— Аз… ами, тоест… Не съм сигурен.
— Какво?
Лейтенант Дил го видял да пада на бойното поле.
— И сте го оставили? — изрече смаяна Еме. — Как можахте да направите такова нещо? — Изведнъж тя замръзна. — Не е мъртъв, нали?
Бранд започна да плаче и Савана веднага дотича от кухнята.
— Какво има? Какво става с Бранд?
— Всичко е наред, скъпи — каза Еме и взе детето на ръце. Честно казано, и на нея й се щеше да се разплаче. Но каза на Савана: — Лейтенант Дил е видял Ник да пада в боя. Моля те, заведи Бранд вътре, докато поговоря със сержант Джоунс. Лейтенантът е ранен. Кипни вода и приготви инструменти да извадим куршума от крака му. Когато се приготвиш, донеси всичко горе.
Бранд се задърпа, но когато Еме го увери, че никой не е казал, че Ник е мъртъв, той последва кротко Савана.
Тя започна отново да разпитва Джоунс едва след като той занесе Дил горе и го настани на леглото.
— Сега, сержанте, разкажете ми всичко, което знаете за капитан Дръмънд.
— Не знам много, госпожо Тревър. Лейтенант Дил го е видял да пада.
— Защо не го потърсихте?
— Потърсих го, но не можете да си представите каква касапница е край Джоунсбъро. Дори проверих в полевата болница, но не са го занасяли там.
Дил изведнъж отвори очи и прошепна няколко думи, които накараха Еме да настръхне.
— Бях наблизо, когато той падна от коня. Стори ми се, че раната е смъртоносна. Съжалявам, госпожо Тревър. Не можах да му помогна, защото точно тогава ме улучиха. Сержант Джоунс го потърси сред мъртвите и ранените, но не можа да го открие.
— Ако не е на бойното поле, какво е станало с него? — запита Еме.
Джоунс отговори със сведени очи:
— Сметнахме, че гробарите са го взели и са го отнесли, преди да го открия.
— Не, не вярвам! — извика Еме.
Не можеше да повярва, че Ник е мъртъв.
Точно тогава Савана дойде с врялата вода и един остър нож вместо скалпел, с който щяха да извадят куршума от бедрото на Дил. Нямаха етер. Дадоха му да захапе парче дърво и сержант Джоунс го натисна здраво, докато Савана търсеше куршума. След първите няколко минути Дил припадна и това улесни операцията. Макар че беше загубил доста кръв, организмът му беше здрав и щеше да се възстанови. Куршумът беше заседнал до бедрената кост и когато го извадиха, Джоунс като по магия измъкна шишенце с уиски от вътрешния джоб на куртката си и поля раната, за да я дезинфекцира. Една фуста на Еме послужи вместо превръзка. След това тя помоли Джоунс да поговорят насаме.
Савана смята, че лейтенант Дил ще се оправи
— Когато оздравее, сигурна съм, че ще ви бъде много благодарен.
— Не търся благодарности, сержанте — отвърна рязко Еме. — Искам помощта ви.
Докато вадеха куршума, беше стигнала до едно решение. Може би не беше мъдро, но във всеки случай, тя трябваше да направи нещо.
— Помощ ли, госпожо?
— Какви са плановете ви, сержанте?
— Когато лейтенант Дил бъде в състояние да пътува, смятам да го отведа в полевата болница, а оттам ще го пратят в някоя болница на север да се възстановява.
— Няколко дни няма да може да пътува. Джоунс изглеждаше озадачен.
— Разбирам.
— Заведете ме в Джоунсбъро, сержанте. Искам да потърся капитан Дръмънд.
Джоунс се смая.
— Не мога да направя това, госпожо Тревър. Много е опасно.
— Битката свърши, нали?
— Битката е свършила, но войната продължава.
— Ако не ме заведете, сама ще отида. Не разбирате ли? Ник може да лежи ранен там някъде.
