— Ще ви дам необходимите лекарства. Имате ли достатъчно храна във „Високите дъбове“?
На Еме никак не й се искаше да признае, че почти нямат храна от страх, че добрият доктор няма да й разреши да вземе Ник при себе си, но разбра, че не може да лъже за нещо толкова важно като храната.
— Има малко запаси, привършваме тазгодишната реколта от градината.
— Ще пратя каквото мога да отделя, но няма да е много. Съмнявам се, че капитанът ще прекара дълго време у вас. Веднага щом уредят прилична болница в Атланта, сигурен съм, че щабът ще прати хора да вземат него и лейтенанта.
По-късно същия ден, когато Ник се събуди и я погледна с по-прояснени очи, отколкото в последните дни, Еме се опита да му обясни какво възнамерява да направи.
— Ще те откарам във „Високите дъбове“, Ник. Там е по-тихо и по-скоро ще се оправиш. Трябва да се върна при Бранд, но не искам да те оставя тук.
— А… докторът одобрява ли?
Гласът му беше предрезгавял от слабост, но той явно разбираше какво му говори Еме.
— Имам позволението му. Ти си още много болен, но съм сигурна, че ще можем да се грижим добре за тебе във „Високите дъбове“ — по-добре, отколкото могат тук да те наглеждат санитарите, те и без това са претрупани с работа.
— Вярвам ти — прошепна Ник.
После отново изпадна в безсъзнание, изчерпил силите си в този макар и кратък разговор.
Беше все така в полусъзнание и докато го настаняваха във фургона на следващата сутрин. Под наблюдението на Еме санитарите го положиха на дебел слой слама и го покриха с няколко одеяла. Натовариха малко прясно месо и други хранителни продукти и Еме зае мястото си на капрата. Доктор Белоус й даде пакет с лекарства и писмено разрешение, което трябваше да й послужи като пропуск, за да стигне до „Високите дъбове“. Тя плесна юздите по задницата на коня и се отдалечи от вонята и ужаса на полевата болница.
Нарочно караше бавно, знаейки, че всяка буца по изровения път усилва и без това непоносимите болки на Ник. Слънцето печеше безмилостно. Макар че вече беше септември, джорджийският климат още не беше възприел факта, че лятото е свършило. Тя спираше често, за да даде на Ник вода и лекарства. Бяха само на три мили от дома, когато ги срещна патрул на съюзните войски. Еме веднага позна капитана. Беше същият, който навремето помогна на Ник да я спаси от избягалите конфедерати.
— Госпожо Тревър, не очаквах да ви срещна тук толкова скоро. Този път кой се вози във фургона ви?
— Ваш приятел — отговори Еме. — Ник беше тежко ранен при Джоунсбъро. Разрешиха ми да го откарам във „Високите дъбове“, за да се възстанови.
Сърцето на капитан Бърч трепна, когато се качи във фургона и видя ранения.
— Боже господи, та това е Ник Дръмънд! Каква е раната? Изглежда ми в безсъзнание.
— Ще мине много време, докато оздравее, но доктор Белоус се надява това да стане. Даде ми писмено разрешение да го закарам във „Високите дъбове“, докато не се уреди постоянна болница в Атланта.
И тя му подаде пропуска.
— Всичко изглежда наред — каза Бърч, след като го разгледа. — Не мисля, че навремето се запознахме както трябва, госпожо Тревър. Аз съм Брус Бърч. С Ник сме приятели от много години. Радвам се, че успях да му помогна да ви спаси от онези дезертьори.
— Не, капитане, аз съм благодарната. Ако всичко е наред, ще си продължа по пътя. Не съм виждала сина си вече цяла седмица.
— Брус, ти ли си?
Ник отвори очи и веднага позна приятеля си.
— Не са ли те учили как да избягваш куршумите? — пошегува се Бърч.
Но Ник изглеждаше тъй блед, че той се уплаши не на шега.
— Случва се и на най-добрите — каза Ник с напразен опит да се усмихне.
— В добри ръце си, Ник. — И Бърч погледна многозначително към Еме. — Следващия път, когато те видя, надявам се да си много по-добре.
