на добрия господ?
— Ти се ожени за него, Филип, и оттогава то не е същото — отвърна откровено Габи. — Как е умрял Роб?
След като Филип й разказа всичко около смъртта на Роб, Габи захлипа тихичко, чувствайки се по- самотна от всеки друг път в живота си.
Развълнуван от сълзите й, Филип приседна на леглото до нея и отмахна сребристата коса от влажното й чело.
— Не вярвам, че наистина си го обичала, Габи. Но всичко това сега няма никакво значение. Нима не разбираш? Той е мъртъв, а аз още съм твой съпруг. — Габи притихна. — Късно ли е да започнем отново? Сигурно си изпитвала някакви чувства към мене, щом ми спаси живота. Аз… ти не си ми безразлична, скъпа. И… и още те искам.
Учудване смени израза на неверие на лицето й. Това, което искаше Филип, беше невъзможно. Тя винаги щеше да живее в страх. Съмняваше се дали Филип така лесно ще забрави, че Роб й е бил любовник. Дори да забравеше, никога нямаше да й прости. Нито тя можеше да забрави Сесили и да му прости, че я е убил.
— Ще ме удушиш ли като първата си съпруга, когато мисълта, че друг мъж ме е притежавал, започне да гризе съзнанието ти? — избъбри Габи, не можейки повече да пази тайната си.
— Габи! — ахна Филип и видимо побледня. — Откъде ти е хрумнало, че съм удушил Сесили? Как можеш да повярваш, че съм способен да извърша нещо толкова ужасно?
— Ти сам ми каза, че си убил съпругата си — възрази Габи. — Марсел каза, че е била удушена. Какво можех да си помисля?
— Марсел! — изсъска Филип, сякаш плюеше киселина. — Разбира се, ще изопачи думите ми, за да послужат на собствените му цели. Господи — изруга той, когато разбра какво си е мислила тя през цялото време. — И ти си сметнала, че ще бъдеш следващата ми жертва!
Когато тя не отговори, той разбра, че е отгатнал правилно. Габи не искаше да се върне при него, защото се страхуваше за живота си. Как е възможно да е бил такъв глупак?
— Чуй ме, скъпа — изрече той с искрен глас. — Не съм убил Сесили със собствените си ръце. Само се почувствах отговорен за смъртта й и още се чувствам.
— Но… нищо не разбирам.
— Моля те, само ме изслушай и тогава сама отсъди. — Пепелявият поглед на Филип я умоляваше, изпълнен с мъка. — Срещнах Сесили, когато се върнах в Мартиника от Франция, бях учил там десет години. Върнах се, когато получих известие, че баща ми е починал. Белфонтен стана мой, поех и отговорността да управлявам голямата захарна плантация. Работих усилено цели три години и сигурно съм бил много сериозен млад мъж, защото доста рядко участвах във веселия обществен живот в Сен Пиер, за разлика от моя добър приятел и съсед Марсел Дювал. Един ден той ме представи на Сесили и целият ми живот се промени само за една нощ.
В цяла Мартиника нямаше друга девойка поне приблизително красива като нея, и аз се влюбих в нейната красота, в жизнеността и неспокойния й, жаден за забавления дух. Беше първа във флиртовете и сякаш живееше от комплиментите, които група млади мъже изливаха като порой върху нея, винаги готови, щом тя им даде знак да я последват. Аз я преследвах неуморно и ако се съди по държанието й в няколкото случая, когато оставахме насаме, сметнах, че отговаря на чувствата ми. Предложих й брак, но тя веднага ми отказа, обясни ми, че още не е готова да се установи, особено в такова отдалечено място като Белфонтен.
Аз не исках да приема отказа й. Тя бе проникнала в кръвта ми като зараза. Марсел ме предупреждаваше, че Сесили не е за мене, но в действителност я ревнуваше. Накрая, съвсем отчаян, се обърнах към баща й и казах, че искам да се оженя за нея. Горкият човек не можеше да си представи нещо по-добро от това, непокорната му дъщеря да се омъжи за мене и да създаде семейство. Бях доста преуспял, представлявах примамлива партия за всяко момиче на острова. Той се тревожеше, че Сесили няма да може да си намери подходящ съпруг. Изтръгна от нея обещание да се омъжи за мене… но не преди тя на свой ред да ме накара да обещая, че ще живеем в Сен Пиер. Нищо не можех да й откажа.