— Не, вие не разбирате, госпожо Тревър. Наоколо още се водят боеве. Атланта падна, но армията на генерал Худ се прегрупира. Може да налетим на тях по пътя към Джоунсбъро.
— Не можете да ме спрете — каза предизвикателно Еме.
Упорито вирнатата й брадичка накара Джоунс да осъзнае, че тя ще направи точно каквото си е намислила, независимо дали той ще я придружи или не. Заради мъртвия си капитан, за когото знаеше, че храни нежни чувства към вдовицата, той реши да изпълни молбата й.
— Много добре, госпожо Тревър. Ще ви заведа. Но първо трябва да ми обещаете, че ако не намерим тялото на капитана на бойното поле, ще се върнете тук безпрекословно.
— Обещавам — каза Еме, но изобщо нямаше намерение да спази обещанието си.
Щом стигнеха в Джоунсбъро, щеше да се успокои едва когато намери Ник или получи безспорни доказателства за смъртта му. Дори ако се наложеше да отиде до Атланта — все едно, тя щеше да разбере какво е станало с мъжа, който беше откраднал сърцето й, без тя да разбере. Интуицията й казваше, че Ник е жив и има нужда от нея. С друго не би могла да си обясни настоятелния импулс, който я тласкаше да предприеме това толкова опасно пътуване.
Тръгнаха призори на следващия ден. Пътят не беше дълъг. Всъщност имението беше по-близо до Джоунсбъро, отколкото до Атланта, но пътуването с фургон беше доста по-бавно, отколкото на кон. Ако нямаха нужда от фургона, за да пренесат Ник във „Високите дъбове“ в случай, че го намерят, тя щеше да настоява за по-бързо придвижване. Изобщо не й хрумваше, че той може и да е мъртъв. Пристигнаха в Джоунсбъро в късните часове на следобеда.
— Дали да не идем първо в полевата болница, госпожо Тревър? — запита Джоунс, когато наближиха мястото на битката близо до пресичащите се жп линии.
— Не, отведете ме на бойното поле — отвърна без колебание Еме.
Бяха пристигнали твърде късно. Повечето ранени войници на Съюза бяха вдигнати и отнесени в болницата. Бяха останали малко на брой ранени сред конфедератите и убитите войници на Съюза. Миризмата беше ужасна, но Еме не се побоя, закри нос с кърпичката си и продължи да търси. Вървеше сред мъртвите, вглеждаше се в подутите им лица, от време на време помолваше сержант Джоунс да обърне някого, легнал по корем. Мислеше за всичките майки, които никога повече нямаше да видят синовете си, за жените, чиито любими никога нямаше да се върнат.
Когато над бойното поле започна да се разстила здрач, сержант Джоунс предложи да си тръгнат.
— Може би са го отнесли в полевата болница, след като съм тръгнал — каза той с надежда в гласа. — Стъмнява се, няма къде повече да търсим.
Еме се огледа, обгръщайки с очи ужасната касапница, и разбра, че Джоунс може би има право. Търсенето им беше траяло часове наред, но не намериха Ник сред мъртвите.
— Отведете ме в болницата, ще го потърсим и там.
Щателното търсене в полевата болница се оказа също толкова безплодно. Не намериха Ник сред ранените, името му го нямаше и в регистрите на мъртвите.
— Да се връщаме ли, госпожо Тревър?
Еме не можеше да каже „да“. Нещо дълбоко в нея отказваше да приеме неизбежното.
— Не, още не, сержант Джоунс. Моля ви, отведете ме пак на бойното поле. Имам чувството, че Ник е жив и се нуждае от мене.
Джоунс поклати глава.
— За конфедератка имате странен начин да показвате омразата си към врага.
Спомняше си, че беше чувал Еме много пъти да повтаря, че мрази Ник.
— Аз… аз не мразя Ник — каза тя със задавен глас. — Вие… вие не разбирате. Дори аз не се разбирам. Просто знам, че трябва да продължа да го търся.
