разбра, че Еме сигурно си е отишла преди няколко часа, защото мястото й в леглото беше изстинало. Не можеше да я обвинява. Нямаше да бъде никак хубаво, ако Бранд намереше майка си в прегръдките на друг мъж, защото той очевидно обожаваше баща си. По дяволите, с цялото си сърце желаеше Бранд да беше негов син! И колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече се убеждаваше, че желаното от него може би е самата истина. Проблемът беше да накара Еме да си признае.
Ник стана от леглото, все още разпъван от сладка изнемога. Да се люби с Еме беше много по-приятно от всичко, което беше изпитал в изминалите няколко години. Беше имал много жени за тези пет години след първата му среща с нея, но никоя от тях не му беше донасяла такова удовлетворение, както Еме на борда на „Дикси Бел“, когато му беше реагирала с изкусната невинност на опитна курва.
Облече се бързо и изведнъж си спомни, че не е унищожил последните известия от щаба. И той, и лейтенант Дил бяха запомнили наизуст всичко още преди два дни, но вместо да отдели малко време, за да унищожи документите, той ги беше върнал в кожената папка и обратно в сандъчето. Тъй като имаше достатъчно време, преди да започне всекидневните занимания с войниците, Ник се насочи към сандъчето, оставено под прозореца. Съобщенията бяха твърде важни, за да ги остави да попаднат в неподходящи ръце. Не че подозираше, че някой тук може да го шпионира, но човек винаги трябва да бъде много предпазлив, когато е на война.
Отвори сандъчето и започна да рови сред дрехите си, докато откри папката. Внимателно извади листовете, за да ги унищожи, което вече трябваше да е направил. Изведнъж лицето му се стегна и сърцето му се заблъска мъчително в гърдите. Някой беше ровил в документите! На един от листовете имаше петно. Вдигна го към светлината и видя ясен отпечатък от палец. Веднага позна веществото, което беше оставило това петно — сок от праскови. Дощя му се да закрещи, да излее гнева си… да се разплаче. Със сигурност, която разкъсваше вътрешностите му, той разбра защо Еме беше дошла снощи в неговата стая. Не защото и тя чувстваше същата властна нужда, която изпитваше той. Глупаво момиче. Нима нямаше представа какво щеше да причини на нея и на близките й едно обвинение в шпионаж?
Сложи листовете в легена за миене, запали и ги и ги загледа как изгарят. Дилемата, пред която беше изправен, никак не му харесваше, не му харесваше и положението, в което го беше поставила Еме. Шпионирането беше много сериозно нещо и като офицер от армията на Съюза той носеше отговорност пред своето правителство и пред хората си. Биеше се за едно убеждение, за единството на страната си, за равенството на всички хора, независимо от расата или цвета на кожата им. Знаеше, че няма да намери покой, докато не се справи с това, което изискваше от него дългът и това, което му диктуваше сърцето.
В крайна сметка, дългът надделя.
Еме внимаваше да избягва Ник през целия този ден. Което не беше трудно, като се вземе предвид фактът, че той беше излязъл много рано с хората си и се беше върнал чак след вечеря. Тя го видя за малко, преди да се оттегли в стаята си, и странният, неразгадаем поглед, който й изпрати, я изплаши. Нима очаква отново да отиде в стаята му тази нощ, запита се тя. Ако това бяха надеждите му, със сигурност щеше да остане разочарован. Тази нощ именно тя трябваше да се срещне с Гар и да му предаде сведенията, заради които беше продала душата си. И след това, закле се тържествено пред себе си, никога повече нямаше да шпионира. Имаше много какво да изгуби. Не можеше да допусне да я отделят от Бранд. А Ник беше твърде умен, за да не заподозре какво става.
Като предположи, че той отново ще я чака в стаята й, Еме още през деня премести нощницата си в стаята на Бранд, възнамерявайки да прекара нощта в леглото на сина си. Ник със сигурност не би поискал тя да отиде в леглото му в присъствието на детето, нали? И за да бъде съвсем сигурна, заключи вратата. Когато къщата потънеше в сън, щеше да слезе тихо по стълбите, да излезе и да отиде в гората. Щеше да се върне далеч преди някой да се е събудил.
Ник взе решение какво да направи с Еме още преди да се беше върнал в къщата тази вечер. Ако тя шпионира, значи има съучастник или свръзка. Трябваше наоколо да се навърта някой, който да вземе придобитите от нея сведения. Тъй като единственият път, когато беше излязла извън къщата, беше през онзи ден, когато отиде да бере горски плодове, той предположи, че тъкмо тогава се е срещнала със свръзката си. От този ден, доколкото му беше известно, не беше излизала от двора, така че той знаеше, че тя много скоро ще се измъкне от къщата, за да предаде откраднатата информация. И за да я хване на местопрестъплението, най-добре беше да играе на изчакване. Затова не настоя тя да дойде при него тази вечер — трябваше да й даде възможност да се срещне със свръзката си.
Боже господи, можеше ли да я прати в затвора?
Тя беше шпионка.
Ник загаси лампата в стаята си и зачака Еме да направи следващия си ход. Ако не тази нощ, значи другата… или следващата. Поколеба се дали да сподели подозренията си с лейтенант Дил, но тъй като той беше негов заместник, се почувства задължен да му го каже. Дил съответно беше шокиран, много уважаваше Еме, но трябваше да го допусне — който е бил конфедерат, конфедерат си остава.
Ник застана пред прозореца. Трябваше да наблюдава, докато Дил се ослушва за стъпки в коридора. Часовникът във фоайето изби полунощ. Точно когато последният удар отекна в тишината, Ник забеляза леко раздвижване в сенките близо до ъгъла на къщата. Вниманието му се изостри. Почувства се удовлетворен, когато видя една призрачна фигура да се отделя от сенките и да се плъзва към мощните дъбове, обграждащи алеята. Фигурата беше облечена в бяло и Ник изсумтя презрително. Еме явно беше толкова неопитна в шпионирането, че не разбираше колко лесно е да се проследи бял обект в тъмнината.
Страхувайки се, че часовият може да я открие и да я стресне, тя остана скрита зад един от дебелите стволове, докато той не отмина. Нямаше представа, че часовият е бил инструктиран да не й обръща внимание, за да може тя да го отведе до съучастника си. След като Ник със задоволство видя, че Еме се насочва към гората, веднага се раздвижи. Напълно въоръжен, излезе от стаята си и мина да вземе лейтенант Дил, който не беше уловил безшумното излизане на Еме, когато беше прекосила преддверието, тръгвайки към тайната си мисия. Двамата тихо минаха през къщата и излязоха навън. Последваха Еме, плъзгайки се от дърво към дърво, като се държаха на достатъчно голямо разстояние, за да не ги открие. Влязоха в гората няколко секунди преди нея.
