й. Грабна я на ръце, отвори вратата с крак и се заизкачва по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Когато стигна стаята й, я хвърли на леглото, твърде възбуден, за да се занимава с дрехите. Освободи се, вдигна роклята й над кръста и навлезе мощно в нея. Поддавайки се на страстта му, Еме извика и се притисна към него, за да посрещне тласъците му.
На следващата сутрин, когато тя се събуди, него вече го нямаше.
11
Два дни след като Ник и войниците му напуснаха „Високите дъбове“, в околността започна да се чува застрашителен топовен грохот. За Еме това означаваше само едно. Битката за Атланта наистина беше започнала. Шърман беше твърдо решен да изгони конфедератите от града и войската му вършееше из околностите, без да щади нищо по пътя си. Тъй като Ник вече не беше във „Високите дъбове“, за да опази имението да не бъде разрушено от войниците на Съюза, Еме се молеше дано нашествениците да имат други намерения и домът й да бъде сметнат за твърде незначителен, за да го подлагат на опустошение.
Колкото до Ник, сега тя научи, че е получил заповед да влезе в битката за Атланта и можеше вече да е убит. Тази ужасна мисъл я накара да потръпне. Не искаше смъртта му. Само искаше той да не се доближава до сина й. Еме усещаше огромна вина, задето не беше казала на Ник, че Бранд е негов син, когато животът му беше изложен на такава опасност. Мъжът има право да знае, че е създал дете, но дълбоко в себе си тя се страхуваше, че може да загуби Бранд и това я възпираше да признае истината дори когато Ник настояваше.
Той беше казал, че ще се върне, и тя нито за миг не се съмняваше, че ще го направи, макар и само да я притиска с въпроси, на които не й се искаше да отговаря. Ако разбереше, че Бранд е негов син, това щеше да застраши самото му съществувание. Какво щеше да стане с нея тогава, запита се Еме. Нито веднъж беше чула думата „любов“. Той се любеше с нея така, сякаш държеше много на нея, но не беше казал и дума за брак. Бракът между тях поне щеше да позволи двамата заедно да отгледат Бранд.
Но ти мразиш Ник Дръмънд, шепнеше един вътрешен глас.
Еме се изсмя презрително. Как би могла да мрази един мъж и същевременно да го обича до полуда? Как можеше така отчаяно да копнее за докосването му и същевременно да го ненавижда?
В края на август 1864 към „Високите дъбове“ започнаха да прииждат бегълци. Всички бяха конфедерати, евакуирали се от Атланта с армията на генерал Худ. Някои бяха ранени, други просто изтощени от атаката на армията на Шърман срещу жп линиите и града, трети просто се бяха уморили да гледат смърт и разрушения. Повечето идваха да търсят храна и вода по пътя си към някакво неизвестно бъдеще с цел да се прегрупират и да продължат борбата. Но почти всички, с които говореше Еме, бяха убедени, че Югът е обречен. След един разговор с капитан от конфедератската армия и неговия помощник тя разбра колко е затънал Югът, борейки се да остане самостоятелна територия. Получи и неясна представа къде би могъл да се бие Ник.
— Бойното поле е осеяно с мъртъвци — каза капитан Фелдън, когато тя започна да го разпитва.
Далечният поглед в почти безизразните му сини очи я плашеше. Лицето му беше сиво като изпокъсаната му униформа, той изглеждаше безкрайно изтощен.
— Отстъпва ли конфедералната армия? — запита Еме.
— Шърман изтегли цялата си армия от окопите край Атланта и тръгна към жп линиите в Джоунсбъро — отвърна Фелдън с треперещ от мъка глас. — Можехме да се преборим, ако генерал Худ, който беше пратен вместо генерал Джонсън, знаеше какво става. Но Худ мислеше, че Шърман се оттегля на север. Можехме да ги бием, ако бяхме атакували, докато те сменяха позициите си. Но едва когато Шърман отряза пътя на влаковете, Худ разбра къде е врагът. Прати два корпуса да ги спрат. Загубихме много хора, нападението беше неуспешно. На другия ден Шърман контраатакува и ни смаза. За да не попаднем в капан, Худ заповяда Атланта да се евакуира.
