те е обичал. Но детето не може да стане мой наследник.
Гневът бавно започна да изчезва, докато Габи осмисляше думите на Филип. За нея те означаваха, че той наистина се е променил и че я обича. Знаеше със сигурност, че не носи дете от Роб като последица от единствената нощ, когато бяха заедно, и побърза да успокои Филип.
— Филип, скъпи, аз бях само една нощ с Роб и знам без никакво съмнение, че не съм бременна.
— Скъпа моя! Моя любов! Нека се надяваме, че сегашното ни единение ще бъде плодоносно — извика той радостно, усещайки как отново пламва огънят, който ги изгаряше допреди минути. Габи усети как жаждата му я овладява изцяло, усети и как избухва собствената й страст, докато той се заравяше в кадифената й мекота. Започна да се мята в такъв копнеж, че почувства дори болка, а в следния миг й изникнаха крила и тя се пръсна на милиони парченца, само миг преди Филип да се разпадне в щастливата си кулминация.
9
След като отново се намериха един друг, Габи се върна на „Наветрен“ заедно с Филип. Смятаха да отплават колкото може по-скоро за Мартиника. Целият Ню Орлиънс кипеше. На дванадесети декември се разбра, че английската флота начело с адмирал Кокрън е пуснала котва при езерото Борн. Генерал Джаксън смяташе, че англичаните няма да гребат шестдесет мили по езерото, за да нападнат, затова остави района под охраната на малка флотилия канонерки, които обаче бяха пленени още на четиринадесети декември.
Джаксън не знаеше, че англичаните са започнали да превозват армията си от 5700 души през езерото Борн към остров Пий. След това, по чист късмет, някакъв благосклонен испански рибар срещу добра сума им бе показал канала Биенвеню, единствения воден път, водещ към Ню Орлиънс, който не беше блокиран от Джаксън. Той извеждаше на левия бряг на Мисисипи, на по-малко от осем мили от града.
Предполагаше се, че го пази майор Вилиърс, чието семейство владееше земите около канала. Вилиърс погрешно сметна, че изгледите за нападение на това място са нищожни, и затова остави там само малък патрул.
На двадесет и трети декември англичаните навлязоха в канала Биенвеню и завзеха плантацията на майор Вилиърс, плениха самия майор и се установиха там да чакат цялата войска да бъде превозена през езерото Борн. Майор Вилиърс успя да избяга и стигна до Ню Орлиънс; предупреди генерал Джаксън, че стотици англичани са само на осем мили от града.
Когато Филип чу новината, побърза да иде при Джаксън и да постави на негово разположение целия екипаж на „Наветрен“. Генералът прие с благодарност и веднага тръгна към канала Родригес, за да изгради там отбранителната си линия. Възнамеряваше да чака англичаните и да им даде сражение. На двадесет и четвърти декември, в навечерието на Коледа, Филип се сбогува с Габи.
Макар да очакваше заминаването му, тя не можа да потисне връхлетелия я пристъп на страх.
— Моля те, Филип — пророни тя, — нека дойда с тебе. Трябва да има нещо, което мога да направя, дори само да те гледам, ако те ранят.
— Не, скъпа — отсече той с нетърпящ възражение глас. — Ти ще останеш тук, докато се върна. Там е твърде опасно, стреля се, избухват бомби. Няма да рискувам да те загубя отново.
— Ами ти? — не се предаваше Габи. — И за тебе е опасно.
— Но аз мога да се грижа за себе си, малката ми — отвърна той, без да обръща внимание на гнева й. — Хайде — пошегува се Филип, — целуни ме за сбогом като добра войнишка съпруга.
Тя се хвърли в прегръдките му, а после с труд удържаше очите си сухи, докато той товареше хората и оръжията във фургони и изчезна, без да хвърли последен поглед към нея.
Коледата бе тревожен ден и Габи слезе от кораба, за да се поразходи из улиците и да дочуе някакви вести за битката. Научи, че един от корабите на Жан Лафит, „Каролина“, напада англичаните по левия фланг, докато американските войски атакуват от десния. Тя отправи към небето кратка молитва за Филип и за баратарските си приятели и се върна на кораба.
Не научи никакви други новини чак до двадесет и осми декември, когато из града се разнесе вестта, че още един въоръжен баратарски кораб, „Луизиана“, е започнал да обстрелва англичаните и притиска частите на сър Паркънхам, които атакували американските линии. Атаката на англичаните беше спряна.
