трапер го намерил и го докарал в града — отвърна Джаксън.
— Мислех, че индианците са приятелски настроени — каза Филип, смаян от разкритията на Джаксън.
— Повечето са. Но много от тях са завербувани от английски агенти и им помагат. Подозирам, че случаят е точно такъв. Научили са за мисията на Стоун и са искали да предотвратят доставката на боеприпаси. Капралът, който оцеля, каза, че имало един бял, вероятно английски агент, който командвал от брега. Не само загубих един прекрасен офицер, но освен това десет мъже и толкова необходимите оръжия — заключи с мрачен тон Джаксън.
Болката и умората по набразденото от бръчки лице на Джаксън предизвикаха съчувствието на Филип към този висок, прегърбен войник, чиито рамене носеха такава голяма тежест.
— Трябва да намеря съпругата си — каза загрижено Филип. — Щом капитан Стоун го няма, тя е останала сама в града. Много е млада и не може да се оправя с опасностите. Ако имам късмет, ще я намеря в жилището му на улица „Роял“. Ако не…
И по неговото лице се отпечатаха тревога и притеснение, когато помисли колко много неприятни неща могат да се случат на една жена, останала сама в град като Ню Орлиънс.
Късметът бе изневерил на Филип. Бившата хазяйка на капитан Стоун на улица „Роял“ номер 52 му обясни, че той се е отказал от квартирата преди две седмици и не е оставил новия си адрес. Дори не можа да каже на Филип дали с него е имало някаква жена. Единственото, което му оставаше, бе да прибегне до помощта на моряците от „Наветрен“, за да прерови стария квартал и да открие новото жилище на капитан Стоун.
Мина почти една седмица, преди първият помощник Мерсие да попадне на пансиона „Паталба“ ида научи, че капитан Стоун и съпругата му държат апартамент на втория етаж. Но както каза хазяйката, капитанът бил заминал преди три седмици, а съпругата му преди две, макар че стаите били предплатени до края на месеца. Филип побърза към улица „Шартр“, за да пита лично хазяйката, но не научи нищо ново. Успя да я убеди да го пусне в стаите и макар че намери малко женски дрехи, нищо не подсказваше, че Габи може да е била тук. Отблагодари се на жената с порядъчна сума пари и се върна на „Наветрен“, силно развълнуван.
Явно Габи бе нарушила брачните си клетви и открито бе заживяла като съпруга на капитан Стоун! На Филип му призляваше, като си помислеше, че тя доброволно е лежала в прегръдките на друг мъж и е реагирала на ласките му със своята нежна пламенност, давала му е по своя воля онова, което беше негово! Тази картина, запечатана в мозъка му, беше в състояние да го подлуди. Ами ако носи дете от любовника си? Той стисна юмруци и кокалчетата му побеляха. Когато я намереше, щеше ли да я обича дотолкова, че да й прости, запита се Филип. Но дълбоко в сърцето си знаеше отговора.
До късно през нощта мереше с нервни стъпки каютата, опитвайки се да подреди чувствата си. Каквото и да беше направила Габи, той още я искаше. Всичко, което се бе случило, дори отказът й да се върне при него, беше по негова вина. Трябваше още от самото начало да разбере, че тя не прилича на Сесили. Сега разбра, че се бе държал твърде сурово с нея; беше се показал строг и надменен и, по дяволите, бе постъпил като същински ревнив глупак, вместо като любящ съпруг с красива млада съпруга, чиято единствена грешка беше, че има прекалено силен дух за неговите изисквания. Ако я намереше, щеше ли да стане такъв съпруг, какъвто тя заслужаваше, без да позволява на ревнивата си властна натура да я унищожи? Как щеше да се чувства, държейки я в прегръдките си, като знаеше, че друг мъж е притежавал нежното й тяло, познал е дивата й страст? Стовари юмрука си върху таблата на леглото и изруга, когато болката отекна чак в рамото му. Накрая си легна, без да разреши проблемите си, но знаеше едно — че няма да остави нито един камък непреобърнат, докато не намери съпругата си. Беше сигурен, че един ден тя ще се върне в стаите на улица „Шартр“ и той ще я чака там.