— Много убити ли има от двете страни?
— И в Атланта, и в Джоунсбъро паднаха много, но силите на Конфедерацията претърпяха по-големи загуби. Чух, че подпалили Атланта и голяма част от града изгоряла. Повечето цивилни вече са избягали, но жертвите сред войската са огромни. По улиците лежат мъртви или умиращи и конфедерални, и съюзни войници.
След като се подкрепиха с храната и напитките, които им бяха предложени, капитан Фелдън и помощникът му продължиха по пътя си, оставяйки Еме дълбоко замислена. В Атланта ли е Ник или в Джоунсбъро? Мъртъв ли е или жив? Не можеше да разсее ужаса, който тегнеше в сърцето й.
Бранд оздравя от шарката и поради някаква необяснима причина прекарваше часове наред на верандата, загледан в дългата алея, която водеше към главния път. Когато Еме го запита какво търси, отговорът му я стресна.
— Гледам за капитан Дръмънд, мамо. Той обеща да се върне. Нали не мислиш, че му се е случило нещо?
Еме не можа да намери думи. Знаеше, че Бранд е привързан към Ник, но кога този янки беше успял да стане толкова важен за сина й? Макар че помежду им имаше кръвна връзка, тя нямаше представа, че Бранд може да я усеща. Ако Ник загинеше във войната, той щеше да бъде лишен и от истинския си баща, както беше лишен от приемния. Нищо честно нямаше във войните.
На втория ден на септември Бранд, кацнал на парапета на верандата, забеляза един фургон, който бавно свръщаше към алеята.
— Мамо, идва някой!
Предполагайки, че това са поредните бежанци от Атланта, Еме излезе при него на верандата. Храната, която Ник им беше оставил, почти беше привършила и тя се разтревожи, че може да предложи само вода на горките хора, които сигурно идваха тук да търсят храна и подслон. Малкото останала храна трябваше на всяка цена да се запази за Бранд.
Когато фургонът спря, Еме с изненада видя, че го кара войник със синя униформа. Досега всички идващи в имението бяха конфедерати. После позна сержант Джоунс и сърцето й заби силно. Да не би Ник да се връща? Да не би сержант Джоунс да кара трупа му? Изтича към фургона още преди да беше спрял.
— Какво има, сержант Джоунс? Капитан Дръмънд ли е?
— Не, госпожо — отвърна Джоунс, без да смее да я погледне в очите. — Лейтенант Дил е. Улучиха го при Джоунсбъро. Полевата болница е толкова претъпкана, че предпочетох да го доведа тук. Не е сериозно, но се страхувам, че може да се получи гангрена, ако куршумът не се извади.
— Внесете го вътре — разпореди се Еме. — Сложете го в предишната му стая горе. Не съм лекар, но двете със Савана ще успеем да извадим куршума. Къде е ранен?
— В лявото бедро. Загуби много кръв, но успях да спра кървенето.
Дил изстена, когато Джоунс го изнесе от фургона.
— Съжалявам, че ви притеснявам, госпожо Тревър, но ме е страх да не загубя крака си, ако лежа на земята, докато лекарите стигнат до мене.
— Всичко е наред, лейтенанте. Раненият си е ранен, без значение какъв цвят е униформата му. — И към Джоунс: — Свалете му дрехите, докато Савана приготви нещата, които ще ни трябват, за да извадим куршума.
— Виждали ли сте капитан Дръмънд? — запита Бранд. Гласчето му сепна Еме. Тя беше забравила за него, докато се разпореждаше какво да направят за ранения. Но сега се обърна към Джоунс, очаквайки напрегнато отговора му. И тя самата нямаше търпение да му зададе този въпрос още щом го зърна.
— Да, сержанте, какво става с капитан Дръмънд?
— Той ни водеше при Джоунсбъро, госпожо Тревър — каза Джоунс, подбирайки внимателно думите си. Всички в отделението на Ник знаеха за странните отношения между вдовицата Тревър и капитана. — Бяхме в състава на армията на генерал Хауърд, трябваше да се срещнем по-късно в Атланта с останалите войски на Шърман.
— Значи той е добре! — каза тя въодушевено.
