След по-малко от час Еме вече караше фургона по прашния път, водещ към плантацията на Пиндър. Бранд вече се беше събудил и се оплакваше на висок глас, че го боли тук и там. Беше силно зачервен, с изцъклени очи, капки пот обсипваха челото му.
Къщата на Пиндър беше в още по-лошо състояние, отколкото си я беше представяла Еме. Нямаше нито една здрава стена, зад която да се подслонят или да прикрият фургона. Надеждите на Еме започнаха да се сгромолясват, но внезапно погледът й откри с огромна радост, че голяма част от дървената конструкция на обора е все още непокътната.
— Виж, Савана! — извика тя, показвайки към обора. — Можем да прекараме деня тук и никой няма да ни открие. Така ще имаме възможност да се погрижим за Бранд и да си починем, преди да тръгнем отново, след като се стъмни.
След като скриха фургона и разпрегнаха коня, похапнаха малко от храната, която бяха взели със себе си. Бранд не яде нищо, искаше само вода. Еме се осмели да излезе предпазливо от обора, за да отиде до помпата в двора и с благодарност установи, че е в пълна изправност. Изкъпаха Бранд със студената вода, но това като че ли почти не повлия на треската му. Беше толкова горещ, че на Еме й се струваше, че допирът до кожата му ще изгори пръстите й. Когато се смрачи, и Савана, и Еме вече разбираха, че не могат да продължат пътя си, без да изложат на опасност живота на Бранд.
— Какво ще правим, дете? — запита със страх Савана. — Бранд трябва да си легне в неговото си легло, трябва му бульон да го подсили и лекарство за треската.
— Трябваше да те послушам, Савана — призна Еме. Вината гризеше душата й. Никога не би помислила съзнателно да застраши живота на детето си. — Не съм искала да го излагам на опасност. Трябва незабавно да го откараш обратно във „Високите дъбове“.
— Ти няма ли да дойдеш?
Еме се изчерви.
— Не мога, Савана. Ще умра в затвора. Не, ти върни Бранд. Имам ти доверие, ще можеш да се погрижиш за него. И колкото и да не ми се иска да го призная, Ник също ще се погрижи за него. Той много се привърза към детето.
— Не мога да те оставя тук съвсем самичка — протестира Савана. — Какво ще правиш?
— Точно каквото смятах. Ще продължа, докато стигна на територията на Конфедерацията. Ще се върна във „Високите дъбове“, когато сините куртки се махнат оттам. Сега върви, Савана, и потърси помощ за Бранд. Ако тръгнеш веднага, ще стигнеш в имението преди залез.
Сякаш като предизвикателство към думите й, по небето се изтъркаля гръм, изпълвайки околността със застрашително ехо. Последваха го куп ярки светкавици.
— Не сега, дете, всеки момент ще завали. Бранд е достатъчно зле и без да го мокрим.
След броени минути гъста дъждовна завеса обгърна обора, прогнилите дъски и процепите между тях пропускаха достатъчно вода, за да накара временните обитатели да измръзнат. Еме се пъхна под фургона, за да намери поне малко подслон от стихията, прегърнала Бранд, за да го стопли с тялото си, колкото и недостатъчно да му беше това. Заточи се един безкрайно дълъг ден. Нощта не беше по-различна. На разсъмване пороят премина в ситен дъждец и Еме отнесе Бранд обратно във фургона, покри го с одеялата, които бяха взели, и го целуна за сбогом.
— Няма ли да дойдеш с нас, мамо? — запита детето, когато Савана се качи във фургона и взе юздите.
— Ще дойда по-късно, скъпи — обеща Еме, сдържайки сълзите си. — Слушай Савана, бъди добро момче. Тя ще се грижи добре за тебе.
— Капитан Дръмънд пак ще ти се разсърди — намръщи се детето. — И ще те заключи в стаята ти.
— Не, Бранд, никога повече няма да ме заключи — увери го Еме. — Обичам те, скъпи.
Целуна го пак, изплашена от горещината, която излъчваше, и даде знак на Савана, фургонът потегли и скърцането на колелата изпълни сърцето на Еме с отчаяние, което би могло да я погуби. Сълзи се затъркаляха по бледите й бузи и единственото, което я спасяваше да не рухне съвсем, беше мисълта, че прави това, което е най-добро за сина й. Ник Дръмънд можеше да е проклет янки, но тя инстинктивно съзнаваше, че той няма да допусне детето да страда заради нейните грешки.
