време спря.
— Оттук трябва да вървим пеша — каза тя и двете слязоха тромаво, схванати от седенето.
Продължиха напред, отминавайки мъже, които копаеха ровове, докато други разтоварваха бали памук от един фургон. Зад окопа се простираше полето, а някъде в далечината — и реката. Скоро видяха едно голямо оръдие и Мари изтича към Лафит, застанал под сянката на клонест дъб.
Двамата се прегърнаха и се целунаха, после Габи се приближи към тях.
— Доведе ли помощ? — запита Жан, хвърляйки поглед към слабичкото момче, което придружаваше любовницата му.
Мари плесна възхитено ръце и се разсмя.
— Това е Габи, скъпи, тя дойде да ни помогне.
Жан изгледа със съмнение стройната фигура, но я приветства по своя галантен начин. Много ръце щяха да бъдат необходими, за да се зареждат тежките оръдия, който бе докарал от крепостта си, и той я предаде под вещото командване на Доминик Ю, който й обясни какво да прави. Тя трябваше да потапя шомпола във ведро с вода, да чисти и охлажда дулото и да натъпква гюллето. Инструкциите бяха прости, Ю й каза открито, че е опасно, когато се излага на неприятелския огън. Даде й достатъчно време да промени решението си, но нямаше връщане назад. Тя бе решена да даде своя дял и да се бие заедно с приятелите си.
Сред хората на позициите се носеше слух, че англичаните щели да нападнат преди зазоряване на следващия ден, 8 януари, и Габи прекара неспокойна нощ, свита под едно одеяло и загледана в жаравата на гаснещия огън, питайки се дали Филип е жив и ако е така, дали е наблизо.
Беше почти призори, когато някой я побутна леко по рамото, за да й подаде канче с кафе и един сухар. Тя изяде закуската с благодарност, взирайки се в рядката мъглица, забулваща дъбовете, благодарение на която те изглеждаха като гротескни призраци, протегнали към нея пипалата си, от които висяха гроздове испански мъх. Изведнъж силен гръм отекна в мъглата и тя скочи на крака.
— Мерете се! — извика Доминик Ю на другарите си. — Щом видя оръдията им, ще дам заповед за стрелба. — Насочи един морски далекоглед към противниковите позиции и въздъхна облекчено, когато видя проблясъка на залпа от едно английско оръдие. Даде нареждания на топчиите и извика: — Огън! — поднасяйки фитила към устието на топа.
След това Габи трудно можеше да мисли за нещо, докато се стрелкаше сред балите памук, чистеше дулото на оръдието, изчакваше, докато топчиите сложат барут, и после натъпкваше гюллето с шомпола. От време на време зърваше по някой английски войник, но беше твърде заета, за да обръща внимание на куршумите от мускет, които се сипеха като дъжд под защитната завеса на канонадата. Шумът наоколо й бе непоносим. Ушите й глъхнеха от викове, изстрели и оръдеен рев. Смесицата от невъобразими звуци пронизваше като с нож изпотеното й и изтощено тяло.
Горчив вкус на барут пълнеше устата й, лицето й беше почерняло от него. Но макар че всичко я болеше, тъй като не бе свикнала на такова напрежение, тя не спря, докато най-накрая оръдейният огън престана. Някой й подаде чаша вода и тя жадно я изпи.
— Свърши ли? — отправи към Доминик въпроса си, изпълнена с надежда.
— Не мисля — отговори той, — но вие си починете колкото можете. Вероятно им идват подкрепления.
Полесражението бе пълно с мъртви и умиращи и от двете страни. Оръдията отново заговориха и гласът им накара Габи отново да заеме мястото си до дългите дула.
Нямаше представа колко време е минало, чуваше само виковете на ранените и усещаше умората, която разяждаше костите й. Оръдията не спираха да бълват смърт чак докато първите алени отблясъци озариха небето на запад. Първи спряха пушките, след тях замълчаха и топовете и едва тогава Габи осъзна, че над бойното поле се бе възцарила необичайна тишина. Няколко минути й трябваха, за да разбере, че нападението е било отблъснато и победата е на страната на американците. Строполи се на една купчина пръст, невероятно уморена, но неизмеримо горда от участието си в битката.
