ще му занесем кафе и десерт в палатката, за да ги раздели с хората си. Така и тримата други янки ще заспят като сержанта си дълъг и дълбок сън.
Савана вдигна очи, шокирана от изобретателността на Еме. Толкова много ли искаше да избяга от Ник Дръмънд, че да използва силни лекарства, без да мисли за последиците? Савана не можеше да си отговори от какво точно иска да избяга Еме. Наистина ли се страхуваше какво ще направи той, ако разбере, че Бранд е негов син, или се боеше да се изправи пред собствените си чувства към този мъж?
— Ами ако Бранд утре не е по-добре? — запита тя.
— Ако не е по-зле, тръгваме — изрече Еме с мрачна физиономия и отчаяние в гласа. — Моля се само да ни се размине с някоя настинка. Трябва да се махна, Савана, заради Бранд и заради себе си.
За да не се покаже нелоялна, Савана предпочете да не спори с Еме. Но в сърцето си се надяваше капитан Дръмънд да се върне. Познатото беше по-добро от неизвестното. Спомни си какво беше, преди капитан Дръмънд да ги спаси от гладна смърт. Не за себе си мислеше, а за Бранд. Целият живот беше пред него и не заслужаваше да умре от глад, което неминуемо щеше да се случи, ако отидеха на чуждо място. Във „Високите дъбове“ поне имаха покрив над главата и стомасите им не оставаха празни.
На следващия ден Бранд като че ли се беше поправил и Еме се обнадежди, че авантюрата им ще успее. Бяха прибрали малкото си принадлежности в калъфки от възглавници и ги бяха скрили във фургона заедно с торба храна и дамаджана с вода. Щом янките потънеха в сън след изпиването на подправеното с лауданум кафе, Еме възнамеряваше да открадне един кон, да го впрегне във фургона, да напусне „Високите дъбове“ и да не се връща, докато сините куртки не си отидат. Някога великолепната къща можеше да се разпада, но поне беше нейна… преди идването на проклетите янки.
Денят се точеше отвратително бавно. Еме не беше на себе си от притеснение. Страхуваше се, че Ник може да се върне преждевременно и че Бранд, който още не се беше оправил, ще се разболее още повече и няма да може да пътува. Цял ден не престана да го наблюдава. Освен че беше неспокоен и нищо не му се ядеше, тя забеляза и че е леко зачервен. Но тъй като липсваха признаци за някаква по-сериозна болест, сметна, че няма защо да отлага заминаването. С невероятно самообладание занесе кана кафе и един разкошен кейк в палатката на войниците точно по времето, когато знаеше, че те вечерят.
Въодушевлението, с което беше посрещнат десертът, едва не я размекна. Почувства се ужасно виновна, като помисли какво всъщност причинява на тези нищо неподозиращи мъже. Но бързо преодоля първоначалната си нерешителност, когато си припомни, че такива като тях бяха нахлули в дома й и бяха лишили Бо от живота, който напълно заслужаваше да изживее. Един янки по-специално владееше сетивата й по начин, който едновременно я плашеше и обезсилваше. Тя нямаше избор, трябваше да замине по какъвто и да било начин, за да попречи на Ник да научи истината за Бранд и да унищожи живота й.
След час Еме угаси единствената лампа, която беше оставила да свети в къщата, и се обърна към Савана:
— Мислиш ли, че вече са заспали?
— Ако не са, значи не са хора. Сложих лауданум колкото за десет души в каната с кафе. Ще спят като бебета чак до утре сутрин.
— Вземи Бранд и го качи във фургона, а аз ще ги проверя. Всичко трябва да стане по план. Ще се видим в обора.
Опасенията на Еме бяха безпочвени. Лауданумът си беше свършил работата. Двама войници бяха облегнати на масата, потънали в дълбок сън, друг лежеше напряко на леглото си, сержант Джоунс се беше проснал на пода до вратата, сякаш беше усетил какво става и тръгнал да търси помощ. След като се увери, че мъжете спят дълбоко, тя се разбърза, за да остави колкото може повече разстояние между себе си и Ник Дръмънд.
Тъй като нямаше нужда да се прикриват, двете със Савана бързо и тихо подбраха един от конете на кавалеристите и го впрегнаха във фургона. На Еме никак не й се искаше да прибавя и кражба към списъка с простъпките си, но ако не вземеше този кон, щеше да се наложи да впрегне старото муле. Бранд не се събуди, когато Савана го намести сред одеялата, които беше постлала на пода на фургона.
