Тя изглеждаше толкова разстроена, че на Джоунс не му даде сърце да й откаже.
— Имаме още един-два часа до смрачаване. Но ако дотогава не намерим нищо, се връщаме във „Високите дъбове“.
Еме кимна с жален поглед.
Чувстваше се като някакъв лешояд, докато двамата с Джоунс вървяха сред труповете. Взираше се напрегнато в лицата, застинали в смъртни гримаси, и от време на време повръщаше при вида на обезобразените тела. Не преставаше да се моли, макар че тези мъже вече бяха в ръцете на бога. Натъкнаха се на двама санитари, но не научиха нищо освен това, което вече им беше известно — че всички ранени са били закарани в полевата болница.
— Огледахме всички тела на бойното поле, госпожо Тревър — каза сержант Джоунс с глас, изпълнен със съжаление.
Не можейки да произнесе дори една дума, Еме само кимна. Да си признае, че е победена, беше най- трудното, което някога беше правила. Обърна се, за да последва Джоунс. Но изведнъж спря, защото погледът й беше тайнствено привлечен от горичката недалече от жп линиите.
— Сержант Джоунс, почакайте. Някой търсил ли е в гората? Сержантът се извърна и я погледна.
— Няма вероятност някой да е останал в гората.
— Но все пак е възможно — настоя Еме.
— Може би сте права — измърмори Джоунс, — ако смятате така. — Това искаше да чуе тя. — Госпожо Тревър, къде отивате?
— Наречете го интуиция, наречете го безразсъдство — подхвърли Еме през рамо, — но няма да тръгна, докато не претърсим гората.
Джоунс се затича след нея.
— Обещахте ми, госпожо Тревър. Защо се измъчвате? Вече е много тъмно, нищо не се вижда. Защо не можете да приемете, че капитан Дръмънд е мъртъв?
— Защото не е! — изрече ожесточено Еме. — Върнете се, ако искате, но аз оставам, докато не претърся гората.
— Господ да ме пази от упорити жени — изсумтя сержант Джоунс, докато вървеше подир Еме към гъсто израсналите дървета в горичката. — Чувал съм, че любовта прави хората безразсъдни, и сега го виждам с очите си.
Но нищо, казано от Джоунс, не можеше да отклони Еме и тя неотстъпно навлизаше все по-навътре в гората. Нито тъмнината, нито неизвестните опасности, нито мрачните предчувствия на сержанта бяха в състояние спрат трескавото й търсене. Накрая умората надделя… заедно с предупреждението на сержанта, че насила ще я откара във фургона.
Ако някой я беше попитал впоследствие, Еме не би могла да каже какво я беше накарало да се обърне надясно и да навлезе в една малка полянка. Първо зърна Скаут, свел глава, да пасе спокойно сочната трева, която растеше в изобилие на полянката. Сякаш познал кой приближава, той вдигна глава и изпръхтя приветствено. Еме отвори уста и повика Джоунс.
Предполагайки, че тя е точно зад него сержантът се извърна. Но като не я видя, се обезпокои.
— Къде сте?
— На една малка полянка вдясно от вас. Елате бързо!
Той веднага се озова до нея.
— Какво има?
— Това не е ли Скаут?
В тъмното беше трудно да се каже с точност, но Джоунс беше почти сигурен, че това е жребецът на неговия капитан.
— Щом Скаут е тук, Ник не може да е далече.
Джоунс усети въодушевление — за първи път, откакто Еме беше настояла да предприемат това злощастно търсене. Слава богу, че беше решила да не се предава. Двамата започнаха да оглеждат внимателно полянката, като се стремяха да не оставят нито инч непретърсен. Намериха го в най-далечния край, полускрит от един храст. Изглеждаше мъртъв.
— Не! — изпищя Еме, когато видя страшното петно кръв, засъхнало на земята под него.
— Жив е, госпожо Тревър — каза Джоунс, но в гласа му се долавяше несигурност. Внимателно разгърна дрехата на Ник и се взря в зейналата рана насред гърдите му. — Трябва незабавно да се погрижим за него, иначе ще умре.
