желязна ръка и мене също — обясни Филип с добродушен хумор. — Виждам, че може би ти е трудно да разбереш това, защото не си родена на острова като мене.
Габи попиваше жадно всяка информация за новия си дом, слушаше внимателно Филип и осъзнаваше, че той никога досега не е споменавал за родителите си. Струваше й се, че с голяма неохота разкрива детайли от детството си. Беше й казал веднъж, че дядо му е построил Белфонтен за баба му, преди да се оженят. Бе споменал и че няма живи роднини. Нищо повече.
След по-малко от седмица една карета ги отвеждаше към Белфонтен. Всичкият им багаж, включително сандъците, пълни с красиви нови дрехи, беше изпратен преди два дни заедно със съобщение до леля Луиз, че скоро ще пристигнат.
Пътят за Белфонтен в по-голямата си част беше тесен и криволичеше сред стръмни планински хребети. От време на време минаваше по ръба на такива дълбоки пропасти, че на Габи и се завиваше свят и тя се държеше за Филип с всички сили. Снегът бе изгонил гъсталаците и палмите от планинските върхове. Някои извънредно остри серпентини няколко пъти променяха посоката си и на Габи й се струваше, че ще изминат два пъти разстоянието до Белфонтен, преди най-накрая да пристигнат. Пейзажът край пътя беше изумителен, с разнообразни и разноцветни растения. Долините и поляните изобилстваха от папрати, бамбукови дървета и диви банани, по хлебните дървета се катереха диви лози.
Постепенно кокосовите палми, бананите и бамбукът отстъпиха пред полетата със захарна тръстика, обградени от вездесъщата джунгла, чиито високи дървета като че ли бяха застанали на стража. Странно чувство обхвана Габи, защото сега разбра колко изолиран може да бъде животът в една плантация.
Белфонтен бе разположен на един хълм над морето; прибоят се разбиваше в сивкавата пясъчна ивица, която се виждаше от дългата алея, водеща към къщата. Когато влязоха през портата, Габи видя една широка алея, обградена от палми и ниски храсти, обсипани с ярки цветове. Тя пое дълбоко дъх, когато зърна къщата — огромна постройка в западноиндийски стил, величествено извисяваща се на двата си етажа. Имаше дебели каменни стени, с редици прозорци, чиито капаци бяха отворени, за да уловят и най-лекия повей на ветреца. Веранда, подпряна на стълбове, обикаляше цялата сграда, закривайки долните стаи от преките слънчеви лъчи.
— Толкова е… величествено — заекна Габи, намирайки най-накрая правилната дума, с която да опише внушителната къща.
— Вероятно е внушителна — съгласи се Филип, — но също е прохладна и удобна.
Когато спряха пред къщата, Габи възкликна възхитена от вида на широката затревена поляна и градината, в която имаше всевъзможни растения с всякакви цветове. Храстите бяха подкастрени в геометрични фигури и това сигурно изискваше труда най-малко на петима души, за да се поддържа както трябва. Ниска каменна стена възпираше джунглата. В далечината тя зърна конюшни и пристройки.
Филип тъкмо я бе свалил от каретата, когато изведнъж една стройна фигура със златиста кожа изхвръкна от къщата и се хвърли в ръцете му, нарочно пренебрегвайки Габи, която се бореше с пристъпите на световъртеж, започнали още от мига, когато краката й докоснаха земята. Момичето сякаш беше много далече, а нейният глас и този на Филип отекваха на все по-голямо разстояние от нея; красивите боси крака на момичето проблеснаха предизвикателно в лъчите на залязващото слънце, когато Филип я хвана през кръста и я завъртя, явно зарадван, че я вижда, а полите й се развяха и стегнатите пълни гърди се разлюляха.
Момичето извика възторжено, показвайки дребни бели зъби насред съблазнителните червени устни.
— Защо стоя толкова дълго далеч от Амали, любов моя? — запита тя задъхано.
— Само ако знаех какво посрещане ме очаква, щях по-рано да се върна — пошегува се Филип и нежно щипна вирнатото й носле.
