Страст и омраза

Той се обърна и се отдалечи сред дърветата към мястото, където беше оставил коня си.

През цялото това време Еме държеше лицето си скрито на рамото на Ник и тихичко хлипаше. Знаеше какво са видели янките и изгаряше от срам. Никак не искаше да се показва слаба и уязвима пред тях, но беше благодарна, че дойдоха точно навреме, за да я спасят.- Еме, погледни ме — изрече меко Ник. Тя поклати глава. — Моля те, скъпа, трябва да знам какво са ти причинили. Да те заведа ли на лекар? Има лекар в щаба.

Еме си възвърна гласа.

— Не, никакъв лекар. Добре съм.

Ник я изгледа скептично.

— Сигурна ли си? Тези… тези негодници изнасилиха ли те?

Тя поклати глава в яростно отрицание, но той още не се решаваше да й повярва. Полека вдигна брадичката й и впи поглед в кехлибарените й очи. В изражението му се четеше неприкрито вълнение, докато очите му тревожно опипваха лицето й.

— Всичко е наред, Еме, можеш да ми кажеш истината.

— Първо ми кажи за Бранд — отвърна тревожно Еме. — Добре ли е? Савана доведе ли го навреме във „Високите дъбове“? Моля те, Ник, не ме дръж в напрежение.

— Бранд е добре, Еме, наистина. Стоях до него, докато не се уверих, че ще се оправи. Има шарка. Савана е сега при него.

Еме като че ли се сгромоляса вътрешно и захлипа от облекчение.

— Толкова се уплаших за него.

Тя скри лице в ръцете си, после погледна отново към Ник и сълзи потекоха по бузите й. Плачеше от облекчение заради Бранд и заради това, че беше спасена от Ник. Болката от това, че през всичките тези години го беше мразила, я разкъсваше. Още ли изпитваше тази омраза, запита се тя. Години наред я беше подхранвала. Боже господи! Проблясъкът, който освети като мълния потайностите на сърцето й, едва не я заслепи. Не! Не можеше да е любов… не беше възможно! Не би допуснала това да се случи.

— Еме, ти не ми отговори — изрече Ник със загрижен тон. — Какво ти направиха тези мъже?

Тя преглътна и отговори:

— Нищо. Не са ме наранили. Избягах им вчера и цялата нощ се крих в един кух дънер. Хванаха ме отново тази сутрин, но ти пристигна навреме.

Напрежението в погледа му пробуди у нея смущаващото усещане, че е уязвима. Но когато тя не отмести очи, той като че ли й повярва.

— Слава богу. Като видях онзи мъж да те… малтретира, така се уплаших…

Влага проблесна в ъгълчетата на очите му, подозрително приличаща на сълзи, но Еме бързо отхвърли мисълта, че такъв силен мъж като Ник може да плаче. Мъжете не плачат.

— Можеш ли да вървиш?

— Да — отвърна Еме и се облегна с цялата си тежест на него. Той се вгледа в лицето й, питайки се дали драскотините са от това, че се беше крила в кухия дънер, или от ударите на онзи негодник. Косата й представляваше объркана маса, по кожата и дрехите й имаше парченца гнило дърво и петна от трева.

— Наблизо има един поток, можеш да се изкъпеш, преди да се върнем във „Високите дъбове“ — предложи той. — В последните седмици бродих доста из тези гори и вече ги познавам добре. Искаш ли да се изкъпеш?

— Да.

— Радвам се, че ми вярваш достатъчно, за да пратиш Бранд при мене — изрече той след няколко мига мълчание. — Но това, което не разбирам, е защо реши да избягаш от „Високите дъбове“.

— Не виждаш ли? Трябваше.

Думите се изтръгнаха от дъното на измъчената й душа.

10

Потокът беше по-близо, отколкото Еме предполагаше. Разбира се, тя знаеше, че това е ръкав на река Чатахучи, която минаваше през плантацията й, но беше изгубила ориентация, докато Роли и Кълън я влачеха през гората.

