верността.
— Точно както и ти — отвърна меко Габи и бавна усмивка повдигна краищата на устните й, отговаряйки на стреснатия поглед на Филип.
15
Студените, носещи дъжд ветрове забележимо удължиха времето, необходимо за да се стигне до Норфък. Ден след ден Филип настоятелно изискваше да упражнява своите съпружески права, понякога без да се съобразява с чувствата на Габи, а друг път толкова нежно, че тя не знаеше какво да мисли. Ако в известен момент от странните им взаимоотношения тя усетеше дори най-малко омекване от страна на Филип, той веднага го отричаше със сурови заплахи и хладно пренебрежение.
В деня, в който на хоризонта се показа Норфък, Габи стоеше при перилата, където духаше силен вятър. Развълнуваното море не позволяваше да се пази равновесие. Изведнъж в гърлото й се надигна гадене и колкото и да се опитваше, не можа да се сдържи и повърна закуската, която току-що бе изяла. Замайването я накара да се олюлее и точно когато с ужас помисли, че може да падне през борда, едни силни ръце я сграбчиха през кръста и тя усети, че я отделят от палубата.
Габи отвори бавно очи и когато зрението й се проясни, видя, че лежи на леглото и Филип нежно бърше лицето й с мокра кърпа.
— По-добре ли се чувстваш? — запита той със загриженост, която се усещаше най-малкото в гласа, макар и не в очите.
— Да, Филип — отвърна Габи, опитвайки се да стане.
— Не, недей още да ставаш. Нямам желание да те видя просната в краката ми.
Габи послушно се отпусна отново на възглавниците. Нямаше нужда някой да й казва какво е предизвикало гаденето й или какво я е накарало да повърне. Знаеше без никакво съмнение, че отново е бременна! Дали Филип ще се зарадва, запита се тя, поглеждайки го внимателно. Тя никак не се радваше!
Филип сложи ръка на корема й и запита:
— Чие е детето, Габи?
Обвинението я шокира.
— Господи, Филип, как можеш да питаш подобно нещо? Само ти би могъл да бъдеш баща на детето ми!
— А ти откъде си толкова сигурна? — изрече той с леден глас. — Аз те взех дори по-малко от две седмици, след като напусна Дювал. Няма начин да съм сигурен кой е бащата на детето ти.
— Филип! Моля те, повярвай ми! Нямаше никой освен тебе!
— Не си хаби думите, скъпа. Познавам Дювал, също както и твоята пламенна натура. — Той дръпна ръката си от корема й и започна да се разхожда из малката каюта. — Виновен съм аз — продължи Филип горчиво, — защото те взех, без да помисля, защото позволих на чувствата да замъглят разума ми. Заклевам се, че вече никога няма да се оставя в плен на съмненията относно бащинството на дете, заченато от моята съпруга. Господи, Габи, какво направи ти с мене!
Габи почти го съжали.
— Нищо не съм ти направила, Филип — възрази тя. — Но виждам, че според тебе аз съм се провинила в изневяра. Ако не ми вярваш, остави ме да си вървя. Сама ще се справя и ще осигурявам живота на детето си и без тебе. Разведи се с мен! Сега вече това не е невъзможно. Само не се отнасяй така с мене!
— Не мога да те оставя! — извика Филип с мъка в гласа. — Не разбираш ли? Не, явно, че не разбираш — каза той, отговаряйки на собствения си въпрос. — Как би могла, когато и аз сам не се разбирам. Ти си в кръвта ми, в мозъка ми. Твоят аромат, твоят допир, твоят вкус са винаги с мен. Ти си моя и никога няма да те пусна да си отидеш. Никой мъж няма да те има. Може да мразя това, което ми направи, но не мога да те пусна да си идеш. Ти си храна за душата и тялото ми!
Измъчените му думи шокираха и озадачиха Габи, която го слушаше с невярващ поглед във виолетовите очи. Как е възможно той да има нужда от нея, но да не я обича? Не можа да не зададе въпроса, който пареше на устните й:
— Ами бебето? Какви чувства изпитваш към детето, което нося? — запита тя колебливо, знаейки, че отговорът му може да промени живота й.