После, сякаш внезапно припомнил си, че има съпруга, нерешително се откъсна от стройното тяло, прилепено до силната му фигура, и се обърна към Габи, която вече отчаяно стискаше вратата на каретата, интуитивно усещайки, че щастието и благополучието на нероденото й дете зависят от капризите на един мъж, който явно очаква тя да го поделя с любовницата му!
— Малката ми — каза Филип, отделяйки се от златокожата девойка, — това е Амали, дъщерята на леля Луиз и Жерар.
Името на Амали се изтръгна от устните й, всичко около нея се обви в мъгла и тя политна напред, а Филип успя да я подхване миг преди да се строполи на земята.
Габи бавно изплува в съзнание, осъзнавайки, че нещо бръмчи в ушите й. След няколко секунди разбра, че бръмченето всъщност са тихи гласове. Веднага разпозна този на Филип, но не и на жената, с която той говореше. Понеже очите й бяха затворени, двамата говореха спокойно, мислейки, че тя спи.
— Пътуването е било дълго и горещо, уморило е малкото момиче, особено като се знае в какво състояние е. Но тя ще се оправи, господин Филип, веднага щом леля Луиз я напои с малко от своите чайчета.
Габи едва разбираше диалекта.
— Надявам се да си права, лельо — изрече загрижено Филип. — Доктор Рено ме увери, че здравето й е отлично и няма да има проблеми с бременността.
— Толкова е млада — добави замислено леля Луиз.
Филип й отправи остър поглед.
— Признавам, Габи е млада и има много да учи — отсече той. — Не мислех, че толкова скоро ще зачене, но и двамата се радваме на това дете.
Мъдрите очи на леля Луиз загледаха внимателно Филип и той се размърда притеснен. Тя го познаваше по-добре, отколкото той себе си.
— Мога ли да говоря свободно, господин Филип? — запита тя, възнамерявайки да се изкаже независимо от всичко.
— Че кога е било другояче? — отвърна кисело Филип.
— Със сигурност разбираш, че Амали няма да се отнесе любезно към съпругата ти. По-добре щеше да е за всички, ако беше останала в Сен Пиер. Или да изпратиш Амали другаде. Тя ми е дъщеря и добре я познавам — измърмори многозначително жената.
— Амали като че ли прие добре женитбата ми — отговори Филип с типичното мъжко самочувствие.
— Не познаваш дъщеря ми, ако мислиш, че е приела съпругата ти — предупреди го леля Луиз.
— Ненужно се притесняваш — възрази Филип, по-разтревожен от думите на икономката, отколкото би искал да си признае.
— Трябва да мислиш за малката си жена и за детето си.
— Какво те кара да смяташ, че не се грижа? — навъси се Филип, недоволен от насоката, която вземаше разговорът.
Леля Луиз поклати украсената си с тюрбан глава, явно възмутена.
— Не се поддавай на капризите на Амали. Тя никога няма да се примири с мисълта, че имаш съпруга. Как ще реагира госпожа Габи спрямо Амали? Как това ще се отрази на детето ти?
— Госпожа Габи е моя грижа, както и детето ми — отсече Филип с глас, в който се долавяше надигащ се гняв.
— Извинете дързостта ми, господин Филип, но сега мисля за съпругата ви, а не за дъщеря си. — Жената с изразителното черно лице изгледа господаря си с дръзки очи, без нито капка почтителност. Следващите й думи смаяха Филип. — Какво място ще заема Амали сега във вашето домакинство, когато вече имате съпруга? Ще продължи ли да топли леглото ви?
— Твърде далеч отиваш! — избухна Филип сърдито, без да знае, че Габи напрегнато се вслушва в разговора им.
— Простете ми, господине, но мисля единствено за жена ви. Амали може да се грижи за себе си, но вашето малко момиче не изглежда подготвено да се сблъска със суровата действителност. Може би за всички ще е най-добре Амали да иде другаде.
— Това е домът на Амали! Мястото й е тук! — възрази раздразнено Филип. — Няма да я отпращам, но бъди сигурна, че не възнамерявам отново да я взема в леглото си. Вече не се нуждая от любовница, дори от такава изкусителка като твоята Амали.
Леля Луиз прие доста скептично изявлението на Филип.
