Страст и омраза

Отдавна си вдовица.

— Приемаш твърде много неща за дадени! — избухна Еме. — Не ми трябва мъж, за да направи живота ми пълен! Имам Бранд.

— А покойният ти съпруг? Толкова ли го обичаш, че никой не може да заеме мястото му?

Еме се изчерви още по-силно.

— Разбира се, че обичах Бо, той е бащата на сина ми.

— Наистина ли?

Тръпка премина по тялото й.

— Студено ли ти е?

— Не.

— Тогава отговори на въпроса ми. Бранд наистина ли е син на Бо?

— Копеле такова! Това, че си ме направил своя курва, не означава, че не съм била вярна на Бо.

— Не това искам да кажа, Еме. И много добре го знаеш.

Тя се опита да стане, но Ник положи ръка на корема й и я задържа.

— Моля те, Ник, не ми причинявай това. Въпросите ти не водят доникъде.

— Мислиш ли за Бо, докато се любиш с мене?

Ник нямаше представа откъде му дойде този въпрос, но не можа да се сдържи да не го зададе.

Почувства как мускулите й се стягат под дланта му.

— Аз… не.

Защо не можеше да го излъже?

Ник искаше да й повярва, но тя го беше лъгала за толкова много неща, че той не можеше да вярва много на думите й. Изведнъж това престана да има значение, защото плътта под дланта му беше топла, русите косъмчета между краката й бяха влажни и приканващи. Той я желаеше отново. Желаеше я така отчаяно, че свят му се зави.

— Няма значение — изрече той задавено. — Дори да мислиш за Борегар Тревър в най-интимните ни моменти, ще те накарам да го забравиш. Ще те любя отново и когато свърша, само моето име ще бъде на устните ти и в мислите ти.

Той хвана седалището й и отново се озова върху нея. Вече беше твърд и пулсиращ, когато навлезе в нейната мекота. Не можеше да си припомни друг път, когато толкова скоро да е бил отново готов за действие. Само Еме имаше властта да сведе съществуванието му до яростна жажда и властен глад.

— Разтвори крака, скъпа.

Тя се поколеба само миг, преди да го възседне. Тогава той стисна седалището й и рязко я дръпна към себе си, като я разпъваше и изпълваше, изтръгвайки въздишка на наслада от устните й.

Еме изгуби представа за времето, докато отново се отдаваше на дивия изблик на трескава наслада, която само този мъж беше в състояние да й даде.

Нейният враг.

Нейният любим.

— Ник!

Той се усмихна вътрешно. Името му, изтръгнало се от устните й, беше като музика за ушите му. За първи път беше абсолютно сигурен, че никой друг мъж не изпълва мислите й.

Не мина много време, преди да се отправят към „Високите дъбове“. Еме яздеше замислена и мълчалива, седнала пред Ник на широкия гръб на Скаут. Имаше много неща, за които да мисли, макар че никое от тях не беше успокояващо. Беше се държала разпуснато с Ник, казваше едно, а мислеше друго. Беше го молила да я люби, когато всъщност искаше той да бъде възможно най-далече от нея. Това искаше, нали? Да бъде колкото може по-далече от Ник Дръмънд, докато той престане да изпълва душата и тялото й. Докато вече не представлява заплаха за нея и сина й. Но вместо това тя безумно му се предлагаше, реагираше му така, че оставаше без дъх, и се държеше като същинска курва.

Ник изведе Скаут на пътя, не виждаше защо да яздят сред гората, където напредваха трудно и бавно. Ако имаше късмет, щяха да стигнат във „Високите дъбове“ малко след смрачаване. Но внезапно, точно преди да започне да се свечерява, заваля дъжд, и се наложи да потърсят подслон. Еме разбра, че са близо до плантацията на Пиндър, където беше прекарала една нощ заедно с Бранд и Савана, и Ник подкара Скаут нататък. Прекараха нощта в руините на обора. Еме не протестира, когато той я притегли в прегръдките си и спря треперенето й със своята топлина.

— Спи, скъпа, сигурно си изтощена.

Еме беше изтощена. Но не чак толкова.

— Ник, какво наистина искаш от мене? — запита тя.

Очите му блеснаха в яркозелено. Очите на дявола.

— Тебе, Еме. Искам тебе.

Стигнаха „Високите дъбове“ по пладне на следващия ден. Завариха невероятно оживление. Лейтенант Дил веднага притича към тях.

— Слава богу, че се върнахте. Тъкмо щях да пращам хора да ви търсят. Получихме заповеди от щаба.

Ник слезе пръв, после свали Еме от седлото.

— Какви заповеди?

— Местят ни.

Вниманието му веднага се изостри.

— Напускаме „Високите дъбове“? И къде ни пращат?

Дил погледна предпазливо към Еме. Ник веднага разбра, че той вече не й се доверява.

— Бранд сигурно с нетърпение чака майка си, Еме. Защо не идеш при него?

Еме не можеше да ги обвинява, че не й вярват, но я заболя, че става обект на такова явно презрение от страна на един янки. На път към къщата се размина със сержант Джоунс. Той не каза нищо, но погледът му беше невероятно красноречив. Тя се опита да не обръща внимание на киселите физиономии на войниците, бързайки да влезе в къщата.

Бранд още беше доста болен, но личеше, че скоро ще се възстанови. Тя влезе в спалнята му и намери Савана, надвесена над него. Когато се приближи към леглото, той подскочи.

— Мамо! — И протегна ръце към нея. — Къде беше? Казах на капитан Дръмънд, че знаеш как да ме излекуваш. Толкова се радвам, че те е намерил.

— И аз се радвам, скъпи — каза напълно сериозно Еме. Как беше могла да повярва, че като остави Бранд с Ник, всичко ще бъде наред? Сигурно е била невероятно отчаяна и глупава, че да го прати обратно във „Високите дъбове“ сам, без нея.

— Надявам се, че си си научила урока, скъпа — измърмори Савана. — Капитани Дръмънд побесня, като научи, че си изчезнала. Искаше веднага да тръгне да те търси, но не се реши, докато не разбра, че с Бранд всичко ще е наред. Обича това дете, сякаш е негово собствено.

— Савана! Внимавай какво говориш!

— Е, да не би да лъжа? — отвърна Савана нацупено. — И ти щеше да го видиш, ако не беше такъв инат. Не мисля, че той иска да ти навреди с нещо, миличка. Защо не му кажеш?

— Не знам за какво говориш — заупорства Еме.

И се обърна отново към сина си, за да не даде възможност на старата бавачка да продължи разговора.

— Мамо, капитан Дръмънд ли те доведе?

— Да, скъпи, той ме доведе.

Бранд се усмихна едва-едва. Лицето му беше покрито с толкова много червени петна, че приличаше на гримиран клоун.

— Сърби ме, мамо.

— Ще кажа на Савана да забърка сода за хляб и вода, за да те намажем и да спрем сърбежа. А ти внимавай да не се чешеш.

— Искам да видя капитан Дръмънд.

Еме раздразнено сви устни.

— Сигурна съм, че той си има какво да върши, а не да забавлява едно болно дете.