На 1 януари 1815 г., след три дни, в които прекарваха тежките топове от корабите си с канута до брега и ги влачеха през тресавищата, англичаните установиха четири батареи само на 800 ярда от позициите на генерал Джаксън. Изградиха укрепления от сандъци за захар и откриха огън още рано сутринта, когато се вдигна мъглата. Американските оръдия, обслужвани предимно от хората на Жан Лафит, започнаха да отговарят на стрелбата чак след десет минути, но за сметка на това — с опустошителен ефект. Канонадата се чуваше чак в Ню Орлиънс. Захар и трески летяха на всички посоки, когато тежките оръдия на Жан Лафит улучваха английските позиции. Американците понесоха незначителни загуби, тъй като повечето от английските полета падаха в изровените защитни окопи. Победата на американците се дължеше предимно на умелата работа на Лафит и неговите баратарци, които бяха сдържали обещанието си да се бият за Луизиана.
Когато Филип не се върна в Ню Орлиънс, Габи не издържа повече да го чака и да не знае дали е жив. Обзета от силно безпокойство, тя се облече в момчешките дрехи и решена да намери начин да се промъкне до батареите, излезе на улицата и се опита да намери превоз. За нейно голямо огорчение в Ню Орлиънс като че ли не беше останал нито кон, нито екипаж, нито фургон, които да не са реквизирани от Джаксън и неговите хора. Тя в отчаяние тръгна обратно към „Наветрен“, когато чу някой да я вика по име.
— Габи, скъпа, ти ли си?
Габи се извърна с вдигнати в учудване вежди, защото не познаваше в Ню Орлиънс друг човек освен Марсел, а гласът беше женски. Изненадата й бързо се превърна в удоволствие, когато позна Мари, кацнала на капрата на малък фургон.
— Мари! Колко хубаво, че пак се срещаме! — извика тя и бързо се озова при Мари.
— И аз се радвам, скъпа — отговори тя. — Но къде отиваш така облечена? Твоят капитан Стоун ли се бие с англичаните?
— Роб е мъртъв — каза Габи, опитвайки се да говори с равен глас. — Върнах се при съпруга си, той се бие заедно с Джаксън.
— О, питах се дали мъжът ти те е намерил. Жан ми каза, че се е появил в Баратария и те е търсил там. Значи всичко е наред? — запита тя, виждайки блесналите очи на Габи и руменината по бузите й.
— Аз… да, мисля, че е наред. Но кажи ми ти накъде си се запътила и какво правиш в Ню Орлиънс?
— Бях няколко седмици в града да помогна на сестра си, тя наскоро роди. Сега отивам при Жан на бойното поле.
Сякаш господ бе чул молитвите на Габи. Имаше начин да стигне до бойното поле, да помогне на приятелите си от Баратария и в същото време да потърси Филип.
— Вземи ме със себе си, Мари — замоли я тя с развълнуван глас. — Мога да правя всичко, което и ти можеш, а толкова много съм задължена на тебе и на Жан. Нека изплатя дълга си, като ви помогна.
Мари я погледна със съмнение.
— Какво ще каже съпругът ти? Явно те е оставил тук, за да си на сигурно място.
— Не съм виждала Филип близо две седмици — оплака се Габи. — Може би е мъртъв. Но каквото и да е станало, не мога да си седя тук и да не правя нищо. Ако не ме вземеш, ще намеря как да отида дотам.
Мари познаваше Габи достатъчно добре, за да знае, че е способна сама да стигне до бойното поле и може би да се изложи на по-голяма опасност, отколкото ако е сред приятели.
— Качвай се — каза тя накрая. — Жан ще приеме на драго сърце помощта ти.
Излязоха бързо от града и тръгнаха по пътя за канала Родригес. Беше 7 януари 1815 година. По пътя към лагера на баратарците Габи разказа на Мари какво се е случило с нея след заминаването й от острова. Мари слушаше мълчаливо и няколко пъти цъкна с език.
— Може би всичко е било за добро, скъпа — утеши тя Габи, когато чу за подробностите около смъртта на Роб. — Виждам, че си щастлива със съпруга си.
По пътя двете отминаваха групи смеещи се креоли, закачливи млади мъже, тръгнали да се бият. Двете жени изминаха известно разстояние по пътя, след това Мари подкара фургона през полето и след известно
