18
На другия ден вулканът Мон Пеле започна да клокочи и да изригва гъсти облаци дим и пепел. През изминалите досега векове редките изригвания на вулкана не заплашваха живота на островитяните. След няколко дена клокоченето щеше да спре и от кратера нямаше повече да излизат пламъци и пепел. Всички очакваха и този път да стане така и дори обитателите на Сен Пиер — градът, който най-много бе заплашен от унищожение при голямо изригване — вършеха работата си както обикновено, сякаш тънкият слой пепел, покрил всичко наоколо, не представляваше кой знае какво затруднение във всекидневния им живот. Повечето експерти смятаха, че Мон Пеле е угаснал вулкан, защото много отдавна не бе имало сериозни изригвания.
Следващите две седмици вулканът продължи да бълва огън и пепел и Филип започна леко да се притеснява. Дори робите усещаха напрежение в атмосферата, което ги държеше неспокойни. Движеха се с някакъв очаквателен израз на лицето, обръщайки често очи към вулкана, който се извисяваше над града.
Но дори ако Мон Пеле изригнеше, Филип знаеше, че това няма да засегне Белфонтен. Потокът от лава щеше да поеме право към Сен Пиер и към морето, помитайки всичко лежащо на пътя му.
В изтощителната августовска жега горчивият вкус на пепелта противно полепваше по гърлото му и Филип, уморен и изтощен, нямаше търпение да завърши прибирането на захарната тръстика, за да отведе Амали в Сен Пиер. Когато бе отрязан и последният стрък тръстика, той си позволи да се отпусне и да помисли за Габи. Знаеше от съобщенията на Марсел и доктор Рено, че тя е добре и е щастлива. Лекарят все още не можеше да съобщи точна дата за очакваното раждане, но Филип предположи, че бебето трябва да се роди след седмици. Вероятно би трябвало да се отбие да я види, когато иде в Сен Пиер, просто да разбере дали няма нужда от нещо… но само като си го помислеше, знаеше, че няма да го направи. Габи не го обичаше; интересуваше се единствено от Марсел. Най-доброто, което можеше да стори за нея, бе да стои настрана, да не се меси в живота й.
На следващия ден слънцето бе почти изцяло затъмнено от гъсти облаци сива пепел. Лъчите, които успееха да си пробият път до повърхността на земята, бяха неясни и разсеяни. Филип и Амали седнаха в каретата, карана от Жерар, и се отправиха към Сен Пиер. Амали отдавна се бе отказала да моли Филип. След двете седмици затвор тя стоеше някак далечна, цупеше се. Ако мислеше, че Филип е променил отношението си към нея, жестоко се лъжеше; лицето му — мрачно и решително — не издаваше никакви признаци на разкаяние. Явно той вече няма нужда от тялото й и е склонен да я продаде на публичен дом!
Амали се сгуши в ъгъла на каретата и златистите й очи се присвиха, когато започна да мисли за различните начини, по които можеше да си отмъсти, но ги отхвърляше един след друг. Накрая устните й се извиха в зла, коварна котешка усмивка.
Беше се почти стъмнило, когато каретата на Филип спря пред едно голямо и ярко осветено здание в квартал, който не би могъл да се нарече приличен, но не беше и бедняшко свърталище. От двете страни на улицата се издигаха много красиви къщи, целите грейнали в светлини. Филип слезе от каретата и Амали го последва. За негово учудване тя не се възпротиви, а тръгна след него към портата с вирната брадичка и изправени рамене, поклащайки примамливо хълбоци, като от време на време подръпваше деколтето на блузата, за да накара раменете си да блеснат като злато под светлината на изгряващата луна.
Когато Филип почука, вратата на къщата се отвори; Амали спря рязко, обръщайки се с лице към него, с блеснали котешки очи и предизвикателни, оголени бели зъби.
— Ще си платиш за това, господин Филип! — изсъска тя. — По един или друг начин ще те накарам да страдаш!
После вратата се затвори и Жерар остана да гледа след тях с тъжно лице и помръкнали очи. Въпреки всичко не бе в състояние да намрази безусловно господаря си. Нима не бе видял със собствените си очи отровната змия, готова да ухапе беззащитното тяло на госпожа Габи? Когато Филип излезе от къщата със същото мрачно изражение, с което бе влязъл, той се качи обратно в каретата, без да погледне кочияша си и без да му проговори. Също така мълчаливо Жерар взе юздите и обърна каретата към градската къща на Филип, хвърляйки през рамо един последен, пълен с мъка поглед.