Филип мълча тъй дълго, че Габи помисли, че не я е чул. Когато накрая заговори, в душата й се настани неизмерима празнота.
— Кълна се, не вярвам, че аз съм бащата на това дете — призна той. — Ще направя всичко възможно да бъда добър баща, защото има някаква вероятност детето да е мое. Не мога да ти обещая нищо друго.
От думите на Филип Габи почувства хладни тръпки по гърба си. Не можеше да понесе мисълта, че първородното дете на Филип ще бъде третирано не както всички други деца, които биха могли да имат. В сърцето си тя знаеше, че няма избор, че трябва да напусне Филип и да отгледа детето си с цялата си любов и привързаност, които то заслужаваше.
— Когато детето се роди — продължи Филип, — няма да те изпускам от очи, докато не заченеш отново, защото едва тогава ще съм сигурен, че моя собствена плът и кръв ще наследи Белфонтен, а не някакво копеле.
— Чудовище такова, отвратително създание! — изхлипа Габи, скочи от леглото и го заблъска безсилно с малките си юмручета. Бе обзета от отчаяние чувстваше се победена и смазана. — Ще обичам това дете повече от всички други, които можеш насила да ми направиш!
Очите на Филип станаха черни от гняв и той я отхвърли от себе си. В собствените му мисли нейните думи укрепиха убедеността му, че Габи носи детето на Дювал. Разгневи се още повече, когато осъзна, че я иска независимо че знае колко голямо е нейното предателство. Изхвръкна от каютата, сериозно решен да няма нищо общо вече с нея. Когато свършеше работата си в Норфък, щеше да нареди „Наветрен“ да се върне обратно в Мартиника и там щеше да заключи Габи в Белфонтен и да я наблюдава строго, защото не би могъл да й позволи да унищожи следващото си дете, независимо кой беше баща му. Чувството, че той може би наистина е баща на детето, не излизаше от мислите му. Но съмненията щяха да го преследват цял живот.
Тази нощ Филип не се върна в каютата и Габи се почувства облекчена. Предположи, че е спал в една от празните пътнически каюти, но в действителност не я интересуваше какво прави, само да стои далеч от нея и да не я измъчва с целувките и прегръдките си. Не беше възможно да остане безчувствена пред неговите умели ласки. Тя не можеше да се понася всеки път, когато реагираше на милувките му. А досега той не бе показал и най-малка склонност да се откаже от правото си върху нейното тяло.
На следващата сутрин, след като отново повърна закуската, която морякът Лавил й бе донесъл, Габи застана до перилата и загледа как Филип слиза по подвижното мостче и изчезва из криволичещите улички край пристанището. Макар че валеше сняг и беше ужасно студено, Габи си пожела и тя да беше могла да слезе на брега. Все още мислеше да избяга и само чакаше подходяща възможност. Сякаш отгатнал мислите й, Лавил се появи пред нея и я помоли да се върне в каютата си.
— Не е добре за вас да седите тук навън, госпожо Сен Сир — каза той, хвана я за лакътя и я поведе внимателно, но неотклонно към каютата. — Да не сте болна? — запита той загрижено, когато видя пребледнялото й лице. — Може би малко топъл чай ще ви дойде добре.
— Не, благодаря — отвърна Габи, проклинайки в ума си Филип, задето й бе назначил Лавил като куче пазач.
От този момент нататък Лавил ходеше непрекъснато по петите й. Тя започна да прекарва дълги часове сама в каютата, свита до малката печка, само за да избегне постоянната му натрапчива компания. Филип още не се бе върнал на кораба и Габи предположи, че се наслаждава на чара на вирджинските жени! Със сигурност не би допуснала, че нещо подобно може да му бъде чуждо.
По-късно, докато ядеше разсеяно вечерята, която Лавил й бе донесъл, Габи се запита защо Филип още не се е върнал. Изведнъж по палубата се дочу силен шум, тропот, тичане насам-натам и тя отвори вратата, за да се осведоми каква е тази бъркотия.
Гледа забързаните хора няколко минути, докато видя сред тях Давил, грабнал две кофи, и го спря.
