Напоследък той доста мислеше за момчето. Първия път, когато го беше видял, то му напомни за някого, сега вече знаеше — напомняше му самия него на тези години. Еме му беше казала, че Бранд е на четири години, но той сериозно се съмняваше. Струваше му се, че детето е по-скоро на пет години, а не на четири. И ако е така, значи това момче е негов син.
Когато Еме призна, че е била девствена в нощта, когато я беше взел, преди пет години, всичко си дойде на мястото. Ако тогава не се стремеше така отчаяно да влезе в нея колкото може по-скоро, щеше да разбере, че е взел девица, но в онзи момент беше толкова заслепен от страстта, че не усети леката съпротива, която срещна проникването му. Нито пък остана повече време при нея на другата сутрин, за да провери чаршафите. Просто сметна, че е спал с професионална комарджийка, която няма нищо против да използва тялото си, за да си плаща дълговете на карти. Времето и зрелостта бяха променили това мнение.
Ник се забави, за да се изкъпе и да се преоблече, преди да отиде при хората си. Вървейки под ситния дъжд през двора, забеляза един фургон в далечината. Намръщи се, наблюдавайки бавното му приближаване по алеята с високите дървета. Когато разпозна Савана на капрата, сърцето му заби болезнено в гърдите. Къде е Еме? Защо се връщат? Да не се е случило нещо?
Другите също бяха забелязали фургона и стояха наоколо, втренчени в него. Джоунс и Дил тръгнаха заедно с Ник по посипаната с чакъл алея. Когато наближиха фургона, Ник сграбчи юздите.
— Слава богу — изрече Савана, полуприпаднала на капрата. Бе мокра до кости и трепереше, облечена в окъсани дрехи.
— Какво се е случило, Савана? Къде е Еме?
Тревога разтърсваше цялото тяло на Ник. Сигурно се е случило нещо ужасно, за да се наложи Савана да се върне сама.
— Капитане, елате бързо!
Дил беше дочул шум от вътрешността на фургона и реши да види какво става. Отметна одеялото и откри отдолу Бранд. Детето също беше мокро до кости и тялото му трепереше неудържимо.
Ник бързо се хвърли към момчето. Това, което видя, го изпълни с ужас. Бранд изглеждаше толкова зле, че Ник помисли, че това е краят. Радостен вик се изтръгна от устата му, когато забеляза, че гърдите на детето се вдигат и спадат равномерно.
— За бога, какво става тук?
— Болно е детето — захлипа Савана. — Мъничкото ми детенце е болно. — След като слезе от фургона с помощта на един от войниците, тя се наведе над Бранд, хленчейки и кършейки ръце. — Трябва да му помогнете, капитане.
По-нежно, отколкото би допуснал, че може, Ник взе детето на ръце и бързо се запъти към къщата.
— Да го внесем вътре, Савана.
Топлината, излъчваща се от малкото телце, проникваше през дебелия плат на униформата на Ник и той се уплаши за живота на детето.
Когато го настаниха в леглото му, Ник се зарови в медицинското си сандъче и внимателно сипа една лъжица от намерената отвара против треска в устата на момчето. По време на войната беше научил, че да пътуваш без лекар означава да си подготвен да лекуваш всякакви неразположения. Преди да замине за „Високите дъбове“, беше напълнил сандъчето си с всевъзможни лекарства, одобрени от лекаря в щаба. Благодари на бога, че беше предвидил това, защото отварата може би щеше да спаси живота на Бранд.
Савана не се отделяше от детето, дори не беше сменила мокрите си дрехи. Стоеше и чакаше Ник да избухне, защото знаеше, че точно това трябва да се случи.
— Как стана всичко това, Савана? — запита тихо Ник, след като направи всичко, което можа, за Бранд. — Защо Еме не се върна с вас? Къде е тя сега?
— Не… не знам точно, капитане. Бранд не се чувстваше добре, когато заминахме, но вече беше много късно да се връщаме.
— Много късно! — изсъска Ник през зъби. — Каква е тази майка, която ще изложи на опасност живота на детето си? Мислех, че Еме обича сина си. Върви да се преоблечеш, Савана. Когато се върнеш, искам пълни обяснения.
Старата негърка не помръдна.
— Обещах на Еме да се грижа за Бранд.
— Не се притеснявай, аз ще се погрижа за него. Освен това, ако се разболееш, няма да можеш да му помогнеш. Като те гледам, сигурно часове наред си карала фургона под дъжда.
Бранд се събуди малко след като Савана излезе от стаята. Погледът му попадна на Ник и той се опита да се усмихне, но не успя.
— Радвам се, че се върнахме, капитане. Не исках да заминавам.
Ник приглади тъмната коса на изгарящото от треска чело на детето.
— Знам, синко. И аз се радвам, че се върнахте. Но трябва да се оправиш, ако искаш пак да яздиш Скаут.
Детето притвори сънено очи, но изведнъж пак ги отвори с тревожен израз.
— Къде е мама? Тя знае как да ми стане по-добре, когато съм болен.
— Няма я. Но не се тревожи, ще си дойде, преди да си усетил.
Доволен от отговора, Бранд се унесе.
Сержант Джоунс влезе в стаята.
— Мога ли да направя нещо, сър? И аз имам деца, може би ще успея да поуспокоя момчето.
— Поседи при него, Джоунс, докато аз разпитам Савана. Ако се събуди, дай му една лъжица от това лекарство. Скоро ще се върна.
Ник намери старата прислужница в кухнята.
— Много добре, Савана, сега разказвай. Защо Еме реши да избяга и къде е сега?
— Опитах се да я разубедя, капитане, но не можах. Нали знаете колко упорита може да бъде.
Знаеше го много добре.
— Толкова малко ли я е грижа за сина й?
— Еме е добра майка — защити я Савана. — Ако не беше така отчаяна, нямаше да избяга.
— Отчаяна? — Ник се стегна. — В какъв смисъл? Никой не се е отнасял зле с нея. — Савана стисна устни, решена да не казва нищо повече. — Можеш да ми кажеш, знам, че криеш нещо.
— Знам всичко за вас! Знам, че съсипахте детето ми. А сега е принудена да спи с вас, иначе ще я пратите в затвора.
Ник пребледня. Обрисуван по този начин, той се видя като безподобен негодник. Но нещата изобщо не стояха така.
— Аз изпитвам дълбоки чувства към Еме, Савана. Надявах се тя да е променила мнението си за мене.
— Ами! Не и когато сте тук, за да заплашвате тези, които обича.
Ник я изгледа смаяно.
— Не съм заплашвал никого, доколкото ми е известно.
— Страхува се, че можете да… — Изведнъж негърката разбра, че може да се изпусне, и спря на средата на изречението. — Няма да кажа нищо повече.
— Да не би Еме да се тревожи, че може да разбера, че Бранд е мой син? Това ли е заплахата от моя страна? Да не би да мисли, че искам да й го отнема?
Савана го изгледа стреснато, после отмести очи, отказвайки да отговори на въпросите му.
— Погледни ме, Савана! Прав съм, нали?
— Не ми е работа да казвам кой е прав и кой не е. Ако сте свършили с мене, отивам при Бранд.
— Още не съм свършил, Савана. Къде е сега Еме?
— Не знам.
— Защо те прати обратно с детето?
— Знаеше, че ще се погрижите за него вместо нея.
Това признание накара сърцето му да затупти радостно. Еме мислеше, че може да му повери сина си.
