съпругата си за Италия и да вземе участие в някакво налудничаво начинание за връщане на Наполеон на трона. Но за да отговоря на въпроса ти — не, скъпа — каза той, поглъщайки я с пепелявия си поглед. — Нямах нужда да ме убеждават да се оженя за тебе. Ти не беше от жените, каквито се надявах да намеря, особено след Сесили, но когато погледнах в дълбините на тези виолетови очи, бях окончателно загубен.
— Ти се отнасяше към мене с презрение още от самото начало — напомни му Габи, а в гласа й ясно се долавяше обвинителна нотка.
— Не разбираш ли, скъпа? — изрече меко Филип. — Нямах избор. За да запазя авторитета си пред тебе, трябваше да подчиня този дух, който ти показваше още от момента, в който те видях. Зарекох се да те укротя, да станеш мека и покорна, преди да стигнем в Мартиника. Не можех да си позволя отново да покажа любовта си от страх, че ще те унищожа, точно така, както унищожих Сесили. Присъствието на Марсел на борда на „Наветрен“ беше изключително лош късмет и трябваше непрекъснато да бдя, когато видях, че двамата се интересувате един от друг. От мига, когато те видях да заставаш пред мене, омотана с онова безобразно було, което скриваше разкошната ти коса, знаех, че трябва да те имам. Мисля… мисля, че те обикнах още тогава, когато беше вирнала предизвикателната си малка брадичка и обяви на родителите си, че не искаш да се омъжваш.
Сърцето на Габи тупаше неравно в гърдите й. Ах, защо по-рано не й бе казал, че я обича? Ако го беше знаела, никога нямаше да отиде при Роб.
— Недей да се чудиш толкова — каза Филип, забелязвайки смущението й. — Когато повярвах, че си мъртва, бях съкрушен. Не можех да понеса, че си умряла, смятайки ме за жесток и безсърдечен. Заклех се, че ако стане чудо и се върнеш при мене, ще ти се отблагодаря. Нещо ме задържаше в Ню Орлиънс. Отказвах да приема, че си мъртва, дори обявих награда, надявах се, молех се да те намеря жива. И успях — ето те при мене.
И Филип я пое в прегръдките си.
— Късно ли е за нас двамата, Габи? — запита той, усещайки как изпод сведените й клепачи напират сълзи.
— Ами Роб? — запита тя нерешително.
— Той е мъртъв! Забрави го! Мисли само за нас!
— Можеш ли да приемеш това, че той… че той и аз…?
Филип се напрегна. Само едно трепване на мускул на челюстта му издаваше вътрешната му борба. Замълча за толкова дълго, че надеждите на Габи започнаха да вехнат.
— Не мисля, Филип — каза тъжно Габи, отговаряйки на собствения си въпрос. — Познавам темперамента ти и мрачните ти настроения. Никога няма да успееш да забравиш… или да ми простиш за Роб.
— Аз те подтикнах към това — избликнаха думите на Филип. — Не е твоя грешка, че си се обърнала към капитан Стоун, когато си била сама. Аз… в известен смисъл съм му благодарен, че те върна при мене.
Колкото и да се опитваше, Габи не можеше да повярва, че Филип е готов да я приеме с отворени обятия, без никакъв упрек. Изведнъж се сети как да изпита тази негова новооткрита добродетел.
— Филип — започна смело Габи, — не си ли се питал къде съм била, след като Роб замина?
Въпросът й го стресна и той я изгледа подозрително. Наистина, помисли Филип. Във вълнението си, че я е намерил, не бе помислил да я пита къде е била през изминалите седмици или как се е справяла. Дори не беше сигурен дали иска да знае. Мрачното му мълчание опровергаваше решението му да забрави и да прости.
Габи вдигна брадичка и каза бавно:
— Бях при Марсел Дювал.
— Марсел Дювал! — повтори Филип и лицето му пребледня въпреки загара. — Този човек никога ли няма да се махне от живота ми? Мислех, че отдавна е напуснал Ню Орлиънс. Къде те намери той, Габи? Или ти го намери?
— Намерихме се един друг. По чиста случайност — обясни Габи. — Екипажът му ме блъсна, когато лейтенант Грей ме преследваше. Той ме заведе в дома на сестра си. Надявах се да стана гувернантка на децата на сестра му Селест, когато семейството се върне в града.