— Дай да ти видя ръцете — каза Ник.

Протегна ръце с обърнати длани и тя положи изранените си ръце в неговите. Той ги огледа внимателно с изражение на едва сдържан гняв.

— Не ме боли много.

— Ами! В дисагите имам неща за превързване. Ще ти сложа малко мехлем и ще те превържа.

Преди да стигнат до потока, Ник беше се върнал при мястото, където беше оставил Скаут.

— Няма нужда — измърмори Еме.

Обърна се към потока, не знаейки какво да направи, когато почувства ръцете на Ник на раменете си.

— Искаш ли да ти помогна да се съблечеш?

Той не дочака отговора й, а започна да разкопчава кукичките на гърба на роклята.

— Ник, почакай, ами ако някой ни открие? Ако има още дезертьори, които да се крият наблизо в гората?

— Не се тревожи, скъпа, ще те пазя. Но сериозно се съмнявам, че някой ще ни обезпокои. Бърч и патрулът му от няколко дни претърсват района за дезертьори. Негодниците, които те нападнаха, сигурно са били последните. Няма вероятност други да се навъртат наоколо.

Увереността на Ник като че ли вдъхна сигурност на Еме. Тя смъкна роклята от раменете си, свали скъсаната фуста и влезе във водата, облечена в тънката си риза. Нагази до колене, гмурна се и след миг излезе с пръхтене.

— Студено е.

— Ще се освежиш, преди да тръгнем обратно към „Високите дъбове“.

Наистина беше прекрасно, призна пред себе си Еме, така освежително за изподраната й кожа. За миг забрави целия ужас от преди малко и причината, която я беше накарала да напусне „Високите дъбове“, докато обръщаше лице към слънцето и се плискаше в студената вода.

Ник не можеше да откъсне очи от тази морска нимфа, лудуваща в плиткия поток. Гърдите й под ризата бяха високи и меко заоблени и той си спомни как съвършено прилягаха в дланите му. Искаше да запрати предпазливостта по дяволите и да нагази при нея във водата, да я вдигне високо в ръцете си и да я притисне към мъжествеността си.

Искаше да я натупа, задето беше изложила себе си и Бранд на такава опасност.

Искаше да я люби, докато главата й не се замае от наслада.

Искаше…

Еме.

Не съзнаваше, че беше изрекъл името й на глас, когато тя се обърна и го погледна с широко отворени очи, в които се четеше въпрос. Не каза нищо, само го погледна, сякаш в отговор на неизреченото му желание. Той не дочака тя да направи първата стъпка, а сам тръгна към нея. За миг дрехите му се озоваха на земята при нейните. Еме стоеше неподвижна като статуя, когато той се приближи към нея, не можейки да помръдне, дори да беше искала. Зелено-синият цвят на водата се отразяваше в очите му. Но не само това видя Еме в напрегнатия му поглед. Тя зърна там отчаяна жажда и изгарящо желание, и нещо друго… нещо, което стигаше много по-дълбоко.

Той стоеше пред нея, горещото му тяло предаваше топлината си на ледената вода. Тя усети дъха му на лицето си, вдъхна дълбоко аромата му, затвори очи пред болката на мисълта, която се разрастваше в сърцето й. Борещите се една с друга мисли замряха, когато устата му плени нейната със своя изгарящ плам. Целувката му нямаше край, устните му изгаряха шията и клепачите й, после отново се връщаха на устата й, похищавайки я с нежни целувки, докато дъхът не започна да не й достига.

— Господи, Еме, не разбираш ли, че можех да те изгубя? Трябва да те напляскам, задето замина така, но искам само да те любя. Вече не съм същият, откакто те намерих отново. Не знам какво става с мене, но знам, че когато те любя, получавам повече наслада, отколкото съм си мислил, че е възможно.