лекаря.
— Аз също мога да се направя на господ.
— Госпожо Тревър, оставете оръжието — каза Джоунс, който се чувстваше отговорен за неочакваната й реакция.
— Не и преди лекарят да оперира Ник. — Тя размаха оръжието, държейки пръста си на спусъка. — Знаете, че се оправям с оръжия.
Еме беше толкова разстроена, че всички повярваха, че наистина може да стреля. Тъмнината и суматохата наоколо бяха причина никой да не забележи отчаяната сцена, разиграваща се във фургона. Тогава лекарят взе решение. Ако вземеше да спори с една побъркана жена, нямаше да спаси ничий живот, а тази нощ му предстоеше още много работа.
— Внесете го в палатката.
— Сигурен ли сте, докторе? — запита санитарят. Лекарят кимна утвърдително и скочи от фургона. Еме го последва, скрила пушката в гънките на роклята си, без да го изпуска от прицел. Но лекарят, вече решил да оперира Ник, не й обръщаше внимание. Раздаваше къси, отсечени заповеди на санитарите, които бързаха да подготвят операционната маса. През ума му мина мисълта, че ако до него имаше жена, която толкова да се безпокои за него, колкото тази жена за този мъж, би се смятал за щастливец. Малцина мъже бяха благословени с такава безрезервна любов от такава красива жена, която би убила, само и само да спаси живота на мъжа си.
Застанала в дъното на операционната палатка, Еме наблюдаваше отдалече операцията. Виждаше само това, че лекарят действа, но не и как ръцете му се ровят в разкъсаната плът на Ник. Операцията като че ли продължаваше до безкрайност. По едно време сержант Джоунс влезе в палатката и взе пушката от омекналите й пръсти. Помоли я да излезе навън с него, за да си почине малко, но тя отказа. Ако имаше изгледи Ник да умре, тя трябваше да го знае.
След два часа лекарят отстъпи крачка назад и погледна към Еме — за първи път, откакто беше започнала операцията.
— Свърших. Сега е в божиите ръце.
— Какво е положението?
— Белите дробове бяха сериозно увредени. Куршумът е пробил дупка колкото орех. Извадих го и се погрижих за увредените тъкани. Има изгледи да оцелее, ако не умре от инфекция. Трудно е да се държи стерилна такава рана в тези условия тук, в полевата болница. Разбира се, ще бъде изпратен да се възстановява на север, ако изкара следващите няколко дни.
Еме се приближи към Ник. Изглеждаше ужасно блед и неподвижен, че тя се уплаши да не би да е издъхнал, докато е говорила с лекаря. Той забеляза тревожното й изражение и се опита да я успокои.
— Не е мъртъв, просто е загубил твърде много кръв. Капитанът ваш съпруг ли е?
Еме премисли внимателно отговора.
— Капитан Дръмънд е бащата на сина ми.
Нямаше време за повече въпроси, защото вече изнасяха Ник от операционната и внасяха друг ранен. Еме последва носилката. Сержант Джоунс тръгна след нея.
— Намерих ви място, където да поспите, госпожо Тревър. Един от санитарите ви предлага да ползвате неговата палатка, защото ще бъде нощна смяна.
— Оставам при Ник.
— Толкова сте изтощена, че едва ли ще можете да му помогнете с нещо тази нощ.
Тази жена никога ли не приемаше съвети от никого, запита се Джоунс. Нищо чудно, че все се караха с капитана.
— Няма значение, ще остана при Ник.
Сержантът въздъхна и се отказа да спори с нея. На нея може и да не й се спеше, но на него — със сигурност.
Еме прекара цялата нощ край одъра на Ник в една палатка, където бяха настанени още неколцина ранени. Имаше само един дежурен санитар и той с радост прие помощта й. Тя не само беше близо до Ник, в случай че има нужда от нея, но помагаше и на другите ранени, които молеха за вода или просто да има кой да постои малко край тях. Ник дойде в съзнание само веднъж през тези дълги часове и тя веднага притича до него, за да му даде вода. Когато той отвори очи и я видя, погледът му се проясни за кратко.
— Еме! Къде съм?
— В болница, Ник. Раниха те при Джоунсбъро.
Челото му се набръчка в мъчително съсредоточение.
— Скаут. Последното, което си спомням, беше как Скаут ме понася към гората.
— Значи така си се озовал там. Двамата със сержант Джоунс те намерихме там на следващия ден.
— Не разбирам. Какво правиш…
Усилието беше твърде голямо за нестабилното му състояние. Несвързаните му мисли го унесоха и той отново потъна в тъмната бездна на безсъзнанието.
Еме закърши отчаяно ръце над него.
— Моля те, Ник, не умирай.
Изведнъж той отвори очи и произнесе ясно:
— Не ме оставяй.
12
Ник се вкопчи в живота с упорство, което изненада и самия лекар. Доктор Белоус усещаше, че волята за живот на Ник се дължи изцяло на красивата блондинка, която го обсипваше с нежни грижи. Еме почти не напускаше леглото на Ник. Сержант Джоунс се беше върнал към задълженията си, оставяйки я почти без никого в тази болница на войските на Съюза. Но състраданието, което тя проявяваше и към войниците на Съюза, и към конфедератите, лекувани без разлика от лекарите на Съюза, скоро й спечелиха уважението на всички. За Ник тя беше ангел пазител, седеше до него в кратките моменти, когато той идваше в съзнание, успокояваше го, когато болката вземеше връх.
Доктор Белоус беше потресен от предаността на младата вдовица към капитана янки. Вече беше научил доста неща за Еме от разказа на сержант Джоунс. И макар сержантът да не знаеше много неща, на лекаря това му беше достатъчно, за да има представа, че никоя жена не би се посветила така безрезервно на един мъж, ако не го обича. И когато Еме го запита дали е възможно да откара Ник във „Високите дъбове“, където да се грижи за него в домашни условия, Белоус веднага се съгласи.
— Мисля, че ще може да пътува, госпожо Тревър — каза майор Белоус. — Капитан Дръмънд още е много зле, но както виждате, тук е претъпкано и няма изгледи положението да се подобри. Освен това, не съм сигурен дали ще оживее, ако сега го пратим на север.
— А лейтенант Дил? Сержант Джоунс каза ли ви, че е във „Високите дъбове“ и се възстановява след раняването?
— Каза ми. Каза, че имението не е далече от болницата. Скоро ще напуснем Атланта и ще пренесем ранените в истинска болница. Тогава ще пратя хора да докарат лейтенант Дил и капитан Дръмънд. Междувременно, когато пращам рапорта си до щаба, ще пиша, че двама от ранените се възстановяват във „Високите дъбове“.
— Благодаря ви, докторе, няма да съжалявате — изрече с благодарност Еме. — Оставих сина си в имението преди една седмица и съм сигурна, че вече се безпокои.
— Можете ли сама да карате фургона?
— Ще се справя — увери го Еме.
— В такъв случай, ако капитан Дръмънд днес е достатъчно добре, можете да заминете утре. Може би превишавам правомощията си, но ми се струва, че е в интерес на капитана да замине с вас. Не ме опровергавайте, госпожо Тревър. Казахте, че Дръмънд е бащата на вашия син, нали?
Еме се изчерви силно.
— Това е дълга история, но не съм ви излъгала. Синът ми е на пет години и капитан Дръмънд е неговият баща. При мене няма да му се случи нищо лошо.
Белоус кимна доволен.