Филип стана и нервно се заразхожда напред-назад. Спря, за да погледне през прозореца, но вглъбеният му поглед бе обърнат навътре, към душата му.
— Продължавай, Филип — подкани го настоятелно Габи.
— Бяхме невероятно щастливи или поне аз бях, макар че тя не пожела да прекараме медения си месец на борда на „Наветрен“. Каза, че ако бъде затворена на кораба за толкова време, ще умре от скука. Аз често отсъствах, имах много работа около корабите. Сесили беше свободна да прави каквото поиска, докато ме нямаше, и аз никога не й задавах въпроси. Пръскаше толкова пари, че се принудих да поговоря с нея за това и така се стигна до първото ни сериозно спречкване.
— Живяхме в Сен Пиер близо една година, когато получих спешно съобщение от надзирателя, който пишеше, че е изгоряла цялата западна част от засятата захарна тръстика заедно с дестилатора. Трябваше веднага да ида и да внеса някакъв ред в хаоса. Когато казах на Сесили, че отиваме в Белфонтен и ще останем там за неопределено време, тя се разплака, започна да вика и да възразява, но накрая не й остана нищо друго, освен да изпълни желанието ми. Тогава започнаха неприятностите.
Загледа Габи право в очите, сякаш я молеше да го разбере.
— Още първия ден, когато пристигнахме в Белфонтен, Сесили не ме допусна в леглото си. А аз като последен глупак започнах да оправдавам поведението й, като си казвах, че скоро ще се приспособи и пак ще бъде моя. Мога да кажа едно за Сесили — тя беше изключително страстна жена и знаех, че повелите на тялото й скоро ще надделеят над детинското й поведение.
— И стана ли така? — запита Габи. Представи си своеволната красива Сесили, обожавана от Филип.
— Напротив — призна той и лицето му потъмня при този спомен. — Престана да ми говори. И тогава направих нещо, което може би ускори смъртта й. Потърсих утеха при Амали. У нея намерих това, което моята съпруга ми отказваше.
— Твоята любовница!
— Да, но тя ми стана любовница едва след като Сесили отказа да бъде моя съпруга. Аз съм мъж, Габи — каза той, сякаш това обясняваше всичко. — Когато Амали щедро ми предложи всичко, което Сесили ми отказваше, аз го приех и разбрах, че когато съм в прегръдките й, мога поне за малко да забравя това, което постоянният отказ на Сесили ми причиняваше.
— Но коя е Амали? — запита Габи, овладяна от любопитство.
Тя е дъщеря на леля Луиз, моята икономка, и на Жерар, помощника ми в плантацията. И двамата ми принадлежат, както и Амали, и винаги са живели в Белфонтен. Амали е невероятно красива и желана — добави той, предугаждайки следващия въпрос на Габи.
— Чернокожа ли е? — запита Габи с широко отворени очи. Със сигурност Филип не би легнал с чернокожа робиня!
— С една осма черна кръв е и не е по-тъмна от тебе и от мене.
Габи преглътна това, спомняйки си за Мари, красивата любовница на Жан, и едва тогава запита:
— Как реагира Сесили на това, че си имаш любовница?
— Веднъж взе каретата и изчезна. Претърсих цялата плантация и когато не се върна вечерта, веднага тръгнах за Сен Пиер, мислех, че е отишла в къщата ни в града. Но и там я нямаше, не я открих никъде в Сен Пиер. След седмица се върнах разстроен в Белфонтен, реших да се откажа от Амали, когато Сесили се върне. В края на краищата, Сесили ми беше съпруга и един ден щеше да стане майка на моите наследници. За мене тя беше по-важна от всички други. Още я обичах отчаяно и бях сигурен, че пукнатината помежду ни може да се запълни, дори ако трябваше да обещая да се върнем да живеем в Сен Пиер, когато с плантацията всичко бъде наред.
— А тя върна ли се? — Габи бе погълната от разказа му.
— Не — изрече тъжно Филип. — Нямах вест от нея почти две седмици, докато сестрите на Марсел Дювал не дойдоха в Белфонтен, за да ми кажат, че Сесили е в имението им заедно с Марсел. Той им забранил да идват при мене, но изглежда капризната ми съпруга започнала да ги притеснява. Според госпожиците Дювал тя започнала да заповядва на слугите и да нарушава реда в дома със своите