В друг квартал на града Габи и Марсел, привършили с вечерята, седнаха в салона да пият кафе. Габи, заета със собствените си мисли, не усещаше как Марсел често поглежда към нея с копнеж, притаен в изумрудените му очи. Изражението му бе замечтано, меко, питаше се дали Габи мисли за детето, което скоро щеше да роди. За него тя бе олицетворение на майчинската красота. Лицето й, така приятно закръглено, и фигурата й, разцъфтяваща в последните седмици на бременността, му изглеждаха много по- красиви от всякога. Бременността й вървеше нормално и доктор Рено очакваше раждането да бъде без усложнения. Сега вече можеше твърдо да се каже, че ще роди около средата на септември — до очакваната дата нямаше дори месец. Тежката въздишка на Габи наруши продължителната тишина.
— Какво има, скъпа? — запита Марсел и лицето му се изпълни със загриженост. — Детето ли е?
— Не, Марсел — увери го Габи, отправяйки му нежна усмивка. Толкова му беше благодарна! Как би могла да се справи без него, запита се тя. — Поради някаква причина тази вечер не съм спокойна. Бебето се движи непрекъснато в мене и ми е ужасно трудно да се настаня удобно.
— Няма още дълго да бъде така, скъпа. Скоро бебето ще бъде в ръцете ти.
Той положи нежно ръка на заобления й корем и бе възнаграден с един ритник, който почувства под дланта си. Почти благоговейно сведе устни към мястото и ръката му се плъзна нагоре, за да обхване една набъбнала гръд. Трепет пробягна по тялото му, а когато вдигна глава, очите му искряха със зелен пламък Без да обръща внимание на слабия протест на Габи, Марсел потърси устните й и целувката му я стресна със своята жажда.
Когато я пусна, тя се почувства напълно изцедена. Беше се опитвала да не насърчава интимните желания на Марсел, но не можеше да му попречи да я целува или прегръща. Страхуваше се от деня, когато детето й щеше да се роди, защото това щеше да означава, че трябва да вземе решение: дали да споделя леглото на Марсел, или да замине и да устройва сама живота си заедно с детето. И едното, и другото щеше да бъде достатъчно трудно.
И сега, когато Марсел започна да разкопчава горните копчета на роклята й, опарвайки гърдите й с горещите си целувки, тя се опита лекичко да го отблъсне и да стане. Поради някаква причина тази вечер той бе станал по-дързък отпреди, сякаш мисълта за предстоящото раждане на детето й бе отприщила у него страстта, която така дълго бе сдържал.
— Не се отдръпвай, скъпа — замоли я Марсел. — Няма да направя нищо, с което да те нараня, ти го знаеш. Искам само да те докосна, да те целувам, да почувствам плътта ти под пръстите си.
— Не виждам как може да искаш да ме докосваш така, Марсел — оплака се Габи. — Аз съм дебела и сигурно не представлявам красива гледка.
— За мене ти никога не си била по-красива — каза Марсел със страхопочитание, целувайки я нежно по челото. — Скоро, скъпа, скоро — обеща й той с потъмнели очи — ще бъдеш моя.
Габи въздъхна облекчено, когато Тилди, икономката на Марсел, избра точно този миг, за да влезе. На дискретното й почукване бе отговорено с известна досада и Марсел я покани да влезе, след като остави на Габи достатъчно време, за да се оправи. Тилди влезе в стаята, последвана от слугата от Льо Шато.
— Лионел! — възкликна Марсел, скачайки от дивана. — Какво правиш тук? Нещо лошо ли се е случило в плантацията?
— Много лошо, господин Марсел — изстена Лионел, поклащайки посивялата си глава.
— Казвай по-скоро, човече! — извика Марсел, загубил търпение от мелодраматичното държание на роба. — Да не би да е въстание?
— Не! Не! Не такова нещо — побърза да отговори Лионел.
— Тогава какво? Говори, човече!
— Пожар, господин Марсел, пожар! — избъбри Лионел задъхано. — Всички работят усилено, прибират тръстиката… пожар започна в склад. Снощи искри от Мон Пеле подпалили пожар, унищожили всичко!
— Цялата тръстика? — запита невярващо Марсел.
— Всичко — зарида Лионел.
— По дяволите, по дяволите! — изруга Марсел. — И къщата ли?