На смрачаване все още продължаваше да вали, когато Ник се прибра във „Високите дъбове“. Мисията му беше много успешна. Той и хората му бяха проникнали дълбоко в територията на конфедератите и бяха получили доста точна представа за силите на вражеската армия, която генерал Шърман щеше да срещне по пътя си към Атланта. Ник беше пратил един от войниците в щаба да занесе известията, а самият той беше препуснал с адска бързина обратно към „Високите дъбове“. Еме и Бранд му липсваха, ужасно много. Ако това чувство можеше да му даде представа какво би бил животът му без тях, то никак не му харесваше.
Измокрен до кости, Ник отведе коня си в обора и влезе в къщата, нямайки търпение да види Еме и Бранд. Стомахът му къркореше от глад и той се запита какви ли вкусни неща е сготвила Савана за вечеря. Може би пак някое възхитително задушено с питки и пай за десерт.
Странно чувство го обхвана, когато влезе в къщата. Обикновено вечер в преддверието имаше поне една запалена лампа, но сега то беше тъмно. Когато усети, че във въздуха не се носят никакви кухненски миризми, го обхвана странно вцепенение. Еме! Разбра, че я няма, още преди да беше говорил със сержант Джоунс. Как, защо — това сега нямаше значение. Изчезването й отвори огромна празнина в сърцето му.
— Сержант Джоунс! — изрева Ник с всичка сила.
Викът му отекна застрашително в къщата и чак навън в двора. След минути Джоунс с виновно изражение се представи пред своя началник.
Без да чака въпросите му, сержантът започна да докладва:
— Знам какво си мислите, сър, но не беше нарочно. Пазих жената, точно както заповядахте, но тя ни преметна.
— Една слаба жена да измами четирима печени войници? — произнесе Ник с върховно неверие, ясно личащо в тона на гласа му.
— Да, сър, точно така се получи. Госпожа Тревър беше сложила нещо в каната с кафе, която ни донесе преди две вечери, и… и когато заспахме, тя и слугинята й взели един кон, впрегнали го в оня раздрънкан фургон и сега ги няма.
Ник изригна една ругатня, от която и на сержанта му стана неудобно.
— Какво ви е сложила в кафето?
— Трябва да е било лауданум, сър. Имаше едно шишенце в медицинското сандъче в стаята ви, но като проверих после, не го намерих. Никога не съм подозирал… тоест, не мислех, че госпожа Тревър толкова иска да избяга. Тук никой не се отнасяше лошо с нея.
— Да, така е — съгласи се Ник. Но това, което пропусна да добави, беше, че я принуждаваше да спи с него, заплашвайки я, че ще я вкара в затвора, ако не се подчини. Макар да му се искаше да вярва, че и тя го иска също толкова много, колкото и той нея, нямаше особено голяма вероятност тя да изпитва точно такива чувства. Той носеше синя униформа, беше врагът. — Предполагам, издирвали сте я.
— Да, сър, аз и двама войници веднага тръгнахме да я търсим, но не намерихме нито фургона, нито нея и другите. Просто не разбирам. Как е могла да изчезне? Не е лесно да се пътува през нощта, сигурно не са стигнали далече, обаче по пътищата нямаше никой, само патрули.
— Сигурно са се запътили към територията на конфедератите — предположи Ник. — Утре ти и двама войници ще дойдете с мене. Тръгваме призори, лично аз ще ръководя търсенето. Дадох дума на полковник Брукс, че ако остави госпожа Тревър под мое попечителство, вместо да я праща в затвора, ще нося изцяло отговорността за постъпките й. Когато намеря тази малка вещица, лично ще й извия врата. Не разбира колко е опасно сама жена с дете да се разхожда насам-натам?!
— Засекли са дезертьори в района, капитане. В отчаяно положение и готови на всичко. Фургонът и конят може да бъдат доста примамливи за хора, които няма с какво да се придвижват. А жената е достатъчно красива, за да омагьоса и някой светец.
— Аз ли не го знам — измърмори Ник под нос и добави на висок глас: — Ще я намеря, сержанте.
Стисна решително устни. Дори това да беше последното, което ще направи, щеше да намери Еме и да я доведе обратно във „Високите дъбове“. А после по някакъв начин щеше да я накара да си признае, че Бранд е негов син.