— Няма да е скоро — отвърна Ник, — но бих искал да съм във „Високите дъбове“, не на друго място.
Краткият разговор го беше изтощил и той затвори очи.
— По-добре тръгвайте, госпожо Тревър — каза Бърч, поглеждайки тревожно към приятеля си. — Ще ви дам охрана до „Високите дъбове“.
Смрачаваше се, когато фургонът пое между двете редици дъбови дървета по алеята, която водеше към къщата. Бранд изскочи да ги посрещне. Савана пъхтеше подире му.
— Мамо! Толкова се притеснявахме за тебе.
— Детето е добре, миличка, но много се разтревожихме. Намери ли капитан Дръмънд? — Тя изгледа подозрително патрула, който съпровождаше Еме. — Защо янките са дошли тука?
— Ник е във фургона — каза Еме, слизайки от капрата, и вдигна Бранд на ръце. — Ранили са го тежко при Джоунсбъро и аз го докарах във „Високите дъбове“, за да се възстанови. Капитан Бърч и хората му ме придружиха.
— Ще умре ли, мамо?
Тревогата на Бранд късаше сърцето на Еме.
— Не и ако аз имам думата по въпроса. — И тя се обърна към капитан Бърч. — Може ли хората ви да пренесат Ник горе в стаята му? Страхувам се, че това е извън нашите възможности.
— Разбира се.
Само за минути войниците изнесоха Ник от фургона и го отнесоха на горния етаж в стаята, която доскоро беше заемал.
Като чу шума, лейтенант Дил се появи на прага на своята стая, подпирайки се на рамката на вратата. Като видя Ник, той извика радостно:
— Жив е!
Стреснат от факта, че намира още един ранен съюзнически офицер, настанен в конфедератското имение, капитан Бърч веднага се отправи към Дил и му помогна да се върне в леглото.
— Какво правите тук, лейтенанте?
— Докараха ме след битката — каза Дил, настанявайки пулсиращия от болка ранен крак в по-удобно положение. — Раниха ме при Джоунсбъро и като видях ужасните условия в полевата болница, разбрах, че ще минат часове, преди някой да може да се заеме с мене. Уплаших се да не развия гангрена, затова наредих на сержант Джоунс да ме докара във „Високите дъбове“. Госпожа Тревър и прислужницата й извадиха куршума от бедрото ми и засега няма никакви усложнения.
— Ще съобщя, че вие с капитан Дръмънд се лекувате от раните си във „Високите дъбове“ — осведоми го Бърч. — Сега тръгваме за Атланта.
Бърч поговори с Еме, преди да даде заповед за тръгване.
— Разбирам, че това е много необичайно, госпожо Тревър, но и Ник, и лейтенантът като че ли са доволни от грижите, които получават тук, затова няма да подам оплакване.
— Вие и хората ви сте добре дошли да лагерувате в имението, ако искате — предложи Еме.
— Тази вечер трябва да сме в Атланта, затова не смея да се бавя. Ще съобщя на висшестоящите къде са двамата офицери и че за тях се полагат необходимите грижи.
— Вярвам, доктор Белоус ви е споменал, че смята да подаде рапорт относно Ник и лейтенант Дил.
— В такъв случай ще тръгвам. — Той замълча за миг, после добави: — Грижете се добре за Ник. Той ми е скъп приятел и не бих искал да го загубя.
— За мене е повече от приятел, капитане, няма да го оставим.
В следващите дни Бранд прекарваше цели часове край леглото на Ник и не искаше да се отдели от него, за да не би той да умре, докато него го няма. Еме се опита да убеди детето, че Ник няма да умре, в което самата тя не беше сигурна, но Бранд упорито отказваше да се откъсне от болния.
От време на време Ник идваше в съзнание, радостен, че вижда край себе си Бранд и Еме всеки път, щом отвори очи. Мислите му още бяха объркани и разпокъсани, но той знаеше, че не е възможно Еме да го мрази и в същото време да се грижи за него така нежно и предано. Нито пък би настояла да го докара във