Габи остана в къщата на семейство Гаспар почти две седмици и нито веднъж не се осмели да излезе извън къщата или в градината. Нямаше и известие от Марсел. Нямаше от какво да се оплаче, Лизет и Пито се грижеха добре за нея, но скуката след развлеченията на Баратария в компанията на Мари й дойде повече, отколкото можеше да понесе. Бе прочела всички оставени й книги, а Пито и Лизет решително не бяха от разговорливите. Колкото повече време минаваше, толкова повече се тревожеше, че Роб ще се върне от мисията и ще види, че я няма, след като му бе обещала, че ще бъде там и ще го чака. Мина почти месец, откакто той замина за Начес, и тя знаеше, че трябва да му съобщи, че е добре. Помисли да прати бележка по Пито, но реши, че не може да му се довери. Накрая облече момчешките дрехи, които бе запазила, и се измъкна незабелязано от къщата. Ако не намереше Роб в апартамента им, щеше да му остави съобщение и да се върне бързо, за да не усетят отсъствието й. Когато се върнеше, той щеше да знае къде да я намери.
Улиците, както обикновено, бяха пълни с хора и никой не обръщаше внимание на слабичкото момче, което държеше очите си сведени към тротоара. Габи стигна до пансиона „Паталба“ без никакви инциденти и се качи бързо по желязната стълба. Когато измъкна ключа от джоба и отвори вратата, остана разочарована, защото стаите бяха пусти, нямаше никакъв знак, че Роб се е върнал. Не видя нито дрехите му, нито другите му принадлежности, апартаментът беше влажен и прашен. Предупредителни тръпки поразиха по тила й, карайки я да усети скрита заплаха в тези празни стаи. Втурна се към бюрото, за да напише бележка на Роб, отвръщайки непрекъснато очи от леглото, където бяха намерили щастие. Слаб шум я стресна и тя вдигна очи точно когато вратата се отвори.
— Роб! — извика Габи радостно, очаквайки да види веселата момчешка усмивка на Роб.
— Здравей, Габриела — каза меко Филип. — Чаках те.
— Филип! Ти! Как… как разбра къде да ме намериш? — Неочакваната среща я разтърси.
— Научих, че капитан Стоун и „съпругата“ му са наели тези стаи — отвърна той, запъвайки се на думата „съпруга“.
Габи трепна, но не се огъна.
— Предполагам, че си говорил вече с лейтенант Грей.
— Да, и с Жан Лафит, когато отидох в Баратария.
— Ходил си в Баратария? — ахна изумено Габи, питайки се какво си е помислил Жан, когато Филип Сен Сир е дошъл да търси блудната си съпруга.
— Да. Но бях закъснял. Лафит ми каза, че си заминала с капитан Стоун.
Габи вдигна предизвикателно брадичка, но не каза нищо в своя защита.
— Толкова ли обичаш този капитан, че да престъпиш брачните си клетви? — запита огорчен Филип.
— Роб е най-милият и най-нежният мъж, когото познавам — заяви разгорещено Габи. — Какво си показал ти към мене освен жестокост и необоснована надменност?
— Запитах те дали го обичаш, Габи — настоя Филип с доста по-мек глас.
— Не знам, Филип — отвърна тя честно, свеждайки очи. Гранитният му поглед като че ли проникваше до дъното на душата й. — Но Роб ме обича и иска да бъда негова съпруга.
— Невъзможно! Ти си моя жена!
— Разводът не е нещо непознато. Трудно, да, но не и невъзможно — парира тя.
— Габи — започна Филип с глас, какъвто никога преди не бе чувала от него, — не казвай нищо повече. Има нещо, което трябва да знаеш.
— Нищо, което ще кажеш, няма да промени решението ми относно тебе или Роб.
— Той е мъртъв, Габи. Твоят Роб е мъртъв.
Нямаше как да смекчи удара, разбра Филип, когато видя как всички цветове изчезнаха от лицето на Габи. Тя трябваше да научи истината. С уплашен вик Филип скочи, за да я хване в силните си ръце, преди да се бе строполила на пода. Положи я нежно на леглото и едва сега забеляза прилепналите панталони, които бе облякла, и как ризата се издуваше над изпъкналите й гърди.
Габи бавно изплува от морето на припадъка в един тъжен свят. Скъпият, милият Роб беше мъртъв. Никога вече нямаше да види веселите му сини очи да се усмихват по своя неповторим начин. Сълзи се показаха на очите й, когато си спомни последните им нежни мигове заедно.
— Капитан Стоун ти е бил любовник! — Гласът на Филип я обвиняваше, кремъчно-сивите му очи я смразяваха. — Господи, Габи, какво е станало с тебе? Къде е момичето, което искаше да посвети живота си