— Можем ли да го закараме във „Високите дъбове“?
— Няма време — каза сержантът. — Полевата болница е по-близо. Можете ли да го задържите на Скаут, ако го кача пред вас на седлото?
Еме кимна, не можейки да произнесе нито дума. Устата й беше пресъхнала от страх. Ами ако се беше отказала, когато сержант Джоунс настоя да си тръгнат? Ник сигурно щеше да умре тук сам, без да има кой да му помогне. Скаут не възрази, когато Джоунс я настани на широкия му гръб. Но след това запристъпя нетърпеливо, явно разбирайки сериозността на ситуацията, когато сержантът внимателно намести Ник на седлото пред Еме. Тя можеше само да крепи отпуснатото му тяло, за да не падне. Все още в безсъзнание, той изстена слабо, после притихна.
Джоунс хвана юздите и поведе коня към края на гората. Когато стигнаха до фургона, той взе Ник от ръцете на Еме и го настани вътре. Еме се настани до него, държейки ръката му, и му зашепна, че няма да го остави да умре, че има нещо много важно, което иска да му каже, във връзка с Бранд.
Полевата болница представляваше същински хаос. Тук бяха донесли не само ранените от Джоунсбъро, но и тези от боевете край Атланта. Съюзни и конфедерални войници лежаха едни до други пред палатката, където се правеха операциите, чакайки реда си според това, колко сериозни бяха раните им. Онези, за които нямаше надежда, че ще могат да оживеят, бяха настанени отделно, за да дочакат края си във възможно най-удобни условия. Джоунс повика един санитар, докато Еме седеше във фургона и придържаше главата на Ник. Сержантът вдигна високо фенера, докато санитарят оглеждаше ранения. Еме беше толкова разстроена, че не забеляза погледите, които двамата мъже си размениха над главата й.
— Закарайте го ей там, сержанте — каза санитарят. — Ще го настаним, докато…
Внезапно изречението му прекъсна. Еме като че ли се съживи.
— Трябва веднага да му помогнете! Не виждате ли колко тежка рана има? Настоявам лекарят да го прегледа незабавно!
— Лекарите работят колкото могат по-бързо, госпожо — каза любезно санитарят. — Има и други мъже, също толкова тежко ранени, колкото и капитанът.
— Не ме интересуват другите, тревожа се за Ник. Не разбирате ли? Той ще умре, ако не му се помогне веднага.
— Госпожо Тревър, мисля, че това, което санитарят се опитва да ви каже, е, че може вече да е твърде късно за капитана.
Еме му хвърли поглед, изпълнен с такава отрова, че той се отдръпна.
— Какво е това място? Мислех, че лекарите спасяват хората. Тук има ранен човек, спасете го.
— Какво става тук?
— Съжалявам, майор Белоус, но тази жена настоява да оперирате този ранен преди другите.
— Вие ли сте лекарят? — запита Еме, готова да се бие, само и само да осигури помощ за Ник.
— Да, аз съм.
— Доведох един човек, който отчаяно се нуждае от помощта ви. Намерихме го в гората. Ако не се погрижите веднага за него, ще бъде твърде късно.
— Вижте, млада госпожо, тук санитарят решава в какъв ред да бъдат преглеждани ранените. Трябва да се съобразите с него. Но ако това ще ви успокои, аз ще го прегледам. — Той се качи във фургона, огледа ранения и стигна до същото заключение, каквото си беше извадил и санитарят. Изрече с тъжно лице: — Има мъже, чиито шансове да оживеят са далеч по-големи. Върху тях трябва да се съсредоточа. Съжалявам.
— Да не сте господ? — извика Еме, неописуемо потресена от думите на лекаря. — Няма да допусна това!
Следващото й движение така стресна тримата, надвесени над почти безжизненото тяло на Ник, че те не успяха да реагират. С мрачен и решителен израз на лицето тя грабна пушката на Джоунс и я насочи към