— Ах, да — измърмори замислено Филип. — Лейтенант Грей каза, че не е разпознал мъжа, който те е откарал с екипажа си. — И той я изгледа остро. — Ако сестрата на Марсел и семейството й не са били в града, значи вие с него сте били сами в къщата.
Очите му се забулиха, но не преди да метнат ледена светкавица към Габи.
Тя разбра, че е дошъл мигът на истината. Щеше ли Филип да повярва, че нищо не се е случило между нея и Марсел? И каза:
— Марсел ми предложи да остана там, докато Роб се върне. Бях му много благодарна.
Бръчки на едва потискан гняв се очертаха около устата му.
— Колко благодарна, Габи? Предложили му тялото си за благодарност, както на твоя капитан?
Ръката й описа широка дъга и нанесе звучен удар. Изведнъж целият гняв се оттече от него и той като че ли рухна пред очите й.
— Марсел никога не ми е бил любовник и не съм имала подобно намерение! В действителност той замина на другия ден, след като ме доведе в дома на сестра си, и оттогава не съм го виждала.
Сепна я изразът на искрена радост в очите на Филип. Наистина ли й повярва, запита се тя. Обвиненията му бяха болезнени, но ако сега й беше повярвал, значи още можеше да има надежда за бъдещето им.
— Ти ми вярваш, нали, Филип? — запита тя с накъсан дъх. Погледът му омекна до лешниково и само след миг той отговори:
— Да, скъпа, вярвам ти. Изрекох тези ужасни думи преди да ги осъзная. Просто не мога да чуя името на Марсел, без това да ме вбеси. Той се вмъкваше в живота ми твърде често и с ужасно фатални последици.
Филип я целуна бавно, с копнеж и по тялото й пробягаха еротични тръпки, а паметта й извика спомените. Мисълта на Габи бе изпълнена с желание за несвършващи, изпълнени с любов нощи в прегръдките му; спомняше си за бурята, която бе отнесла завинаги невинността й, и за нежния мъж, когото бе видяла като кратък проблясък, когато бронята му се бе пропукала.
Когато Габи не се възпротиви и не се дръпна от прегръдките му, Филип стана по-дързък, устните му се спуснаха към ямката на шията й, където диво пулсираше една нежна вена, после към гърдите й, след като разкопча горните копчета на ризата й. Тя изстена ниско и това го възбуди още повече, ръцете му се спуснаха да събличат остатъците от дрехите й. Собствените му дрехи като че ли сами падаха от него и Габи почувства цялата дължина на мускулестото му тяло да се изпъва върху нея.
— Искам те, Габи — прошепна той дрезгаво. — Господи, колко ми липсваше!
Устните му оставяха малки огнени бразди по цялото й тяло, ръцете й го намериха готово за него, когато изследваха най-интимните й кътчета. Тя беше толкова възбудена, колкото не бе се почувствала при онзи единствен път с Роб. Любовта на Роб беше нежна и невероятно гальовна, но Филип я оставяше бездиханна от желание, изгаряна от неутолимата жажда на страстта.
Изведнъж, насред вълшебната омая, Габи усети, че ръцете на Филип се бяха отделили от тялото й и той я наблюдава с мрачно напрежение.
— Не спирай, Филип — замоли го тя, без да съзнава какво казва.
Но той не продължаваше. Колкото и да искаше, Филип разбра, че няма да може да я има, докато тя не му отговори на един въпрос, дори след това да я загуби. Никога нямаше да мине повторно през ада на последните думи на Сесили в онази съдбоносна нощ, когато тя умря.
Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и запита:
— Габи, скъпа, може да ме намразиш заради този въпрос, но не мога да продължа, без да съм сигурен. Никога вече няма да ме измъчват съмнения, а ти никога досега не си ме лъгала.
Той замълча, докато Габи се опитваше да схване значението на думите му.
— Трябва да знам, Габи. Ти… искам да кажа… нали не носиш дете от капитан Стоун? — избъбри той. — Нали разбираш защо трябва да те попитам? Помъчи се да се поставиш на мое място.
— А ако очаквам дете, Филип? — запита Габи, усещайки как в кръвта й се завихря гняв.
— Ще го приема, защото е твое и, да, по дяволите, ще го обичам, защото баща му е бил храбър мъж и
