Целувката на Ник погълна вика й, смесвайки се със собствения му стон на облекчение. Той се отпусна върху нея, твърде отслабнал, за да помръдне, дори да се отдели от нея. Главата му почиваше в нежната ямка на шията й. Дишането му още беше накъсано и неравномерно. Също като нейното. Това му достави огромно удоволствие.
Когато прегръдката й го поотпусна, той се търкулна настрана и я увлече със себе си. Но тихите й протести изведнъж пречупиха настроението му.
— Какво има? Да не съм те наранил?
— Проклет янки такъв! — изсъска Еме. Внезапни угризения прогониха еуфорията й. — Превзе дома ми, трябва ли да искаш и гордостта ми? Не ми остави нищо, нищо…
— Господ да ми е на помощ, Еме, защото аз не мога да си помогна. Какво значение има дали съм в синя или в сива униформа? Ако помислиш малко, ще разбереш, че това, което току-що изпитахме, е отвъд всякаква омраза. Войната почти свърши, време е да изоставим предразсъдъците.
— Предразсъдъци ли? Мислиш, че това, което изпитвам към тебе, са просто предразсъдъци? — Тя се изсмя безрадостно. — Паметта ти е кратка, Ник Дръмънд. Нима забрави „Дикси Бел“? Или онова, което се случи онази нощ?
За миг Ник й се стори озадачен.
— Паметта не ми е изневерила, скъпа. — Отправи й безсрамна усмивка, надявайки се с нея да разсее омразата й. — Как бих могъл да забравя „Дикси Бел“ или великолепния начин, по който ти изплати дълга си? Беше изключително преживяване, което остана в паметта ми доста по-дълго, отколкото бих искал.
Еме избухна в безсилен гняв.
— Проклет янки такъв! Бях девствена! Не ти ли хрумна, че може да съм невинна?
— Боже господи! Как е възможно? Щях да разбера, ако беше така.
— Ти беше толкова обзет от страст, че невинността ми ти убягна — нападна го разпалено Еме. — Взе ме, пренебрегвайки чувствата ми. И на другата сутрин си замина, без да кажеш и дума.
— Предположих, че точно това искаш. Господ знае колко ми беше трудно да те оставя, но ти беше професионална комарджийка, за бога, и никога не бих помислил, че може да намеря девственица в леглото си. Наивността ти беше очарователна, но я сметнах за вродена черта на…
— На курва — нападна го Еме, довършвайки изречението му. — Помисли ме за курва.
— Може би в началото — съгласи се Ник. — Но не това щях да кажа. Щях да кажа вродена черта на много добра актриса. Това беше отдавна. Можеше да ми кажеш, че си девствена.
— А щеше ли да има значение?
— Бих излъгал, ако кажа „да“. Пет години е много време, но ако си спомням правилно, толкова те исках, че вероятно щях да те взема независимо от всичко. Не можеш ли да се откажеш от омразата си към мене? Никак не искам да те оставя сега, като знам, че омразата ти ще ме следва навсякъде.
— Ти си янки, но ако си заминеш утре, може да не те мразя чак толкова — изрече с надежда Еме.
Ник въздъхна.
— Невъзможно е и ти го знаеш. Тук съм, докато висшестоящите не решат да ме пратят другаде.
— Тогава не се приближавай до мене, докато не дойде този момент.
— Невъзможно е. — В тихия му, решителен глас все пак се чувстваше слаба нотка на извинение. — Искрено бих искал да уважа желанието ти. Но за да го направя, ми е необходимо по-голямо самообладание, отколкото имам. Ще продължавам да те любя, Еме Тревър, докато не се заситя със сладостта ти… което може да трае цял живот… или докато не ми заповядат да си тръгна оттук. И тъй като мога, ако се наложи, да те пратя в затвора, предлагам да се подчиниш на неизбежното.
Внезапни тръпки разтърсиха стройното тяло на Еме.
— Трябва ли да бъда твоята курва?
Ник се намръщи.
— По-скоро бих предпочел да мисля за тебе като за моя любовница.
— А аз предпочитам да мисля за тебе като за копеле.
Той се усмихна тъжно.
