отрони и дума, преди да стигнат до брега на едно блато на около осем мили от града, където няколко пирати със свиреп вид се мотаеха в някакъв импровизиран лагер.
Филип слезе от коня и последва водача си, който махна на двама мъже да издърпат една пирога, скрита в храсталаците, и я спуснаха във водата. Едва тогава чу първите думи от тях.
— Влезте вътре, господине.
В следващите няколко часа Филип не преставаше да благодари на бога, че има водач. И за милион години не би могъл да намери пътя си през безбройните канали и плитки тресавища. На места мъглата беше толкова гъста, че покриваше водата като дебело сиво одеяло. На Филип му се стори, че пътува вече много часове, когато островът изведнъж изплува пред него от мъглата и пирогата се удари в твърда земя.
Край тях веднага се скупчи тълпа дрипави мъже и жени; Филип се смая, като видя колко много хора са заети с най-различни дейности на този бряг. Нямаше представа, че толкова много хора, включително жени и деца, живеят на Баратария под закрилата на Лафит. В най-добрия случай за тях можеше да се каже, че са събрани от кол и въже. Чу ги да говорят английски, френски, испански и други езици, които не познаваше. Различи в далечината ниско укрепление с оръдия. Някои от мъжете бяха млади и наперени, други стари и побелели, с множество белези от сражения. Всички бяха белязани от суровите ветрове и морето. На поясите им висяха дълги остри саби, пистолети се виждаха втъкнати в коланите им. Сториха му се толкова разнородни и разноплеменни, че скоро се отказа от мисълта да ги класифицира.
Жан Лафит очакваше Филип в главната зала на дома си.
— Аз съм Жан Лафит — каза той и леко се поклони. — А вие сте…
— Филип Сен Сир — отвърна Филип.
Ако името му означаваше нещо за Лафит, той не го показа; лицето му не промени изражението си.
— Предполагам, че имате нещо за мене, господин Сен Сир.
— Така е — избърза да отговори Филип, бръкна в джоба си и извади пакета, който му бе дал генерал Джаксън.
Лафит веднага взе пакета, отвори го и прочете набързо страниците, а по красивото му лице се плъзна доволна усмивка.
— Чудесно! — възкликна той развълнувано. — Този генерал Джаксън е човек на действието и няма да съжалява, че се е доверил на Жан Лафит! Двамата заедно ще отпратим англичаните победени обратно в Англия. — После се обърна към Филип. — Благодаря, господин Сен Сир. Не е необходим отговор. Брат ми Пиер и хората ми ще бъдат освободени от затвора и ще получат пълно опрощение. Само съобщете на добрия генерал, че няма да съжалява. Колкото до вас, Сен Сир, Ще бъдете мой гост тази нощ, а на сутринта ще се погрижа да се върнете жив и здрав в Ню Орлиънс.
Филип разбра, че срещата е свършила. Но още нямаше намерение да се оттегли.
— Дойдох в Баратария и по своя работа освен мисията, която изпълних за генерал Джаксън — побърза да обясни, предвиждайки, че Лафит всеки момент ще се оттегли. — Разбрах, че съпругата ми се намира на вашия остров.
Лафит огледа красивия, разтревожен мъж, когото Габи бе предпочела да изостави заради друг, и инстинктивно разбра, че този човек никога не би могъл да се провини в хладнокръвно убийство. Особено в убийството на собствената си съпруга. Нещо със сигурност не беше наред. Жан почувства, че дължи обяснение на Сен Сир.
— Съпругата ви вече не е на Баратария, господин Сен Сир — каза Лафит, наблюдавайки внимателно реакцията на другия. Това, което видя, явно го задоволи, защото продължи: — Намерихме я на нашия бряг полуудавена и цялата в синини. Моята Мари успя да я излекува и двете станаха близки приятелки. Аз й предложих убежище на моя остров.
Филип запита, едва удържайки лицето си в безразлична маска:
— Защо е решила да остане на Баратария, след като е оздравяла? Не е ли съзнавала, че всички я смятат за мъртва?
— Не съм я питал, господине. Тя явно си имаше причини да иска да бъде мъртва за вас — сви рамене Лафит. — А и имах много по-наложителни задачи, отколкото да проучвам мотивите й. Знам само това, което ми каза Мари, и се заклех, че няма да предам доверието й.