— Свърши, скъпа — каза Доминик Ю и клекна до нея. — Твоята помощ бе неоценима. Ти си добър канонир.
Габи бе толкова грохнала, че не можа да отговори на комплимента. Той я потупа по рамото и я остави да почива.
Габи се облегна на една бала с памук и затвори очи. Успя да заспи, отпъждайки от мисълта си зловещите гледки и звуци. Не чу кога Жан Лафит се е доближил до нея заедно с един висок мъж, почернял от барут и накуцващ заради раната в бедрото. Тя отдавна бе загубила шапката си и светлите къдрици се бяха разпилели покрай омазаното й с мръсотия лице, но за Филип това бе най-хубавата гледка на света.
След като битката свърши, Филип бе изпратен в баратарския лагер със съобщение от генерал Джаксън и с изненада узна, че Габи е там, на бойното поле. Нещо повече, научи от Лафит, че смело се е била рамо до рамо с най-добрите негови войници.
Не знаеше какво да направи, дали да я целуне или да я набие, но когато я видя, изцапана и натъртена, той благодари на бога, че я е запазил жива. Габи не се събуди дори когато Филип я вдигна и я положи във фургона, който Жан му бе предоставил. Тя отвори очи чак когато той започна да съблича мръсните й дрехи, след като стигнаха на борда на „Наветрен“. Беше твърде уморена, за да говори, но усмивката й казваше много.
След два дни английската флота вдигна котва и отплава победена към Англия. Жан Лафит получи пълно опрощение, а Габи и Филип присъстваха на вечерята, дадена в негова чест от губернатор Клейбърн. Лафит и неговите хора получиха специално признание за това, че се бяха отличили в защитата на Ню Орлиънс срещу британците.
След като британската заплаха престана да съществува, Филип започна да мисли за отплаване към Мартиника и два дни преди да заминат, те научиха, че на 11 февруари 1815 г. британският кораб „Фейвърит“, носейки флага на примирието, е влязъл в пристанището на Ню Йорк, за да донесе копие от мирния договор, подписан през декември в Гент. По ирония на съдбата, макар че мирът беше подписан на 24 декември, битката за Ню Орлиънс се състоя след подписването му. Но тя беше голяма морална победа за Америка. Победата на
Джаксън бе така блестяща, че породи легендата за американската непобедимост. Ново чувство на национална гордост се разля из страната и решителната победа донесе на Америка уважението на целия свят.
На 1 март 1815 г. „Наветрен“ събра въжетата и котвите и се скри в мъглата, отправяйки се на дълго отлаганото пътуване към Мартиника. Ако Габи се бе надявала на нов живот, изпълнен с блаженство и щастие, пред нея се откриваше цял един нов свят, който я очакваше на залетия от слънце остров Мартиника.
10
Едва след седем дни „Наветрен“ мина през Юкатанския канал и навлезе във водите на Карибско море. След още седем дни корабът наближи един забулен в облаци остров и това събуди вълнение у Филип.
— Това е Саба — посочи той. — Първият от веригата острови, които ще видиш, докато наближаваме Мартиника.
— Изглежда величествен — възкликна Габи.
— Той е вулканичен остров. Както всички останали наоколо. Някои са пусти, други са покрити с гъсти джунгли.
— Мартиника един от островите с джунгли ли е?
— Да, толкова гъсти, че ти трябва мачете дори само за да вървиш из нея. Първите френски заселници са накарали джунглата да отстъпи, за да засеят захарна тръстика.
— Значи наистина е пустош — каза Габи плахо.
— Едва ли — засмя се Филип. — Сен Пиер е любимо пристанище за всички моряци по света. Ако вятърът се задържи така, ще стигнем там след два дни.
От пръв поглед всеки обвит в облаци остров, който изплуваше на хоризонта, изглеждаше като неясен