— Сега, когато си изяснихме нещата, можем да се насочим към същественото. — Дръпна я грубо и я притисна към твърдите очертания на тялото си. — Господ да ми е на помощ, но пак те искам, Еме Тревър.
Горещите му целувки възпламениха устните й, шията й, връхчетата на гърдите й. Изплашена от реакцията, която той винаги успяваше да предизвика в нея, Еме се опита да се отдръпне, но той не я пусна. Целувките му падаха като капки огън върху тялото й, езикът му намираше чувствителни места, които тя дори не подозираше, че съществуват, устата му смучеш, галеше, докато тя не започна да се извива под него. Усещаше как сърцевината на съществото й се гърчи и стяга, готова да експлодира всеки момент. Изведнъж се почувства отгоре му, докато той разтваряше краката й и я караше да го язди като див жребец. Отметнала глава във върховно отдаване, тя се хвърли във вълните на страстта, олюлявайки се на ръба на бездната, между разума и лудостта, докато препускаше към върховното си предназначение.
Времето след това престана да съществува. Думите, които викаше, когато я заливаха вълните на екстаза, може би бяха излетели от паметта й, но Ник ги запази дълбоко в сърцето си, за да ги изважда и да им се наслаждава винаги, щом пожелае.
Животът във „Високите дъбове“ продължаваше както обикновено. Ник излизаше всеки ден на разузнаване. Макар Еме да чуваше грохота на топовете, линията на бойните действия си оставаше все така далече от имението. Понякога Ник оставаше цяла нощ навън и в такива случаи винаги оставяше лейтенант Дил да го замества. Добрият лейтенант се отнасяше към Еме с уважението, дължимо на една дама, но не й вярваше. Заповедта на Ник Еме да не излиза от къщата продължаваше да бъде в сила и никакви молби не бяха в състояние да умилостивят нито него, нито войниците, оставени да пазят къщата. Във „Високите дъбове“ продължаваха да пристигат секретни съобщения, твърде важни, за да попаднат във вражески ръце. Но една вечер, по време на вечерята Ник спомена нещо, което ободри духа на Еме и затвърди решението й да избяга от съкрушителния плен, в който той държеше сетивата й. Врагове през деня, любовници през нощта. Не можеше да се намери друг израз, по-близък до истината.
Ник беше казал на лейтенант Дил, че конфедератите на генерал Худ отбраняват Атланта, а армията на Шърман трябва да пресече река Пийч Трий, единствената естествена преграда между Чатахучи и северните отбранителни линии на Атланта. Грант смяташе, че превземането на Атланта ще означава край за Конфедерацията. Градът беше пълен с арсенали, леярни и оръжейни работилници, там се срещаха и четирите основни железопътни линии, по които армията на Съюза получаваше необходимите припаси.
Този разговор остави Еме още по-твърдо решена да избяга от затвора си. Щом армията на Конфедерацията беше наблизо, значи тя, Бранд и Савана можеха лесно да стигнат при своите. Щом минеше зад фронтовата линия, щеше да се спаси от чувствената власт на Ник Дръмънд. Почти всекинощните му посещения в леглото й я оставяха объркана и огорчена. Невероятно силната му власт над сетивата и беше направила живота й истинска бъркотия, беше я почти унищожила във водовъртежа, който я отнасяше в безумния си екстаз.
Еме заговори за плановете си да избяга от „Високите дъбове“ една вечер, когато двете със Савана приготвяха вечерята. Изненада се, че Савана не проявява особен ентусиазъм.
— Защо искаш да бягаш, миличка? — запита тя. — Не се държат зле с нас, Бранд яде повече, отколкото може да поеме. Ако отидем в Атланта, ще гладуваме с всички, които живеят там.
— Трябва се махна от капитан Дръмънд, Савана — настоя Еме. — Не можеш да разбереш колко мразя този мъж.
Савана изгледа многозначително Еме.
— Разбирам повече, отколкото си мислиш, дете.
Еме изпадна в паника.
— Какво искаш да кажеш?
— Разбрах защо се страхуваш от капитан Дръмънд. Той е онзи комарджия, нали? Таткото на Бранд. И сега спиш с него.
— Господи, Савана, той… той ме изнасили! — Гласът й затрепери, тя отчаяно вкопчи пръсти в раменете
