Страст и омраза

бъркаш в тия работи?

Поговориха още малко, без да усетят, че Ник, алармиран от шестото си чувство, се е събудил. Нещо го накара да излезе в коридора и да спре пред вратата на Еме. Тихите гласове привлякоха наостреното му внимание. Внезапен пристъп на гняв го разтърси, когато забеляза, че вратата не е добре зарезена, и той я открехна лекичко, питайки се как посетителят на Еме е успял да влезе вътре, когато ключът от стаята е в джоба на панталоните му.

— Има нещо между тебе и капитан Дръмънд, нали? — чу Ник думите на Савана.

— Въобразяваш си — укори я нежно Еме.

— Напоследък много мислих за таткото на Бранд и много неща си идват на мястото.

Еме замръзна. Ако Савана е отгатнала кой е истинският баща на Бранд, рано или късно и Ник щеше да се досети.

— Какво точно си идва на мястото, Савана? — запита Ник.

Савана трепна силно.

Еме изстена смутена.

Ник влезе в стаята и запали лампата.

— Е, Савана, не искаш ли да ми разкажеш за това голямо откритие, което току-що си направила?

— Не, сър — преглътна Савана, поклащайки глава. — Не мисля, че ще го направя.

— Тогава може би ще ми обясниш как си влязла тук.

Мълчание.

— Савана!

— Намерих друг ключ. Не е право да държите Еме заключена като животно. Тя е само една малка жена сред вас, янките. Погледнете я, капитане. Всеки момент може да умре. А Бранд е толкова разстроен, плаче всяка вечер, преди да заспи.

— Достатъчно, Савана, сега можеш да си вървиш. — Изражението му беше толкова мрачно, че вярната прислужница се уплаши за живота на Еме.

— Да не сте посмели да нараните горкото дете! — заплаши го тя, отказвайки да помръдне от мястото си. — Вече изстрада повече, отколкото някоя жена може да понесе.

Тонът на Ник стана по-мек.

— Не се тревожи, Савана. Няма да направя нищо лошо на Еме. Върви да си лягаш, ще поговорим утре сутрин.

Високо вдигнала глава, старата негърка напусна стаята с нерешителни крачки. Ник затвори вратата зад гърба й и се обърна към Еме.

Нощницата, която беше облякла, не беше нищо повече от воал, прикриващ сметаненобелите очертания на тялото й. Очите му несъзнателно се спряха на гърдите й и Еме почувства как зърната й щръкват и като малки розови пъпки напъват да излязат извън дрехата. Ръцете й се вдигнаха към гърдите в инстинктивно движение. Ник се усмихна многозначително. Светлината на лампата хвърляше танцуващи отблясъци по лицето му и дяволските му очи блеснаха в нечестив зелен огън.

— Недей да кокетничиш пред мене, Еме. — Гласът му беше опасно тих. — И двамата знаем, че не си никакъв ангел. Пиндър сигурно вече е изпял всичко за тебе. Колко жалко, че любовникът ти не помисли какви последици ще има за детето ти, когато те накара да ме шпионираш.

— Ти си невъзможен, Ник! Гар не ми е любовник… и никога не е бил! Видях го за първи път от години насам онзи ден, когато бях отишла да събирам горски плодове. Ако ме беше попитал, щях да ти кажа, но ти беше готов да повярваш на най-лошото.

Сърцето на Ник трепна от неочаквана радост. Възможно ли беше Еме да казва истината?

— Любовният ти живот няма никакво отношение към това, което си мисля. Превърна се в мой проблем, когато ти ме съблазни, за да се докопаш до секретната информация. Можеше и да не разбера, че си прочела тези съобщения, ако не бях открил петно от прасковен сок на един от листовете. Ти береше праскови в деня, когато те намерих в стаята си, нали, Еме?

Тя изстена. Издадена от някакво си петно! Не беше преставала се питаше как ли е разбрал Ник.

— Аз… чудех се откъде си разбрал.

— Какво?

Той не я слушаше. Беше зает с друго, мислите му бяха завладени от сочните й устни и прекрасните й очи. От сметаненобялата кожа, която прозираше под тънката материя на нощницата. Главата му започна да бучи, прилив на гореща кръв изпълни слабините му. Той изтласка мислите си от тъпото бучене в главата и туптящите до болка слабини, за да се върне към това, което трябваше да го занимава в момента, но не можа да си спомни какво беше казал преди малко.

Всичко, за което можеше да мисли сега, беше предизвикателно вирнатата брадичка, нацупените устни, малкият, елегантен нос, кожата с цвят на бял карамфил. Очи, горещи като разтопен мед, косо поставени под извитите светли вежди и обградени с гъсти мигли. Истината го блъсна в корема като железен юмрук. Независимо каква беше или какво беше направила, тя се бе превърнала в постоянна болест на кръвта му.

Той желаеш Еме Тревър.

Искаше я сега.

Завинаги.

Искаше Бранд да е негов син.

Еме се взря в очите му и бързо прочете желанието в тях. Когато той я погледнеше по този изключителен начин, тя почти забравяше да диша.

— Полковник Брукс те остави под мой надзор, Еме. Убедих го да не те праща в затвор. Направих го заради Бранд и… и защото не можах да понеса мисълта, че ще умреш в някой затвор на север. Докато трае войната, ще останеш под домашен арест. Но ако нарочно ме предизвикаш или не ми се подчиняваш, няма да имам избор и ще трябва да те отведа в щаба. Очаквам да проявиш съответна благодарност.

Еме беше готова да избухне. Знаеше, че Ник очаква тя да му бъде благодарна, и беше благодарна, но не чак дотам, че да прояви благодарността си в сексуален вид.

— Не ме ли чу, Еме? Няма да идеш в затвора.

Тя му отправи враждебен поглед.

— Чух, дяволите да те вземат. Това означава ли, че трябва да дойда в леглото ти?

Ник замря. Стисна юмруци и изрече:

— Беше повече от готова да дойдеш в леглото ми, когато безценната ти Конфедерация го изискваше.

Носле се обърна рязко и излезе от стаята. За огромно съжаление на Еме, гневът не го накара да забрави дълга си и той заключи вратата зад себе си.

7

На следващата сутрин Еме беше шокирана, когато Бранд влетя през незаключената врата на стаята й. Започна развълнувано да й разправя, че капитан Дръмънд казал, че тя можела да излиза от стаята си, но не от къщата. И през нощта щели да я заключват пак в стаята й.

Еме се обнадежди. Това беше малка отстъпка, но достатъчна, за да повдигне духа й. Затварянето й в стаята пораждаше у нея депресия и съкрушаваща скука. Свободното движение, независимо колко ограничено беше, предлагаше слаба надежда за измъкване от това непоносимо положение.

Савана страшно се зарадва, когато сутринта Еме слезе долу, след като Ник беше излязъл от къщата. Двете се прегърнаха, разплакаха се и започнаха да говорят една през друга… часове наред. Савана я упрекна, че се е забъркала в такава ужасна каша, но Еме беше прекалено щастлива, за да позволи укорите на старата да угасят пламъка на възродения й дух. Докато не можеше свободно да се среща с Бранд, тя понасяше тази раздяла като сурово наказание, а след като беше освободена от задушаващия я затвор, се почувства просто прекрасно.

— Може би трябва да благодариш на капитан Дръмънд, че те пусна от стаята — предложи Савана.

— Ако не беше той, сега нямаше да съм в това положение — изфуча сърдито Еме. — Проклета да съм, ако благодаря на този янки, че превзе дома ми.