— Може ли да говоря с жена ви?
— Съжалявам, но не е възможно. Мари сега е в Ню Орлиънс на гости при сестра си.
— Моля ви, капитан Лафит, трябва да намеря съпругата си — изрече с молба в гласа Филип. — Знаете ли къде е отишла, след като е напуснала Баратария? Когато я намеря, със сигурност ще преодолеем разногласията.
Жан повярва на Филип.
— Не знам къде е съпругата ви, а и може да е твърде късно за вас, дори да я намерите — призна Жан, — но мога да ви кажа, че тя напусна Баратария преди две седмици заедно с капитан Стоун, офицер на служба при генерал Джаксън.
— Капитан Стоун! — Филип се почувства така, сякаш някой го бе ударил с юмрук в стомаха. — Да не би да искате да ми кажете, че са любовници? Че е била с него, когато заедно са напуснали острова?
— По-полека, господин Сен Сир — успокои го Лафит. — Всеки в Баратария е свободен да направи своя избор, но всъщност не вярвам, че са станали любовници, докато са били на моя остров. Какво се е случило, след като са заминали — не мога да кажа. — После се върна към писмата от генерал Джаксън. — Не мога да ви кажа нищо повече, освен това имам спешна работа — каза той и се сбогува с Филип, свивайки рамене.
На следващия ден Филип отново седеше в малката канцелария на генерал Джаксън. Лейтенант Грей също беше там. След като предаде на генерала устното съобщение от Лафит и му каза, че Габи вече ле е на Баратария, а в Ню Орлиънс, той с изненада видя как хитра усмивка пробягва по лицето на лейтенанта.
— Ако мога да ви прекъсна, сър — намеси се лейтенант Грей, — аз видях съпругата ви, след като си тръгнах вчера оттук. Беше на пазара, преоблечена като момче. Когато разбра, че съм я познал, хукна да бяга.
— Не мога да повярвам, че е стигнала дотам, да ме избягва — каза Филип, поклащайки озадачено глава. — Последвахте ли я?
— Да, сър — каза лейтенантът. — Двама войници и аз самият се спуснахме да я гоним и почти я настигнахме, когато тя изведнъж се спусна насред улицата и един екипаж я блъсна.
— Господи! — извика Филип и скочи от стола. — Ранена ли е? Къде е сега?
— Аз… тя… не знам — призна лейтенантът, облизвайки пресъхналите си устни. — Екипажът спря и преди да успея да се провра през навалицата, пътникът и кочияшът я внесоха вътре и изчезнаха.
В главата на Филип настана хаос. Отвлечена ли е била Габи, или напротив, някой се е отнесъл добре с нея? А на глас запита:
— Познахте ли мъжа в екипажа?
— Никога не съм го виждал, но изглеждаше като истински джентълмен.
— Мисля, че може да е бил капитан Стоун — изрече нерешително Филип. — Мога също така да ви кажа, че съпругата ми и капитан Стоун са напуснали Баратария заедно. Капитанът върна ли се от Начес?
— Знаех, че между тях става нещо — изръмжа лейтенант Грей. Щеше да продължи, но леденият поглед на Филип го възпря.
— Възможно е съпругата ви да е в жилището на капитан Стоун — предположи генерал Джаксън. — Знам, че живее недалеч оттук, на улица „Роял“.
— Благодаря, генерале, незабавно отивам там — каза Филип и се запъти към вратата.
— Един момент — изрече Джаксън така тържествено, че Филип замря на място. — Не ви казах по-рано, защото ми се стори, че няма връзка с изчезването на съпругата ви, но сега виждам, че може да е от голямо значение за вас.
Филип насочи цялото си внимание към генерала.
— Капитан Стоун е мъртъв. Той и неговите хора карали с баржи пушките и боеприпасите, купени от Начес, когато били нападнати от няколко пироги индианци чоктоу.
Лейтенант Грей и Филип си поеха дълбоко дъх.
— Откъде знаете?
— Има един оцелял, който ни разказа всичко. Бил сериозно ранен и го сметнали за мъртъв, но един