— Детето има силна треска, миличка — каза тя.
С всяка изминала минута съмненията й относно тази авантюра все повече се задълбочаваха.
Еме задъвка ожесточено долната си устна, тревожно вгледана в Бранд. Наистина изглеждаше зачервен. И спеше по-скоро като упоен.
— Много късно е да променяме плановете, Савана. Когато стигнем зад линията на Конфедерацията, ще намерим лекар.
Еме взе юздите и тупна коня по задницата. Несвикнал да стои впрегнат във фургон, той се възпротиви, но упорството и решимостта на Еме го накараха да тръгне. Потеглиха по алеята, обградена от старите дъбове, и потънаха в тъмнината, бягайки от Ник Дръмънд и от фаталната му власт над Еме.
Напредваха бавно. Много бавно според Еме. Но нощта беше толкова тъмна, че трудно можеха дори да различават тясната ивица на пътя. Но още по-страшно беше това, че тя дори не беше сигурна накъде трябва да поеме. „Високите дъбове“ се намираха на север от Атланта, затова потегли на югоизток, или поне така й се струваше. Преди изгрев слънце можеше само да се моли дано усетът й за посоките да не й е изневерил.
Бранд се събуди с плач. Еме остави на Савана да го успокоява, страхувайки се да отмести поглед от едва видимия път. Бранд се успокои сравнително бързо, но продължи да хленчи насън. Еме започна да се безпокои, но за нищо на света не би го признала пред Савана. Синът й беше преболедувал повечето детски болести в първите пет години от живота си и сега тя се разтревожи да не е прихванал някаква по-тежка болест. Възможно беше да се е заразил с нещо от някой от войниците във „Високите дъбове“, помисли тя. Вероятно нещо, което скоро щеше да мине.
Когато той се събуди следващия път, Еме предаде юздите на Савана и легна на пода на фургона до него. Заплака, когато усети как малкото му телце се разтърсва от тръпки, непреставайки да отделя огромно количество топлина през порите си.
— Какво има, миличка?
— Права беше, Савана, не трябваше да тръгваме с това болно дете. Има треска.
— Искаш ли да обърна? — запита Савана с надежда в гласа.
— Не, не сега, когато сме стигнали толкова далече. Нима забрави, че упоихме четирима мъже и откраднахме един кон? Сигурно ще ме пратят в затвора. Ще умра, ако ме отделят от Бранд.
Малко след разсъмване срещнаха патрул на янките. За тяхно щастие, не беше капитан Дръмънд. Войниците спряха фургона и започнаха да разпитват Еме накъде пътува. Примигвайки начесто, с невинен и безпомощен израз на лицето, тя каза, че води болното си дете на лекар в най-близкия град. Един поглед към зачервеното лице на Бранд убеди капитана да ги пропусне. Предупреди ги да внимават и даде знак на войниците да не ги задържат повече.
— Предлагам ви следващия път да се снабдите с пропуск, ако искате да пътувате през територия на Съюза. Шпионите прибягват до какви ли не методи, за да пренасят съобщения през бойната линия. Няма да се поколебаят да използват и болно дете. Следващият патрул, който срещнете, може да не бъде чак толкова добре настроен и да ви позволи да продължите без писмено разрешение или надлежни документи.
Еме се надяваше, че никой не чува дивото туптене на сърцето й, докато войниците се отдалечаваха. Пропуск! Защо не беше помислила за това? Лесно можеше да подправи някакъв официален документ, използвайки името на Ник.
— Какво ще правим, ако срещнем още янки? — запита тревожно Савана. — Чу капитана, следващия път може да не ни пуснат.
— Никой няма да ме върне — изрече Еме с яростно блеснали очи.
— На тяхна територия сме.
— Знам. — И тя се замисли. — Най-добре ще е да пътуваме през нощта, докато не минем на територията на Конфедерацията. И знам едно прекрасно място, където да се скрием.
— Къде е това, дете?
— В плантацията на Пиндър. Разбрах, че нищо не е останало от голямата къща, само опожарени руини, но е последното място, където ще се сетят да ни търсят. И е достатъчно далече от главните пътища, така че търсачите скоро ще се откажат.
