Долната устна на Ванора се разтрепери, когато Лъвското сърце излезе от залата с Алтея на ръце, но тя остана изумително тиха въпреки тържествуващата усмивка, която Алтея хвърли към нея над рамото на Лъвското сърце. Изправяйки се на треперещите си крака, Ванора се извини и тръгна по стълбата към дневната. След откритото внимание, което Лъвското сърце проявяваше към любовницата си, всички в кулата вероятно знаеха, че той е охладнял към съпругата си. Публичната проява на внимание към Алтея беше унизителна. Как можеше тя да го понесе?
Когато стигна в дневната, завари Алън да събира вещите на Лъвското сърце. Той се изчерви силно, когато я видя, и започна да се извинява.
— Аз… съжалявам, милейди, но лорд Лъвско сърце ми заповяда да му донеса нещата.
— Няма нищо, Алън, прави каквото трябва. Аз няма да се бъркам.
Тя отиде до прозореца и се загледа навън, докато Алън свърши работата си и излезе тихо.
Лъвското сърце наистина е охладнял към нея, помисли тя унило. С тежко сърце започна да се приготвя за лягане. Преди да се пъхне под кожите, забеляза меча му на пода, където го беше изпуснал. С почти любовна нежност го вдигна и го подпря до огнището, отказвайки да заплаче за мъжа, който беше пренебрегнал любовта й. Сгуши се на леглото и затвори очи, но сънят не идваше и не идваше.
Лъвското сърце настани Алтея на леглото и й щеше да я остави сама, когато тя го хвана за ръката и го дръпна да седне до нея.
— Къде отиваш?
— Да си легна. Уморен съм, също като тебе. Денят беше пълен със събития.
— Но аз помислих… Ти ме накара да повярвам…
— Ранена си. Би било жестоко от моя страна да ти се натрапвам тази вечер. Ще пратя прислужница да ти помогне да се приготвиш за лягане. Лека нощ, Алтея.
Какво, по дяволите, му ставаше, запита се Лъвското сърце. Алтея проявяваше желание; защо трябваше да си отива от стаята й? Ругаейки се, наричайки се пълен глупак, той се отправи към стаята, която беше приготвена за него. Не беше удобна като дневната, но поне Ванора нямаше да бъде там, за да го измъчва с предизвикателната си усмивка и съблазнително тяло. Как можеше така сладко да се люби с него, а в същото време да го лъже?
Това, което го безпокоеше, не бе толкова фактът, че Ванора е Белият рицар, а това, че тя беше крила истината от него. Като осъзна, че можеше да я убие, едва не се беше разпаднал. Да убие собствената си съпруга — това щеше да го унищожи, но не можеше да й прости, защото го беше лъгала.
Без да съзнава, стъпките му го насочиха към дневната. Не искаше да бъде там, но нещо по-силно от собственото му желание го беше отвело в тази стая. Ръцете му работеха независимо от ума, когато отвори вратата и влезе вътре. Огънят в огнището догаряше, потапяйки стаята в сенки. Погледът му веднага се насочи към леглото.
Ванора трябва да беше усетила присъствието му, защото се надигна на лакът и се взря в него през танцуващите сенки.
— Да не би Алън да е забравил нещо?
Лъвското сърце замря. Какво правеше тук? Докато търсеше някакъв отговор на този въпрос, блуждаещият му поглед съзря меча му, подпрян до огнището.
— Да. Дойдох за меча.
— Да не очакваш нападение през нощта?
Той се приближи към леглото и се вгледа яростно в нея.
— Не знам. Ти ми кажи.
— Не се страхувай. В безопасност си, Лъвско сърце. Ако ти трябва помощ, на драго сърце ще ти предложа меча си.
— Отиваш твърде далече, Ванора — предупреди я той. — Един ден този остър, непокорен език ще ти докара неприятности.
Сега, след като се беше успокоил, си припомни как тя му беше казала, че го обича. Макар да ни вярваше никак на думите й, не можа да не й каже:
— Каза, че ме обичаш. Ако беше вярно, нямаше да ме заблуждаваш.
Светлината на огнището хвърляше отблясъци по бледото й лице. Беше застинала в поза на нахална грациозност и нажежено до бяло отричане. За един кратък момент той помисли, че вижда сянка на болка да прекосява чертите й, но думите й скоро го разубедиха.
— Любовта умря, когато се отвърна от мене и потърси утеха при Алтея. Не изпитвам към тебе нищо друго освен презрение, Лъвско сърце. Това, което направих, беше същото, което всеки мъж би направил за родината си.
— Ти определено не си мъж. Ако те бях убил, никога нямаше да си го простя.
— Заради това ли се сърдиш? Знаех какъв е рискът, когато надянах бронята и се бих, за да защитя дома си. Ако баща ми беше достатъчно щастлив да има синове, те щяха да направят същото като мене.
— Гневът ми лежи по-дълбоко от това, Ванора. Имаше възможност да ми кажеш, че ти си онзи рицар, когото търся, но ме лъжеше всеки път, когато те питах. Аз съм ти съпруг. Трябваше да ми вярваш достатъчно, за да ми кажеш истината.
— Не искаше да се жениш за мене, освен това си англичанин. Страхувах се… страхувах се…
— От какво си се страхувала?
— Че ще ме намразиш — избъбри тя. — Или че ще нараниш приятелите ми, задето пазеха тайната ми. — Следващите й думи бяха тихи и натежали от страдание. — Не знаех, че ще те обикна.
Ето! Пак тази дума. Лъвското сърце усещаше напрежението от това, да поддържа гнева си, но отказа да свали гарда.
— Но вече не ме обичаш — предположи той.
— Прав си, милорд. Вече не те обичам; свободен си да се върнеш при Алтея. И не забравяй меча си.
Лъвското сърце знаеше, че трябва да си тръгне, но демонът, който го измъчваше, не му даваше спокойствие.
— Ако нямаш никакви чувства към мене, целуни ме и ми го докажи.
С бунтовно изражение Ванора се отдръпна назад, придърпвайки завивките, за да закрие голите си гърди.
— Целувките на Алтея не те ли удовлетворяват?
— Остави Алтея. Предизвиквам те да ме целунеш, момиче.
Тя го изгледа свирепо.
— Това някаква нова форма на наказание ли е?
— От какво те е страх? — подразни я той. — Искам да знам докъде ще стигнеш с лъжите си.
— Какво ще докаже целувката?
— Че си измислила любовта си, за да усмириш гнева ми. Или — каза той с нисък и суров глас, — че още ме обичаш.
Ванора извърна поглед.
— Любовта, която не получава отговор, боли, Лъвско сърце. Ти ми каза, че вече не съществувам за тебе, затова те изгоних от сърцето си.
— С право съм огорчен и е естествено да не ти вярвам, след като открих измамата ти.
Той погали бузата й с опакото на пръста си и продължи надолу по ключицата, спирайки при пулсиращата ямка в основата на шията й.
